Продължението "Просто ей така..." от култова история и заявка да бъде всичко за всички се превръща в нищо за никого
Преди повече от две десетилетия "Сексът и градът" промени начина, по който гледаме на женското приятелство, секса, модата и живота след 30. Беше смел, дързък, остроумен.
Историята на четири нюйоркчанки - Кари, Шарлот, Миранда и Саманта, успя да улови духа на цяло поколение. Жените искаха да бъдат Кари, мъжете искаха да бъдат с Кари (или поне с нейните обувки), а телевизията никога вече не беше същата. И тогава, просто ей така... дойде продължението. От култово към културен шок. "Просто ей така..." (And Just Like That...) беше обявено като модерно, зряло продължение – нова глава от живота на героините, вече в своите 50 г.
Идеята беше повече от обещаваща: да покажем как жените остаряват – красиво, достойно, с нови предизвикателства. Само че вместо "ново начало" получихме нещо между моралистична лекция, модно бедствие и нелепа сянка на оригинала. Сериалът сякаш забрави какво го правеше магичен. Изчезнаха блясъкът, сарказмът, безцеремонният чар и искреността. На тяхно място дойдоха тромави диалози, изкуствено вмъкната политическа коректност и персонажи, които вече не разпознаваме – дори Кари Брадшоу.Кари, коя си ти? Сара Джесика Паркър отново влиза в ролята , но тази Кари няма нищо общо с онова създание, което някога можеше да напише есета за любовта и самотата, докато пуши на балкона си и пие космополитън в Manolo обувки, днес тя прави подкаст с фокус върху социални теми и изглежда като гостенка в собствения си живот. Загубила е искрата си. Думите ѝ – някога брилянтни – са сведени до клишета и фалшиви усмивки.
Миранда (Синтия Никсън), от друга страна, е претърпяла пълна реконструкция. От рационален, остроумен адвокат тя се е превърнала в объркана жена, която не знае как се държи телефон, напуска брака си и се впуска в отношения с небинарна стендъп комедиантка, а после с гей колежка, сякаш търси себе си в сценарий, писан от човек, който не я познава.
Шарлот (Кристин Дейвис) остава най-близо до оригинала, но и нея сериалът използва повече като комичен фон за модерни родителски тревоги, отколкото като реален герой със стойностна история.
А Саманта? Просто я няма. Ким Катрал отказва да участва заради конфликти със Сара Джесика Паркър – и липсата се усеща във всяка сцена. Саманта е не само балансът между драмата и хумора, но и гласът на сексуалната свобода и автентичност. Без нея сериалът изглежда като коктейл без алкохол – цветен, но без емоция.
"Инклузивност" по учебник. Не е тайна, че "Просто ей така..." се опитва да бъде съвременен, социално осъзнат, ангажиран. И това само по себе си е добре – светът се променя и историите трябва да го отразяват. Но проблемът не е в темите, а в начина, по който са представени: дидактично, изкуствено и с усещането, че сценаристите маркират точки за политическа коректност, а не създават истински живот.
Нови героини като небинарната Че Диаз (в ролята – Сара Рамирес) са въведени с идеята за свежест, но вместо да обогатят историята, те често изглеждат като продукт на маркетинг екип, а не на драматургия. Че например е стендъп комедиантка без нито една смешна реплика – абсурд, който става емблематичен за целия сериал. А стайлингът в сериала се превърна от икона в карнавал.
Ако в оригиналния сериал модата беше пета главна героиня, тук е трагикомичен остатък. Стилистката Патриша Фийлд, легендата зад визията на Кари, не е част от продукцията този път – и резултатът е поразителен. Комбинации от странни шапки, безумни кройки и цветови конфликти оставят зрителя в недоумение. Онова, което някога вдъхновяваше, днес обърква и отблъсква.
Но кой стои зад всичко това? Сценарият е дело на Майкъл Патрик Кинг, който участваше и в оригинала, но сега е заобиколен от нов екип от сценаристи, които в опита си да бъдат прогресивни, изглежда са забравили как да бъдат забавни.
Липсва баланс, липсва ритъм, липсва онази химия, която превръща един сериал в култ. Резултатът е продукт, който се страхува да бъде това, което някога беше: провокативен, остроумен, жив. Вместо това получаваме нещо между сапунена комедия и неудобна вечеря с бивш съученик, с когото вече не знаеш какво да си кажеш.
И все пак... защо хората продължават да го гледат? Защото обичат героините. Или по-точно - обичаха ги. Гледаме не защото е добро, а защото тайно се надяваме, че ще стане по-добро.
Защото помним онези вечери пред телевизора, онази Кари, онези разговори за любов и секс, които бяха като шамар от реалността и същевременно прегръдка от модния подиум.
"Просто ей така..." не е неуспешно продължение. То е пример за това как една история може да изгуби себе си, когато реши да бъде всичко за всички и накрая не бъде нищо за никого.
