- Васил Гурев оцелява, измъкнат от колегата си Александър Вълчев, и продължава експедицията
- Знае, че ако не излезе в първите няколко часа, може да загине – коланът пристяга тялото му и притокът на кръв намалява
Физикът от Софийския университет Васил Гурев пропада рязко в цепнатина на ледника "Контел" в Антарктида. Видимостта надолу е само 10 - 12 метра. Пропастта може да е още много по-дълбока. Ските пречат на учения да се движи. Коланът пристяга тялото му. Притокът на кръв намалява.
Вече 15 минути не може да се измъкне...
За късмет Гурев е вързан с алпинистко въже, а в другия му край е колегата му Александър Вълчев, който в крайна сметка успява да го изтегли. Двамата са от Българската антарктическа експедиция и изследват ледника "Контел".
Гурев е срещал много пукнатини в Антарктида – зад гърба си има над десет експедиции. Спускал се е контролирано в тях, вземал е проби, снимал ги е. Но за пръв път увисва между две отвесни ледени стени по този начин.
„Не се уплаших. По-скоро се ядосах – че точно на мен, който съм ходил толкова много по ледниците, ми се случва това. Трябваше много бързо да преценя какво да направя", разказва ядреният физик пред „24 часа - 168 истории".
Многократно е тренирал как да действа при опасност. Затова разперва ръце, когато пропада в цепнатината. За да се задържи или поне да забави падането. За свой късмет не се удря лошо, а каската предпазва главата му.
Пукнатината е класическа – с две гладки отвесни стени. Няма на какво да стъпи – трябва да се измъкне по друг начин. Забива леден клин и се застопорява временно, но знае, че без помощ има само няколко часа. Сбруята, на която виси, притиска тялото и нарушава кръвообращението, а капещата отгоре вода е ледена. После ще дойде студът и хипотермията.
Той обаче не губи време. За да си осигури мобилност, трябва първо да се освободи от ските. Дори ако трябва да ги жертва и да ги остави да паднат на дъното. Щеките му са останали някъде на повърхността.
Освен дали ще се справи бързо със ситуацията, има още една неизвестна. В първия момент не знае дали партньорът му е добре. След минута се свързват по радиостанцията.
„Преди експедицията знаехме само, че Александър Вълчев идва като фотограф и полеви асистент. Оказа се, че е екстремен фотограф с богат опит – придружава алпинисти при тежки условия, перфектен планинар. Изключителна класа", разказва Гурев.
Макар и да е отвън, колегата му също е в рискова ситуация, защото е захванат с въже за висящия в ледената пукнатина физик. Ако нещо се обърка, и двамата може да полетят фатално надолу. Бързо обсъждат какво да направят. Вълчев спуска помощно въже и по него Гурев му изпраща първо ските си, после закрепва втори клин по-високо в стената, за да стъпи на него. През това време Вълчев вече е организирал с наличната екипировка "полиспаст" (съоръжение за спасяване) и активно подпомага изтеглянето на Гурев.
Помислил ли си е, че няма да се измъкне?
„Не. Помислих си само, че няма да успея толкова бързо, колкото ми се иска. Там времето тече по различен начин..."
За щастие не са далеч от базата – на около 30 - 35 минути. Първоначално Гурев планира да продължи с GPS измерванията, към които са се упътили двамата антарктици, но лекарката – също планински спасител – нарежда друго. Протоколът при такива условия е строг.
„След дълго висене не бива веднага да се изправяш и да тръгваш. Притискането нарушава кръвообращението и това може да е опасно. Правилото е – седнало или полулегнало положение за няколко минути. Сашо ме зави със спасително фолио и трябваше да лежа 3 - 4 минути... точно до моята пукнатина. На три метра имаше друга. Не ми се лежеше, чувствах се добре, но инструкциите трябва да се изпълняват."
Чак когато пристига в базата, Васил Гурев осъзнава, че целият е мокър и дори в обувките му има вода. Идеята да продължи същия ден работата си на ледника не е била добра. Просто горе адреналинът е бил много.
