Делата за "съживяване" на "погребани" без труп са най-малобройните в храмовете на Темида, но в кориците им се крият тежки съдби и битки за наследство
Обикновен ден през 2005 г. Надежда Ангелова отива в 9-о РПУ в столичния кв. “Люлин”, за да си смени личната карта. Предава старите документи. И тук идва шокът - служителите на МВР виждат в системата, че Надежда e... починала. И я задържат. До изясняване на случая.
Пускат я бързо, но за 34-годишната тогава жена следват 20 години живот в полулегалност, страх и очакване да се върне сред живите. Постига го едва през 2024 г. с решение на Софийския районен съд - същия, който е обявил, че е мъртва през 2003 г. по молба на съпруга ѝ Иван и трите им деца, защото е изчезнала.
Историята е малко по-различна, но хиляди други българи са издирвани в последните 35 години и не са открити. Те не са извършили престъпления като Ружа Игнатова, Пепи Еврото, Стоян Мавродиев и други герои от новините.
Тези хора имат близки, които са свързани емоционално с тях, но и с наследството им. Затова Гражданско-процесуалният кодекс
дава възможност на роднините да поискат от съда да ги обяви за мъртви, ако липсват от 5 г.
Съдът трябва да събере всички данни за тях - от съседи, близки, община, МВР, арести, затвори, Министерството на външните работи и всякакви други институции. Ако и те потвърдят, че нямат данни за изчезналия, съдът служебно решава, че човекът ще бъде обявен за мъртъв, и задължава общината да го отпише от живите и да го включи в другата графа - починали.
Последният пример е с Янек Миланов, който изчезна в края на юли 2020 г. от Дупница. Мистерията още не е разплетена.
Брат му Марио е поискал от съда да бъде издаден смъртен акт. Първата стъпка е огласяване на молбата му в сайта на общината. Делото ще се гледа по-късно. През 2010 г. за мъртъв беше обявен и вече легендарният Методи Методиев-Мето Илиенски от ВИС-2, който въпреки богатото криминално досие се издирваше без успех, защото изчезна безследно.
При всички тези случаи няма труп, издирването не е дало резултат,
близките и институциите нямат информация къде са.
Понякога обаче обявените за мъртви се връщат. Тогава трябва да доказват, че са живи. Отново в съда, който е решил за смъртния им акт. Тези дела са може би най-редките в родното правосъдие. Понякога “съживяването” става бързо, друг път отнема години, както е в случая с Надежда Ангелова.
Тя има брак със съпруга си от 1988 г. Ражда му три деца. Отношенията им се влошили. Надежда е една от анонимните жертви на домашно насилие.
“Претърпях обиди, побои, тормоз. Не исках да съм с него. Затова отидох да живея при баща ми. Намери ме и ме нападна. Наряза ръката ми с нож. Оттам тръгнаха всички проблеми”, разказва пред “24 часа” Надежда. Освен това тя страдала от заболяване и се наложило да влезе в болница. Годината е около 2002-а, когато напуска съпруга си Иван и трите деца, които са на негова страна в спора. Крие се по квартири. Същата година мъжът ѝ подава молба до Софийския районен съд, за да бъде обявена смъртта на Надежда. В молбата си твърди, че я търсил с полиция, завеждал дела за лишаване от родителски права, призовавана е с “Държавен вестник”, но никой не я намерил. Дори социалните служби. През това време Надежда се крие по квартири в столицата. По закон тя трябва да липсва повече от 5 г. Затова Иван и децата му твърдят пред съда, че ги е напуснала през 1996 - 1997 година. През 2003 г. има развитие по делото. Общината вече е разгласила обявление, че Надежда Ангелова се издирва. Делото приключва с решение от юли 2003 г. - тя да бъде вписана в общината като починала. По онова време още я няма разпоредбата в ГПК, с която обявен за мъртъв може да води дело, за да го признаят отново за жив. Приета е през 2007 г. От момента, когато е задържана, защото е “починала” през 2005 г., до 2024-а Надежда живее в нелегалност.
