Неведоми са пътищата Господни, пише в Библията като перифраза на послание на апостол Павел до римляните. С този цитат може да се определи животът досега на Евгени Енчев от Ловеч.
45-годишният бивш рейнджър е настоящ треньор по карате. Скорошни успехи на негова възпитаничка ни насочват към тренировъчната зала на неговия клуб. Посреща ни в работно облекло - с кимоно. Веднага забелязваме черния колан. Кани ни вътре с изричното предупреждение да не стъпваме с обувки върху татамито (японска традиционна настилка за тренировки по джудо, карате или айкидо - б.р.).
Притеснен е, макар че е на своя територия. Признава, че за първи път говори пред журналисти. А като насочат камера или фотоапарат към него, направо се "гипсира" и не обича да говори за себе си. Обясняваме, че всъщност ще направим разказ за живота му. А когато подготви световен шампион, ще се гордеем, че сме първите, успели да го разприказват. Едва тогава Евгени се отпуска и започва да разказва как каратето заело централно място в живота му.
С любимия спорт започнал да се занимава още като ученик - през 1997 г., 10 години тренирал при покойния вече Стойко Бончев. Там се запознал и с бъдещата си съпруга Силвия. Сетне вятърът го отвял в град Левски, където спортувал при роднините си Росица и Милен Петрови.
Покрай тренировките между него и Силвия се зародило чисто приятелство, което се изразявало в епизодични срещи без намек за нещо сериозно. Така било до влизането му в казармата. Силвия пък продължила образованието си в Англия и пътищата им се разделили.
Евгени поддържал спортната си форма непрекъснато и след уволнението си се насочил към най-добрата школа по карате - тази в Стара Загора. Отишъл в клуба на шихан Асен Асенов, където се подготвял 2 г. Обаче с тренировки нямало как да се издържа, трябвало да започне работа. След като обмислил вариантите решил, че най-близко до спортната му натура е армията. През март 2009 г. той вече бил военослужещ.
"Отвори се мисия в Афганистан, подадох рапорт и бях одобрен. Четири месеца трае обучението. Бяхме 300 бойци, като всяка седмица полагахме изпити - за физическа подготовка, тестове, за оперативна дейност, включваща ориентиране по карта, действия спрямо дадената ситуация и всичко, което може да ни послужи във враждебна среда", обяснява Евгени. Тези, които не издържали отпадали. За радост обаче почти всички се справили.
Преди заминаването му за Афганистан съдбата отново го срещнала със Силвия, след като 6 години не се били виждали. Но този път искрата между тях пламнала, любовта ги намерила. И в началото на 2010 г., когато заминал за Кандахар, скътал хубавото чувство в душата си.
Реалността там била ужасяваща. Нашите момчета постоянно били под ракетен обстрел. Евгени преживял и нападението над базата, когато тежко бяха ранени четирима български войници.
- Какво е чувството да си под постоянна заплаха за живота ти?
- Странно е. Адреналинът е висок и донякъде те износва, а от друга страна започваш да гледаш на живота по по-различен начин. До този момент всичко беше щракане с пръсти - купони, веселие. Но след мисията започнах да мисля за семейство, за деца и се радвах на малките неща, които преди не забелязвах.
- Кое е най-екстремното ти преживяване там?
- Имаше нападение над базата. 20 часа стояхме по наблюдателните кули като не знаехме откъде ще започне вражеският обстрел. Напрежението бе много голямо - стоиш и чакаш без храна, без сън, превръщаш се в кълбо от нерви.
Основната задача на бойците била охрана на периметъра около базата. Давали се 6-часови дежурства, след което 12 часа отдъхвали. "Там денят е 18 часа, не 24 и постоянно се ротираш - на 4-5 наряда пропускаш един като почивка, връща се назад Евгени.
След края на мисията се завърнал в България и продължил да служи в армията още 3 г. Вече с друго съзнание, помъдрял след престоя в Кандахар решил да създаде семейство. По това време любимата Силвия работела в София, разстоянията ги разделяли. Обаче в крайна сметка любовта взела превес, Евгени загърбил военната служба и заминал при нея. Оженили се, животът започнал отначало.
Младото семейство се увеличило с раждането на дъщеричката им. Наред с радостта от появата й дошла и мъката. Още на втория месец разбрали, че детето е с мускулна атрофия. Незабавно повели битка за лечението на детенцето си - потърсили специалисти в Италия. Отговорът бил отчайващ - момиченцето няма никакъв шанс за оцеляване. След 9 месеца болестта победила.
С насълзени очи Евгени споделя, че това бил най-тежкия и мрачен период в живота му. Но нали в него все пак има баланс - след мъката идва радостта. Още първата седмица след като погребали първородната си рожба, Силвия разбрала, че отново е бременна. Сега двамата с Евгени са щастливи родители на 11-годишния Георги и чаровницата Ани на 8 години.
- А кога реши да превърнеш страстта си към каратето в професия?
- Работех в един фитнес, но това не бе моето, не ме задоволяваше. Затова през 2018 г. решихме с каратегата и приятел Данчо Рачев да основем клуб по карате. Сблъскахме се с доста трудности покрай регистрацията, но успяхме, защото във федерацията ме познават като състезател.
- А как се придобива черен колан?
- Трудно. Постига се с много тренировки, постоянство и дисциплина.
- Какви успехи имаш като състезател?
- Вице европейски шампион при ветерани, вице балкански, 6 пъти съм шампион на международен турнир за ветерани. И при мъжете имам доста награди - не ги броя, защото не са ми толкова важни. Единствено не съм участвал в световно първенство, но може и това да стане.
В новосъздадения клуб заприиждали деца, тренирали и започнали да печелят награди, това е лаконичното му описание на успехите като треньор. 70 са членовете на школата, от тях 40 са деца. И вече клуба кове шампиони.
Миналата година при децата са завоювани две европейски титли, а тази година на Световната купа във Варна 15-годишната Паулина Иванова заела второто място. Освен това присъдили й и приза "За най-висок боен дух".
- И как мотивираш висок боен дух у децата, Евгени?
- Донякъде с личен пример и като слагам по-високи изисквания. Човек върви напред, когато излезне от комфортната си среда.
- Вероятно възпитаниците ти те обичат много.
- Е, по време на тренировка не ме обичат. Но се опитваме да създадем нещо като сеимейство тук. Да споделят, да търсят съвет и помощ ако е необходимо.
- Получава ли се?
- Да, помагам им с каквото мога. Важното е, че в мое лице те виждат не само треньор, а и приятел.
Накрая с характерното си притеснение Евгени споделя, че счита себе си за успял човек, въпреки преживените трудности. Защото според него психика се гради не с хубавото - това повтаря и на спортуващите в школата. В личен план иска само едно - да му е здраво семейството, децата му станат добри хора.
А в професионален план се цели високо - световна титла за някой от състезателите си. Убеден е, че ще успее. Защото негово мото е една японска поговорка: "Ако паднеш 7 пъти, трябва да се изправиш 8".
