Родил се е в овчарска колиба. След като бил във Виена споделя: Празни хора - пият, гуляят
Знае се, че художникът Иван Милев е изобразен на банкнотата от пет лева. Пропуска се обаче фактът, че на нея са и фрагменти от стенописите му “Овчар”, “Хлябът” и “Жътварка”. Неговият внук – архитект Александър Тодоров, свидетелства, че идеята да се сложи ликът на дядо му върху банкнотата е на художника Иван Радев при обсъждането на емисията от 1997 г.
Още във времето, когато Иван Милев получава национална известност, мнозина решават, че подражава на Густав Климт и стила сецесион. Евдокия Филова, съпругата на министър-председателя Богдан Филов, отрича подобно нещо: “Иван Милев бе повече или по-малко една парадоксална личност, при която за влияние или заучена система и дума не може да става”.
Всъщност художникът приживе не е оцветен в партийни цветове. Той е харесван както от Гео Милев и Христо Смирненски, тъй и от Николай Фол, Фани Попова-Мутафова, че и от неутралните Дечко Узунов, актьорът Константин Кисимов и много други от интелектуалците на неговото време.
Става ясно, че той използва български сюжети, разработва български теми и ги изобразява по свой начин, което прави сравнението със сецесиона външно-формално, но не и подражателско.
Спорен е и въпросът къде е роден Иван Милев. Според едни това е станало в Казанлък, а други – в село Шипка. Истината е по средата – родил се е в овчарска колиба между Казанлък и селото. Баща му Милчо Лалев от с. Шипка отглеждал и продавал овце. Според традициите на патриархалното семейство той искал синът му от малък да се научи на тънкостите на овчарлъка и Иван твърде рано тръгнал подир овцете. Волният живот и броденето из Балкана събудили сетивната възприемчивост не само на художника, но и на поета Иван Милев. Малцина знаят, че той е написал и десетки стихотворения.
Още деветгодишен започва да рисува, което прави впечатление и на неговите учители, които го насърчават. През 1917 г. завършва педагогическото училище в Казанлък. Още като ученик е направил изложба в Габрово, но в нея личи и увлечението му по театъра. Преди да се дипломира, режисира и подбира текстовете за “Антична вечер”, която играят със свои съученици.
Мобилизиран е на Северния фронт в Добруджа и след края на Първата световна война се появява мечтата му да отиде в София. За да припечели пари, за кратко става учител по чирпанските села, после се установява за година в хасковското Горски извор. Не спира да рисува и през 1920 г. прави изложба в Хасково. Първоначално експозицията е била приготвена за Пловдив, но се оказало, че там изложбените зали са заети. Дълго търси място, където да изложи картините си, и накрая намира салона на едно основно училище в Хасково. Излага 64 акварелни и пастелни творби. В дневника си записал, че само от вход е събрал 1800 лева, като мнозина влизали на приятелски начала.
Продал 25 картини за 3155 лева
В началото на август същата година прави изложба в Габрово. След това отива в София и излага творбите си в павилиона на Борисовата градина, който е бил до островчето на езерото. Там показва картини, които са вдъхновени от пътуванията му по Родопите. Мечтата на начинаещия художник Иван Милев е да се запознае с Гео Милев, когото уважава, както сам пише: “за това, че се бори юнашки срещу еснафските писатели и срещу еснафското изкуство”.
А Гео Милев в брой 2146 на в. “Зора” от 2 септември 1920 година пише възторжена статия за него на втора страница под заглавието “Изложби”. Макар в написаното да твърди, че нямало посетители на изложбата, то един ден тя е посетена от министър-председателя Александър Стамболийски. Той оставя плик с пари за подкрепа на художника. В дневника си Иван Милев посочва, че за 1300 лева картина си купил и предприемачът Чапрашиков, без да уточнява кой от тримата братя.
Първият успех поражда нови мечти у Иван Милев, едната от които е да продължи образованието си, а другата, противно на твърденията на Гео Милев, е да стане меценат, което споделя с приятели и в дневника си: “Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк.”