Случката е по средата на сезона - началото на февруари. Тогава снегът, който покрива леда, вече силно изтънява и пукнатините на някои места започват да личат, но на други все още са скрити под тънък снежен пласт. За откриването им се използват лавинни сонди, но това е бавна процедура и обикновено се прилага само при навлизане в по-рискови зони.
„Знаех, че има пукнатина наблизо. Тъкмо щях да сменя щеките със сондата, за да проверя... За малко се забавих – и полетях", спомня си Гурев.
Пропадането е част от ежедневието на екипа. Но във всички останали случаи не е било толкова драматично. Два-три дни по-рано десният му крак хлътва изцяло, но левият остава на стабилен терен. И други от експедицията са пропадали – поне трима-четирима, но никой не е висял така.
Не е чувал за подобни случаи тази година и в съседни бази, но не значи, че ги няма – просто не стигат до медиите. „Това е част от работата. Не е новина."
„Пропадането беше и лошо, и късметлийско. Озовах се между ледени стени със ски на краката, но не се нараних. Това е въпрос и на инстинкт, и на късмет. А и ударът не беше силен."
Той е наясно, че ако въжето, което го свързва с колегата, е било вертикално, е щял да се измъкне по-бързо и без проблеми. Разполага с помощни съоръжения - жумари, които подпомагат изкачването по въжето. Само че то е затънало косо в снега зад него и този вариант отпада. През цялото време Васил Гурев е внимавал и за скъпата научна апаратура, която носи в раницата си. Ако се счупи или повреди, целият проект пропада.
На първо място това е един геодезичен GPS, с помощта на който се определят координатите на измерителните рейки (колове). Такива проучвания се провеждат вече няколко години в горната част на ледник „Балкан", а от този сезон – и на ледник „Контел". Установените скорости на движение на леда са между 1 и 30 метра на година и те ще бъдат следени и през следващите няколко сезона.
Затова измерителните рейки, които се поставят сега, трябва да оцелеят през полярната зима. Представляват дълги над три метра бамбукови пръти, снабдени с отражатели по технологията RECCO и черни флагчета за по-лесно откриване при лошо време. Те трябва да се отличават от други подобни колчета, които са с червени знаменца и означават един относително безопасен път през ледника от българската до испанската база, нещо като „пътя на живота".
"Така всеки и от нашата експедиция, и от испанската знае кои колчета вижда и няма да се обърка", добави физикът.
Но може би най-интересни са измерванията при челото на ледник „Балкан"- там, където той опира в морето. Процесите на това място са много динамични, скоростта на леда може да нарасне 3 - 4 пъти в рамките на денонощие, а прецизните измервания са предизвикателство. Използва се геодезичен GPS, прикрепен към специална конструкция от дърво. Той стои на мястото цял месец, като на всеки два дни се подменят акумулаторите и се изтеглят данните от приемника. В края на експеримента апаратурата се демонтира, вземат и дървената конструкция. „Имам една такава снимка, казва Васил Гурев – с конструкцията на гръб слизам надолу по склона. Отдалече прилича на голям дървен кръст. Всъщност е така – всеки трябва да носи кръста си."
През летните месеци глетчерите губят значителна част от масата си – процес, който се дължи както на повърхностното топене, така и на разрушаването на предната част на ледника, при което огромни късове лед се откъсват в морето. Измерването на скоростта на движение е ключово за разбирането на това колко бързо се променя тяхната маса. Колкото по-бързо се движи един ледник към морето, толкова повече лед се губи. Тези данни са от съществено значение при изготвянето на модели за бъдещите покачвания на морското равнище.
Вече няколко сезона екипът следи как се движи "Балкан", какви са връзките между промените в скоростта при челото на ледника, температурата, дебита на изтичащата от ледника вода, приливите и отливите, сеизмичността на района. А изследванията на ледник „Контел" едва сега започват. Има много точки, за които няма никаква информация.
Точно към една от тях са тръгнали Васил Гурев и Александър Вълчев, когато физикът пропада в ледената пукнатина. А на въпроса дали след премеждието ще се откаже от Антарктида, той се усмихва: „Антарктида е най-удивителното място на света. Там има още много работа за вършене."
Reply
