Роденият в софийското шопско село Кривина Вълчанов (12.10.1928 г. - 30.9.2023 г.) е най-самобитният наш режисьор
“Изкуство, което печели почести, губи честта си”, казва в неподражаемия си стил Рангел. Това, разбира се, не попречи на Столичната община през 2006 г. да го удостои с “Наградата на София” за цялостен принос в световното киноизкуство.
Роденият в софийското шопско село Кривина Рангел Вълчанов е най-самобитният наш режисьор. Той е единственият, изкарал висше образование в ДВТУ (Държавно висше театрално училище, днешния НАТФИЗ), без преди това да има завършено средно!
Докато е ученик в техническо училище, работи и в кожарска фабрика. Разболява се от ревматизъм, лежи дълго време в болница и така остава без диплом за среднист. Обаче кандидатства в ДВТУ и го приемат. Е, как така?
“Ами така, с
амбиция и селска
нахаканост -
каза ми Рангел Вълчанов в едно интервю през 2007 г. - Имаше много смешни случки, понеже нищо не бях чел, нищо не знаех и разчитах на въображението си и на младежката си щуротия. После се запознах с италианския неореализъм и това събуди филмовия режисьор в мен...”
Автор е на 20 игрални филма, на повечето от които е сценарист или съсценарист. Има и 10 документални ленти. Макар че е завършил театрална режисура при проф. Боян Дановски, Рангел започва творческата си кариера като актьор във филма “Тревога” (1951). Колегите му използват неговия артистичен талант в над 15 филма.
Рангел Вълчанов има невероятния шанс да започне режисьорския си път с Валери Петров в три филма. Първият е “На малкия остров” (1958). Символично заглавие, защото самият Рангел “си остана един самотен остров на таланта и красивата лудост в българското кино”. Остров - нещо като белетристичната орница на Радичков. Двамата имаха духовна близост, неслучайно режисьорът сам постави и изигра ролята на Лазар в пиесата “Лазарица” на писателя.
“На малкия остров” е човечна и лирична лента за антифашистката съпротива. Филмът печели втора награда за режисура на кинофестивала в Прага и почетен диплом в Мелбърн.
За същия филм обаче на едно заседание през април 1958 г. завеждащият отдел “Наука и образование” на ЦК на БКП Ганчо Ганев казва: “Но докъде стигнахме ние? Дори в такива хубави филми като “На малкия остров” - филм с определена насоченост - през цялото време, въпреки че 43 души бягат в Съветския съюз,
няма да чуете
думите “комунист”
и “партия”?!”
Вторият филм е “Слънцето и сянката” (1962). На кинофестивала във Варна през 1962 г. е отличен с наградите за сценарий, режисура и музика. Печели отличия в Сан Франциско, Лос Аламос, Карлови Вари, Москва, Мелбърн, Кан и др.
Класиран е на първо място сред 5-те най-добри филма на тема ядрената война и последиците от нея. Американското филмово списание “Шоу” награждава Вълчанов като обещаващ млад талант.
И третият филм с Валери Петров - “Първи урок” (1960), с почти немислимия дотогава опит антифашистката борба да бъде представена не чрез героични саможертви, а чрез една чиста младежка любов между пролетария Пешо и буржоазката Виолета.
Следва “Инспекторът и нощта” (1963) по сценарий на Богомил Райнов - филм, който реално е истинският дебют на Стефан Данаилов. (В първия - “Следите остават”, той е едва 13-годишен.)
Невена Коканова пък се снима в този филм между “Тютюн” и “Крадецът на праскови” и Рангел открива друга гледна точка към таланта й - тя играе “леко момиче”. Този филм е началото на темата за престъплението и наказанието, която режисьорът продължава във “Вълчицата” и “Следователят и гората”.
“Вълчицата” (1965) е първият български филм, който бърка в раната трудововъзпитателни училища (ТВУ). В него изгрява звездата на Илка Зафирова.
Луд майтап си прави кинаджийското съсловие през 1966 г. с 50-минутния филм “Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров”. Сценарият е на “творчески колектив”, но режисьор, естествено, е Рангел Вълчанов. Къде щуротия без него?!
Тази пародия на
филмите за Джеймс
Бонд разказва
как американски киносреди, замесени с мафията, са обезпокоени от големите успехи на българските филми по света. В София идва големият шпионин Джеси Джеймс, за да взриви Киноцентъра. Но българският суперразузнавач Локум Шекеров го надушва и обезврежда.
В ролята на Джеси Джеймс е Георги Калоянчев, Григор Вачков е Локум Шекеров. Името му е иронична закачка с героя на Андрей Гуляшки Авакум Захов. В пародията се снимат почти всички най-известни тогавашни актьори, че дори и Валери Петров, Любомир Пипков, Христо Ганев, Радой Ралин, Петър Незнакомов, художничката Златка Дъбова, както и самият Рангел Вълчанов.
След българо-чехословашката продукция “Езоп” (1970) Рангел е поканен да работи във филмовата студия “Барандов” - Прага. Според някои режисьорът бил принуден да отиде на тази “творческа командировка”. В Прага снима два филма - “Лице под маска”, в който изследва вечната тема за живота и смъртта, и “Шанс”.
Връща се в България и продължава с опитите си да руши художествените рамки, сковани от соцреализма. Невинаги успява - както например с музикалната комедия “Бягство в Ропотамо”.
След “Следователят и гората” и “С любов и нежност” филмовата критика го определя за най-талантливия диагностик на нравствените заболявания на интелигенцията у нас през годините на социализма.
За връх в неговото творчество се смята най-изповедният му филм - “Лачените обувки на незнайния воин”. За него някъде прочетох следното: “С този изключително оригинален филм, наситен с Фелиниеви мотиви, Рангел Вълчанов доказва, че е майстор от световна величина.” Явно авторът на тези редове не знае важни неща.
“Лачените обувки...” излиза на екран през 1979 г., Рангел Вълчанов предлага готовия сценарий още в началото на 60-те години. В него той се смалява до 7-годишно дете и оттам гледа на живота, като се опитва да отговори на вечните въпроси за детството, израстването, радостта и тъгата, първото влюбване, смъртта и след това. Сценарият е отхвърлен от художествения съвет на Киноцентъра и Рангел не може да го заснеме цели 17 години.
“Амаркорд” излиза
на екран през 1973 г.,
той също е най-личният филм на Федерико Фелини. Но ако навремето бяха разрешили на Рангел да снима “Лачените обувки...”, сега можехме със самочувствие да казваме, че “Амаркорд” е наситен с Рангел-Вълчанови мотиви. След този филм Рангел сякаш се раздвоява.
В игралното кино започва да експериментира както само той може: “Последни желания”, “Закъде пътувате?”, “Немирната птица любов”, “Фатална нежност” и др.
А пък в документалното кино търси различна гледна точка към живота и други възможни отговори на извечните човешки въпроси. Така се раждат “Индия, моя любов”, “Гена Димитрова”, “Спомени за бъдещето”... Девет години прави филм за мореплавателя Николай Джамбазов. Всяка година снима как той строи яхтата си за околосветското пътешествие. И пред очите на камерата младежът мечтател Джамбазов се превръща в уверения мореплавател, който непременно ще изпълни мечтата на живота си. Което и става.
Веднъж попитах Рангел чувства ли се сам. Той отговори така: “Човек се ражда сам и умира сам, а през останалото време се опитва непрекъснато да доказва, че това не е вярно...”
Вечна ти памет, маестро!