Въпреки това не обичал да продава картините си. На 24 ноември 1917 г. пише: “На 18 устроих изложба, която трая само два дена по причина на не знам какво ... Купиха се за 15 000 лева картини. Мои малки картини, които откраднаха от мен. Аз не исках да ги дам, но хората грабят труда и душата на художника и той остава пак беден, беден мечтател за онова, което е непостижимо за него.”
По повод на изложбата в София немски критик публикува статия за художника в българския немскоезичен вестник “Дойче Болкан цайтунг”. Директор на местна художествена галерия в Стокхолм пък се озовал в София, видял картините му на изложбата и искал да купи част от тях. Милев не продал всичко, което поискал шведът, макар да не бил платил наема на стаята, която ползвал и му трябвали пари. Факт е обаче, че негови картини сега се намират в Германия, както и в САЩ, у наследниците на семейство Хитрови, които още преди век ги откупуват от художника.
През 1920 г. Иван Милев става студент в специалността “Приложно изкуство” на Художествената академия. Той е един от малцината в цялата ѝ история, завършили я с пълно отличие. Първоначално живее в една приземна и влажна стая на бул. “Фердинанд”, днес “Васил Левски”, с Илия Бешков.
След това двамата няколко пъти сменят квартирите си. Гладуват много, а и влагата оказва влияние на здравето и белите им дробове. Макар и в различно време, Бешков умира от туберкулоза, а Иван Милев от остър грип.
Карикатуристът философ описва как през 1918 г. англо-френските батареи повалили при Солун българския героизъм, и накрая обобщава: “Съвестта на българина се стъписа пред злочестината на българския дом. Така се появи под нашето небе Иван Милев.”
Когато е във втори курс на академията, Иван Милев отива на лечение във Виена. След като се връща, прави оценка пред приятелите си за хората, които е видял там: “Празни и глупави – пият, гуляят и пеят оперетни мелодии. Виж, у нас е друго – родни балкани, родна земя. Та шопските песни дори са сто пъти по-хубави от техния Щраус и техния Калман.” През 1923 г. Иван Милев излага картините си за трети пореден път в София, в известната за времето си “Тръпкова галерия” на улица “Аксаков”.
Тогава иска да посети Атон, но вместо това с група студенти предприемат пътуване до Истанбул, Атина, Корфу, Неапол, Рим, Флоренция и Венеция, за да види Италианския ренесанс и барок. За Венеция казва, че няма равна на себе си, Рим определя като глупав, а Неапол – “хидра и стихия, каквато може да бъде само южната гадна Италия.”
В последния курс на Художествената академия започва работа като декоратор в студиото на режисьора Исак Даниел и прави сценографията на постановката му “Хамлет” от Хауптман. През октомври 1926 г. става художник в Народния театър, където работи по сценографията на спектаклите “Тоз, който получава плесници” от Леонид Андреев, “Принцеса Турандот” от Шилер, “Влюбената” от Жералди и “Сън в лятна нощ” на Шекспир.
Приятелският му кръг се увеличава и вече е близък с актьорите Иван Димов и Владимир Трендафилов, писателите Ангел Каралийчев, Людмил Стоянов, Ана Каменова и нейния съпруг, юриста и политика Петко Стайнов, и други, както политически необвързани, така и с различни партийни пристрастия.
През 1925 г. Иван Милев се жени за оперната певица Екатерина Наумова и се премества в дома ѝ на столичната улица “Гурко” 34. Изрисува го с пана по стените. Ражда им се дъщеря Мария. Когато тя е едва на 7 месеца, баща ѝ умира. Нереализирана остава мечтата му да направи сценографията на “Кавказкият тебеширен кръг” на Бертолд Брехт.
Дни след смъртта му идва и покана за изложба в Дрезден. Част от творбите му в чужбина вероятно са от уж изгубените 30 негови картини, които съпругата Екатерина и дъщерята Мария оставят на съхранение в трезорите на Търговска банка, откъдето неизвестно как изчезват.
Николай Фол: Едно селско даскалче идва в София и ни показва изкуство, невиждано от български художник
Седи той – селски даскал – плах, чужд, непознат, седи в ъгъла на салончето и пуши. Влизаме: Христо Смирненски с брата си и аз.
- Иване, тук не се пуши – казва братът на Смирненски.
