- 12 епизода от живота на дъщерята на поета
- Владимир Висоцки имал ключ от неговия дом
1. Имам много “първи “спомени” за татко. Ето няколко от времето, когато съм била на около 3 години.
Баща ми трака на машината си и се усмихва (някога така се пишеше). По пода са разхвърляни листове, пълни с неразбираеми, индигови буквички. Аз рисувам по празните полета малки човечета, покачени едно върху друго в спирали, като някакви безкрайни изречения. (Почти всичките ми детски рисунки са върху гърбовете на ръкописи).
Плаж на писателите на Златни пясъци. Бурното море е оградено с въжета. Свирката на спасителя едва се чува през вятъра. Огромна вълна се хвърля под въжето и ме поглъща, пясъкът се стопява в пръстите ми и няма нищо друго, за което да се хвана.
Прибоят ме превърта и точно тогава някой ме изтегля за косата – дълга, за да бъда като Брижит Бардо. Кашлям гейзер морска вода с песъчинки, отварям си очите и го виждам да се усмихва (вероятно облекчено). В ръката си стискам малка мидичка.
Кухня в кв. “Западен парк”. Майка ми, баща ми, брат ми и баба ми (цялото семейство) стават от масата и гледат нещо през прозореца. Тегля най-близкия стол и се покатервам, но пак не виждам каквото другите виждат.
Нещото явно е свършило, баща ми се връща към масата с чашата кафе в ръката и сяда… на пода. Погледите страховито се обръщат към мен, свивам се на стола
и се мъча да не ревна, а той започва да се превива от смях
Така погледнато, първият спомен за баща ми е смехът му.
2. Татко не беше строг. Нито той, нито майка. Била съм на 4-5 години, когато с нея намерихме малък, бълхлив котарак, черен, с много големи бели лапи. Изкъпахме го (повече тя) и го кръстихме Чарли Чаплин. Той излекува брат ми. След дълго боледуване на легло, той стана, за да си играе с Чарли. От този ден нататък имах картбланш да нося всякакви бедстващи животинки.
Една сутрин, докато се бръсне сам в банята, баща ми чува някакво сумтене и едва не настъпва новодонесения от мен таралеж Сашо (кръстих го на Александър Бешков.
Влетя в стаята ми още намазан с крем за бръснене и ми каза много повече от строго: “До довечера това животно да го няма!”. А под леглото ми вече живееше еднооката котка Сантуца. Много му дойде. Сашо обаче остана за дълго, спасен от своята артистичност.
Танцуваше чудни танци в такт с пишещата машина на баща ми,
когото бих нарекла по-скоро либерален не само заради това.
3. Ролите на “доброто” и “лошото” ченге бяха пропуснати.
Баща ми не ми се е карал, или поне нямам такъв спомен. Той можеше да “поставя на място” съвсем спокойно. А и в годините на моето детство уважавахме по-възрастните, не вземахме думата, ако няма какво да кажем, и не се пречкахме много, което ни позволяваше относителна самостоятелност.
4. Не помня да ни е чел приказки. Имахме си две баби за четене. Обичайните Червена шапчица, Пинокио и т.н. Той разказваше и задаваше въпроси.
По повод четенето, скоро видях един колаж на стената в книжарница “Къща за птици”, който ме върна много години назад. Имахме неизползваем портал, превърнат в нещо като колона за афиши. Там родителите ни лепяха нови афиши за изложби и нови заглавия върху старите текстове. Четях тези, до които мога да достигна, но отделните части нямаха никакъв смисъл. Важна беше цялата променяща се и дишаща картина.
А собствени стихове баща ни е чел едва когато пораснахме достатъчно. И не ни е карал да го учим наизуст и да го рецитираме пред гости, на каквото са били подлагани други писателски деца.
5. Разбрах, че баща ни е голям поет, когато започнах да го чета и да си мисля, че го разбирам, т.е. на 16-17 години и нататък. От моя гледна точка той изобщо не се промени, след като стана председател на Съюза на българските писатели. Само беше по-зает и получи държавна кола.
След работа разказваше на майка ми явно интересни неща. Мисля, че нейното мнение е било основна мярка за него.
Днес мога само да предполагам колко трудно му е било като председател на творчески съюз.
В голямата си част писателите
бяха самовлюбени същества, които се мразят, и се ревнуват,
като в същото време са симпатични, весели зевзеци. Това, разбира се, са само субективни детски спомени от лични наблюдения.
7. С известна фамилия имаш и любов, и омраза по-много, като най-вероятно е и двете да не са истински.