Нямам право на трудов договор, на лекарска помощ - нищо
Работих нелегално. Живях известно време във Видин, където и преди съм се крила от съпруга си. Оглеждах се по улиците, за да не видя полицай, който да ми поиска документите... Смених няколко адвокати, фондации, никой не ми помогна”, спомня си за живота през тези 21 г. живата, но мъртва за държавата Надежда.
През 2022 г. вижда кантора в един от крайните квартали на София. Отчаяна, решава да пробва и там. Разказва историята си на адвокат Иван Антонов и сътрудниците му, за които това е първи подобен казус - тези съдебни дела са изключителна рядкост и може би най-малобройните в храмовете на Темида.
“Оттогава те са моето семейство”, споделя Надежда. Още същата година Иван Антонов входира молбата ѝ да бъде върната към живот със съдебно решение. Чакат 2 г., докато делото започне, и в крайна сметка го печелят. На заседанието идват вече бившият съпруг и децата, които признават, че това е тя - същата, която са обявили за мъртва.
В Софийския районен съд има образувани 161 дела за отсъствие и смърт на хора от 2020 г. насам, казват от институцията след запитване на “24 часа”. По 84 от тях има решения да се издаде смъртен акт. За този период има само едно за отмяна на “служебна смърт”, и това е делото на Надежда Ангелова, по което има решение от 1 април 2024 г., когато по ирония на съдбата се отбелязва Денят на шегата.
Следват още 2 месеца, докато решението бъде признато от служителите в общината и отново да я впишат сред живите.
“Оттогава съм много щастлива. Ходих на зъболекар. Работя в училище, колективът е много задружен, живея спокойно и нормално”, казва Надежда. Върви по улиците, без да се притеснява от полицаите. От година има лична карта. Когато ѝ я дават, се разплаква. Внимава единствено да не срещне бившия си съпруг.
Адвокат Иван Антонов разказва за още един абсурд
Мъжът ѝ я обявил за изчезнала, съдът - за мъртва, и оттогава бракът е разтрогнат по право. Въпреки това през всичките години на нелегалност за Надежда той е вземал вдовишка пенсия заради смъртта ѝ, а после никой не търси парите от него. А според Надежда мъжът ѝ е знаел, че е жива, и е излъгал в съда.
“Законът, по който се обявяват хората за мъртви, е от 1952 г. Сега сме XXI век. Като си изгубиш личната карта, ти дават входящ номер за новата, която ще бъде издадена. Трябва да се помисли за вариант, в който обявен за починал да се легитимира, докато продължава делото, с което оспорва смъртта си. Няма такава разпоредба в Гражданскопроцесуалния кодекс”, казва адвокат Иван Антонов.
Подобна е историята на Милчо Митов от село Чомаковци до Червен бряг. Тя нашумя през 2019 г., когато изненадващо се завърна 5 г. след като е обявен за мъртъв. Всичко започва през 2014 г., когато сестра му подава молба до районния съд в града. Твърди, че брат ѝ е станал жертва на престъпление преди повече от 20 г. и няколко дни по-късно изчезнал. Жената посочва, че няма известие за Милчо - обявила го за издирване, но без резултат. Затова иска от съда да обяви смъртта му. По-късно ще стане ясно, че това не е вярно. Милчо се разделил със съпругата си и се скарал със сестра си, която го изгонила от къщата.
На заседанието общината не праща представител. Прокурорът е против молбата на сестрата на Милчо, която идва заедно със сина му. Няколко институции подават справки за изчезналия мъж. Една от тях е от районното управление. Там посочват, че Милчо не е обявен за общодържавно издирване. Имат преписка по заявление на сестра му, както и жалби срещу него. От МВР са направили справка, че не се е явявал за издаване на нови документи. Нямат данни да е пътувал в чужбина. Съдът го търси и по арести и затвори. Оказва се, че е лежал зад решетките във Варна, но през далечната 1986 г., и то за малко. Осъден е за две дребни престъпления. Справка за адресните му регистрации показва, че след 1994 г. е заживял в Лъки - малко градче в Родопите, между Асеноград и Смолян. Полицията го търсила и там, след като е образувано делото за смъртта му. Униформени от Асеновград ходили до Лъки, разпитвали местните, както и общината. Нямало данни, че е в градчето. Все пак намерили информация, че човек с такива имена е бил техен жител. Живял в общежитие на държавния миннодобивен комбинат ГОРУБСО. Оказало се, че е назначен за работник в един от рудниците на 26 юли 1994 г. Уволнили го само 10 дни по-късно.