- Не се пуши, ако има посетители – отвръща със заекване художникът изложител. Запознаваме се. Аз и Смирненски не се познаваме с него. Гледаме картините. Харесват ни. Учудват ни: едно селско даскалче дохожда в София и ни показва изкуство, каквото ние не бяхме виждали дотогава от български художник.
Смирненски, който обичаше понякога доста солено да се шегува, попита: Ама вие де сте имали възможност в село да получавате чуждестранни списания?
Милев се почуди, изгледа ни, ама нищо не каза. Стана му мъчно. Смирненски съжали за шегата си. Побъбрихме и си отидохме.
Минаха няколко дни. Отидохме пак в изложбата. Милев ни показа отзиви от няколко вестници. Обадиха се тарторите. Радваше се Милев, радвахме се и ние.
– Ще черпиш.
Милев се смее:
- Ще черпя, ако ми помогнете нощеска да си измъкна картините от тука. Искат ми наема.
– Искат ли го? – се чуди Смирненски и ми подмигва дяволито. – Тук в София такова нещо за пръв път се случва.
Здрачаваше се. Излязохме. Милев трябваше да спи у Смирненски, с по-големия брат на когото бяха приятели още от Хасково. Тръгнахме към Ючбунар. Вечерта ни настигна в ючбунарската градина около черквата “Свети Никола”. Седнахме. Над нас звезди, около нас тишина и тъмните очертания на храстите.
– Изкуството... – говореше Милев. И аз чувствам как целият потреперва, вълнува се, като че говори за любима изгорница. – Аз нямам тук никаква работа – как ще остана в София? Да напусна учителското си място, казвате вие, ами ако нищо не излезе от мене? Ами ако това са случайни успехи? Аз нищо не знам, никой не ме е научил, напътил, поправил. Може би гоямото изкуство ще ме уплаши, ще ми покаже, че аз не съм нищо друго освен един даскал, който рисува от скука през свободното си време.
Но нито аз, нито Смирненски вярвахме в думите му: художникът, който говори с такава моминска свенливост за изкуството, не може да рисува от “скука”.
– Не – думаме ние. – Ти ще останеш тук. Ще ядеш веднъж на денонощието, но ще останеш. Колцина от нас живеят на такива начала? Ето – тоя, другият, третият – всички сме във въздуха, като хвърлени от някаква страшна експлозия.
– И кой знае къде ще изпопадаме – така че нищо няма да остане от нас. – Зависи от динамита. Ако динамитът е силен, може да те хвърли чак на Олимп.
Смях, хубав младежки смях - на двадесетинагодишни момчета, които вярват, че морето е до колене, а животът – рицарско приключение.
Гео Милев: Той оставя зад
себе си всички наши професори
Настава отново сезонът на изложбите, които българските художници ще изнасят нам, бедните – за гледане, а на тъй наречените “меценати”, т.е. хората с пари и без интерес и без вкус – за купуване. Знае се добре как и защо се правят изложби у нас – не за да се покаже развоят и напредъкът на родното изкуство – защото развой и напредък няма, защото има непрестанно тропане на едно и също място – а правят изложби само затова, защото съществува една нова, особена класа, наречена “меценати”: меценати, покровители на изкуството, които, обаче покровителстват тъкмо онова, което не е изкуство – които откупуват тъкмо най-глупавите цветни мазилки, само затова, че те могат да послужат за допълнение на техните тапети.
***
Иван Милев, младеж самоук, пристигнал от провинцията с една колекция малки декоративни рисунки, в които личи безспорен талант. Той оставя зад себе си много наши декоративни художници и всички професори по декоративна живопис, та заслужава пълно и голямо насърчение от обществото, за жалост, малкото салонче на павилиона на Борисовата градина е обикновено празно. Иван Милев има преди всичко вътрешен живот, има чувство за линията и боята – ако все пак на места той не е напълно самобитен, това сигурно трябва да остане за сметка на възрастта му: той стои в началото на своето развитие.
В края на това развитие обаче би могло да се очаква много. Защото и това, което младият художник ни дава днес, е извънредно много в сравнение с днешната българска декоративна живопис. Това е един талант, който трябва да бъде подкрепен.