8. Помня как вкъщи идваха още неизвестните Коста Павлов, Цветан Стоянов, Светлин Русев, Сашо Бешков, Апостол Карамитев , които си играеха с мен; по-късно тези, с чиито деца си играехме – Гришата Вачков, Йордан и Сузи Радичкови, Никола Русев и съпругата му, Люляна, Павел и Нина Вежинови, Сунчето и Марин Върбанови.
Понякога и Людмила Живкова, няколко пъти Ванга, Кеворк Кеворкян идваше след всяка своя „Всяка неделя“ и много, много други.
Непрекъснато имахме приятели вкъщи. Започнаха да идват хора буквално от цял свят, особено по време и след писателските срещи. Висоцки имаше ключ, но никога не го е използвал. Често идваха Аркадий Ваксберг, Андрей Вознесенски, Белла Ахмадулина, Евтушенко, по-късно Уилиям Мередит и… няма начин да изброя всички.
В училище се подиграваха на въображението ми. Една сутрин оправдах закъснението с това, че Дийн Рийд цяла нощ е пял и сме танцували рок, после пък бях слушала Висоцки до сутринта… Накрая се научих просто да закъснявам, без да съобщавам имена за свое удобство.
9. Аз станах художничка като майка ни, брат ми и Владимир - поет и писател като баща ни. Трябваше да има известен баланс. Обаче брат ми рисуваше и също завърши Художествената академия, а аз също имах някакви публикации, че и една стихосбирка - “Портрет”, излезе през 1988 г. Това виждахме наоколо и беше някак естествено да правим нещо подобно. Разбира се, всичко беше доброволно, никой не ни е “помагал” на решенията.
10. Баща ми много харесваше бебешките ми композиции “човек върху човек”. Измисляше ми заглавия, което си е огромна помощ. Никога не ме е класифицирал. Държеше на стената си мои картини, което е предостатъчна подкрепа.
Имам обаче един огромен грях към него. Поиска ми рисунки за едно свое библиофилското издание. По това време живеех в Залцбург и не се отнесох сериозно към предложението. По-късно, много по-късно видях, че той дори е отпечатал името ми на някои екземпляри… Ами, насърчавал ме е, а аз, за съжаление, не съм разбрала навреме.
11. Рисувала съм портрети на родителите ни, но главно рисунки. Докато бях студентка, убедих майка ми да позира с котарака Симо за един портрет с маслени бои. Този портрет преди няколко години беше откраднат. Разбрах, че е предлаган като нейна работа от крадеца (явно неграмотен), но никога не го намерих. Колекционерите си пазят източниците. Много жалко.
12. С помощта на фондация “Св. св. Кирил и Методий” и лично на княз Никита Дмитриевич Лобанов - Ростовски беше издаден сборник, посветен на 90-години от рождението на Любомир Левчев – “С Левчев завинаги”, на който Румен Леонидов е редактор, а аз - съставител. Книгата вече може да бъде намерена и по книжарниците. Това е.
Метаморфози
Ако ви чака велика любов,
ако велики дела ви повикат,
бъдете,
моля,
след вечеря
патриархални и нравоучителни.
След сладкия компот
тържествено
и тежко
(тъй както ни предаваха урока
за основаване на
българското царство).
Аз си измивам ръцете,
аз обличам новата пижама,
аз пожелавам лека нощ
на цялата фамилия
и лягам.
(О, дявол да го вземе,
аз си лягам!)
И се преструвам на заспал.
Усещам как ми никне сива козина.
Ето - душа мрака.
Вслушвам се.
Изчаквам
дишането на децата
да олекне и се изравни.
И да започне свиренето на коси
в сините ливади на съня.
Тогава ставам.
Тихо.
Тихо...
Внимавам да не се препъна
в обувките.
И се препъвам
в една камара от играчки.
Скача мойта дъщеря
в креватчето.
Но чувам
разочарованата й въздишка.:
Ай, ти ли си бил, татко!...
Защо не спиш?! - изсъсквам.
Защо!...
Защото искам
да проверя дали наистина
играчките ми оживяват нощем.
Настъпва пауза, през която
аз мисля нещо твърде тайно.
И за да бъде тайно,
казвам:
- Добре! Прави каквото искаш!...
И моето момиче се усмихва.
И ей така,
съвсем внезапно,
заспива в своята усмивка,
подобно жаба в омагьосан цвят
на лилия.
Аз оживявам.
Бавно вдигам
оловния си барабан.
Оловната си сабя вдигам
Тупти сърцето ми оловно...
И тръгвам към полето на честта!