В същото време роднините му твърдят в молбата си, че
не са виждали Милчо близо 30 г.
- от 1985-а. Питали приятелите му, търсили информация, но нямало и следа от Милчо. По данни от делото за последно има следа от него преди 20 г. - много над 5-годишния период, който е условие по закон. Така съдия Виолета Николова обявява смъртта му с дата 4 август 1994 г. Малко преди тази дата Милчо е изгонен от ГОРУБСО и това е последната информация за него. Решението е изпратено в община Червен бряг, където да съставят акт за смъртта му. Така е обявен за мъртъв официално.
В същото време Милчо е клошар. Живее под стълбища на жилищен блок в Плевен, но пътува из страната. Ходил и до Чомаковци, без да предполага, че е мъртъв. През есента на 2018 г. го спират полицаи от Троян и му искат документите. Човекът няма такива. Казва си ЕГН-то. Справка в системата показва, че е мъртъв. Следват нови процедури - експертни справки, сравнителен материал, декларации, писма. Така се стига до ново съдебно дело, по което живият мъртъв подава молба да го върнат поне за регистрите на държавата. Междувременно сестра му и синът му са продали наследствената къща, от което Милчо не получава дял.
Второто дело, по което Милчо Митов е основен герой, отново се пада на съдия Виолета Николова. Този път в залата е само той. Сестра му и синът му не се явяват. Тя само подава писмено становище, че молбата на Милчо е основателна.
Решаващи за делото се оказват пръстовите отпечатъци на мъжа, взети още през 1985 г., когато е регистриран като криминално проявен.
За да се докаже, че е жив, се налага отново да положи пръст на мастилото през 2018-а. Експертизата е категорична - лицето е едно и също. Така съдия Николова обезсилва решението си от 2014 г., приема, че Милчо е жив, и задължава община Червен бряг да актуализира информацията в личния му регистрационен картон. Тогава той е на 64 г.
Подобен е случаят на мъж от село Николаево до Сливен. През 2008 г. сестра му поискала от съда да го обяви за мъртъв. За дата на смъртта е обявен 10 юни 1990 г., когато за последно близките му са го видели. Оттогава са минали 17 г. За да поделят и продадат наследствени имоти, сестра му го обявява за безследно изчезнал, а съдът го признава за мъртвец. Отново никоя от институциите не го открива. По това време обаче той живее и работи в село Антоново, община Търговище, което е на час и половина път с кола през Стара планина. Там здравето му се влошило. Преместил се да живее в село Майско до Елена. През 2016 г. вече не можел да работи,
усещал, че краят е близо
Затова помолил кмета да издири близките му. Полицаите свършили тази работа. Намерили сестра му, брат му и негов племенник. Те веднага тръгнали към село Майско. Познали го, въпреки че минали 26 г. от последната им среща. Прибрали го в Николаево и го настанили в болница. Делото за “съживяването” минало без проблем и човекът отново е вписан в гражданския регистър.
Повечето от случаите обаче са свързани с хора, които са били в чужбина. Един от тях е Петър Стоянов, чийто случай два пъти е разглеждан в районния съд в Сливен. Дълги години живеел в Испания. Разболял се от рак и се наложило да му правят химиотерапия. В края на 2022 г. отишъл до консулството във Валенсия, за да си извади документи, след като от болницата го заплашили, че ще прекъснат лечението му. Имал само задграничен паспорт от 2001 г., който отдавна бил изтекъл. Петър обаче не успял да подаде документи за нова лична карта. Казали му, че според регистъра е починал преди 20 г. Това станало още през 2012 г. по молба на съпругата и децата му. От Консулската служба се свързали с Министерството на външните работи, а те - с роднините на Петър, които отдавна го споменавали само в молитвите си. С помощта на дипломатите двама първи братовчеди на Петър се свързват с него и така започва единственото подобно дело за съживяване на мъртвец, по което не той, а негови близки искат да го върнат на белия свят. На заседанието в районния съд един от братовчедите на Стоянов разказва, че е подал молба да бъде обявен за жив, защото е научил от Външно за това. Дни преди заседанието говори с него. Петър нямал собствен телефон. Живеел в село, близо до град Аликанте. В селото имало барче и момичето, което работи там, му услужило с нейния. “Мога да кажа със сигурност, че лицето, с което говорих, е Петър. Сестра ми също разговаря с видео по уотсъп. През цялото време е бил в това село. Имам снимки и мога да кажа със сигурност, че това е той. Каза ми, че е на лечение. Сега е важно да си извади нови документи за самоличност, защото ще получава помощ от 400 евро за химиотерапията”, свидетелства братовчед му. Така Петър е обявен за жив в негово отсъствие, както са го признали и за мъртъв 10 г. по-рано. След като е вписан в регистрите, успява да си извади документи и да продължи лечението си.
Консулството във Валенсия има и друг подобен случай. През 2013 г. там отишъл мъж от Разград, за да си извади нови документи за самоличност. Разбрал, че
за българските власти е мъртъв, но само от 2 г.
Напуснал е България през 1998 г. и заминал първо за Германия. През 2011 г. сестра му поискала от съда в Разград да реши, че е починал, защото го нямало от 13 г., никой не е чувал за него и не поддържа контакти с никого. По силата на закона магистратите се произнасят и задължават общината да издаде акт за смърт. Той обаче се прибрал у нас и завел дело за “съживяване”. Така научава, че сестра му поискала гражданската му смърт заради наследствени имоти - вече били починали баби, братовчеди и други раднини, а останалите трябвало да уредят къщи и земи. Още от Испания се обадил на сестра си. Извикали я в районното и тя го разпознала по снимка. За разлика от Петър от Сливен, той подава молбата до съда, но с представител. Не се прибира у нас. Печели делото, докато е в Испания.
МВР ги търси и след решенията за смъртта им
Няма орган в държавата, който да посочи точния брой на обявените за мъртви с решения на съда, още по-малко за тези, които са доказали с друго дело, че са живи.
“24 часа” изпрати запитвания до няколко институции. Върховният касационен съд не обобщава делата по чл. 549 от ГПК. По тях се явява и прокурор, но държавното обвинение също не води статистика. Националният статистически институт събира информация за наказателните дела. Информация няма и във Висшия съдебен съвет. Проверка в базата данни на отделните районни съдилища показа, че за последните 10 г. са няколко хиляди. Всички, обявени за мъртви с решение на съда по молба на близките им, са обявени и за издирване от МВР.€ Полицията търси и тях
освен всички останали, които са извършили престъпления или се укриват от наказателно преследване
Преди да обявят някого за починал, магистратите искат информация и от МВР.
“Единственият компетентен орган, който е оправомощен да се произнесе дали спрямо безследно изчезнал е налице основание да бъде обявен за починал, е българският съд. Преценка на съответния районен съд е каква информация да поиска от органите на МВР по отношение на издирвателния процес. Издирването на безследно изчезнало лице се прекратява единствено при установяване на местонахождението му или след изтичането на 20 години от откриване на процедурата по издирване, освен ако по повод изчезването на лицето има неприключило наказателно производство. Обявяването на смърт по реда на чл.549 от ГПК не е основание издирването на лицето да бъде прекратено”, казват от МВР. Точна бройка на безследно изчезналите, които се търсят от над 5 г., трудно може да се посочи. Често един безследно изчезнал е
обявен за издирване от няколко души. Там са и проблемните деца, които бягат от дома си или от социално заведение, в което са настанени.
Все пак има хора, които се издирват без резултат от повече от 5 г., за които има основания за “служебна смърт” с решение на съда. Имената и снимките им са публикувани от Интерпол с жълта бюлетина. Това са хората, които не се издирват за престъпления. Справка в публичната база данни на международната полицейска организация показва, че на този критерий отговарят 138 българи. Всички са обявени първо за местно, после за национално, а накрая и за международно издирване. Някои от тях вече са починали с решения на съда, показа проверка на “24 часа”. Предполага се, че някои са жертва на престъпление, други се укриват, трети са починали при неизяснени обстоятелства, но доказателства за това още няма.
Един от издирваните е бизнесменът от Плевен Йоско Исаев, който беше собственик на “Плевенски хляб” и на други фирми, за собствеността на които имаше спорове. Исаев изчезна мистериозно точно преди 10 г. след
среща с един от съдружниците му в София
Автомобилът му беше открит, но не и той.
Друг от издирваните с жълта бюлетина е Владимир Славов-Иширковеца. Той е легендарен гангстер от 90-те, арестуван у нас и в чужбина за много престъпления. Докато излежаваше една от присъдите си, стана основният свидетел срещу Лазар Колев за убийството на сестри Белнейски. След като излезе от килията, живя в родния си град Силистра. Изчезна безследно през 2015 г. Тогава между две села в областта беше намерена кола с много кръв, попила на задната седалка. ДНК експертиза показа, че е на Иширковеца, но трупът му не е намерен и до днес.
През 2013 г. безследно изчезнаха и братята Радослав и Николай Бикови, приближени на разстреляния 10 г. по-късно Красимир Каменов-Къро. Те също не са намерени живи или мъртви.
Мистериите най-често са с болни от деменция, погребани незаконно и заминали в чужбина
Няколко са характерните случая, при които близки на изчезнали искат от съда да ги обяви за мъртви. Много от тях са погребани незаконно от роднините си - без да извикат лекар и да съобщят в общината.
Такъв е случаят с жена от село до Пазарджик. През 2022 г. децата ѝ подават молба до съда, за да бъде официално призната за мъртва. Бабата не е изчезнала безследно. Погребана е от близките си. Била с инсулт, тромбофлебит и други заболявания. От 7 г. била на легло. Живеела със съпруга си, а децата му помагали да се грижи за нея. На 11 март 2022 г. състоянието ѝ се влошило рязко. Извикали лекар, но не ѝ помогнал. На следващия ден, 12 март, починала. Децата се прибрали. В стаята над трупа плачели двете сестри на мъртвата. На 13 март я погребали в тесен семеен кръг. Било неделя. В понеделник тръгнали към кметството, за да ѝ се издаде смъртен акт. Отказали им, защото трябвало в деня на смъртта да извикат лекар, който да я установи. След това тръгнали по трудната процедура - молба до съда, за да обяви жената за мъртва.
Хората с деменция, които излизат и не се прибират, са друга голяма група от служебно признатите за мъртви.
Синът и дъщерята на Щерю от Варна например подават молба да бъде обявен за мъртъв 15 г. след като е забелязан за последно. През 2008 г. живял в Дом за възрастни с физически увреждания. На Коледа излязъл и не се прибрал. Подали сигнал до МВР, но не е открит. Издирването не дало резултат години наред. Търсят се съвпадения с всеки неустановен труп, който е намерен. Щерю остава в неизвестност. Стотици други като него също са обявени за мъртви.
Има и куриози - иска се и се обявява смърт на хора, починали през миналия век
Жена от село до Бяла, Русенско, е поискала смъртен акт за дядо си, роден през 1889 г. През 1908 г. човекът се оженил за баба ѝ. Имали две деца, едно от които е майка на жената, подала молбата. През 1915 г. дядото заминал за САЩ заедно с други хора от селото. Намерил си работа и повече не се върнал. В началото пращал писма, а през 1950 г. и генерално пълномощно до дъщеря си. Тя си пишела с него, чували се и по телефона до 1970 г., когато починал. Негов братовчед, който също живеел в САЩ, е изпратил писмо на дъщеря му с вестта за смъртта му. Сложил и снимка от погребението. Жената опитала да получи документ за смъртта на баща си, но без успех. Скоро и тя починала и оставила като наследник своята дъщеря. Така и не разбрали къде е живял и къде е погребан. По делото са издирени всички документи за човека, налични у нас. В крайна сметка съдът приема, че за молителката е доказано, че е внучка на дядо си. Обявена е смъртта му и така тя става и негов наследник у нас.
Много от случаите са с хора, заминали в Турция по време на възродителния процес, а техни наследници ги обявяват за мъртви, за да наследят имотите им. Други пък са отишли в СССР по времето на комунизма, скъсали са връзки със семействата си и никога не се завръщат. В тези случаи се иска информация от държавите, в които са живели, но често и там нямат информация за безследно изчезналите.