- Осветена е през 1902 г. - градена с дарения от цяла Русия, за да “напомня на българите за получената свобода”
- През 1934 г. съветското правителство я прехвърля на България, за да не попадне при белоемигранти, обитавали сиропиталището до нея
- Кабинетът на Симеон Втори я предава на БПЦ - заради погребаните загинали войници там не се правят сватби, има само богослужения
И черквата със златните кубета край град Шипка е била заключвана като Руската в София, при това на два пъти - през 1917 и 1923 г. Храм-паметникът “Рождество Христово” е осветен на 15 септември 1902 г. Изграден е с дарения на хора и организации от цяла Русия в прослава на победата в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
В отчета на Комитета по строителството пише: “Руският храм-паметник е построен, за да напомня на България за победоносното руско воинство и за получената свобода”. Известно е, че
златото за кубетата е дарено от майката на генерал Скобелев
Олга. Такова име е избрано за храма, защото около Рождество Христово е станала последната голяма битка с турците през войната.
Комитетът по строителството се събира за първи път през 1881 г. За място е избрано началото на Шипченския проход на пътя Казанлък - Велико Търново, макар че имало предложения храмът да е на връх Свети Никола, където са били августовските боеве през 1877 г. По-късно там е издигнат Паметникът на свободата.
През годините по статута на черквата е имало спорове, но е факт, че
между 1902 и 1915 г. тя е под управлението на руската държава,
представлявана от руската легация в София и от руския Свети синод. Монасите са изпращани от Министерството на външните работи на Русия. През 1915 г. настъпва разрив в дипломатическите отношения между България и Русия, но храмът остава под владението на Москва и руския руския синод. По онова време руските интереси у нас се представляват от Холандската кралска легация в София.
Подобно на Руската църква в София и храмът край Шипка е бил затварян заради влошени отношения с Русия - това става на 8 февруари 1917 г. по указание на правителството на Васил Радославов, а монасите са интернирани. Той остава под ключ до 12 ноември 1918 г. Храм-паметникът е запечатан още веднъж - през 1923 г. за кратко заради Септемврийското въстание.
В периода 1919 - 1934 г. черквата продължава да е имот на Русия и се управлява от неофициални руски представителства, пише историчката Мария Захариева.
Промяна настъпва през 1934 г., когато се възобновяват дипломатическите отношения между България и тогавашния Съветски съюз - църквата е подарена на българската държава. Протоколът за това е изготвен на 23 юни 1934 г. в Цариград. “Паметникът и манастирите при Шипка и Ямбол да бъдат предадени на българския народ, при условие че биват управлявани от чисто българска организация, без да бъдат отстъпвани на лица или организации от средите на руската емиграция”, пише в дарението. По онова време край храма е имало сиропиталище, в което са живеели белоемигранти със силно влияние върху светата обител.
През 1935 г. Министерство на външните работи на България възлага духовното управление на храма на нашия Свети синод, но под предлог, че
над 200 руски бежанци все още живеят там,
по молба на архиепископ Серафим, управител на руските православни общини в България, храмът остава на неговото пряко подчинение.
През 1946 г. на заседание на Светия синод е решено духовната юрисдикция на храма да бъде поверена на Всерусийския патриарх Алексий като върховен представител на Руската православна църква. Той присъствал лично на това заседание. От 1948 г. храмът вече е под управлението на Министерството на войната с оглед “в бъдеще той да служи за музей на общия руско-български подвиг”, а от 1 юли 1951 г. преминава под управлението на Комитета за изкуство и култура.
На 10 ноември 1952 г. излиза постановление на руския Свети синод относно преминаването на руските православни общини, манастири и клир в България в юрисдикцията и владението на Българската православна църква. Актът е предаден на българската страна на 22 май 1953 г. и оттогава храмът е в духовно подчинение на Старозагорската митрополия. С решение на Комитета за култура от 17 април 1953 г. военноисторическите къщи, музеи и храм-паметници на територията на Плевен, Бяла и Шипка се преустройват в просветни центрове, а от началото на 1954 г. храмът преминава на административно подчинение на околийския народен съвет в Казанлък. През 1956 г. историческите места в Шипченския проход с решение на МС са обявени за
национален парк-музей “Шипка”,
който през 1964 г. прераства в национален парк-музей “Шипка-Бузлуджа”. От 1967 г. храмът има нов статут - той е собственост на българската държава, (предаден ѝ е през 1934 г. от съветското правителство), но се стопанисва от Комитета за изкуство и култура. Вече е паметник на културата от национално значение, в който се осъществява музейна дейност, а дирекцията на парк-музей “Шипка-Бузлуджа” се грижи и за неговото стопанисване. Българската православна църква можела да извършва в него църковни служби със свои представители, но само при определени условия.
Последният нотариален акт на храма е от 17 октомври 2003 г. под номер 27-80, с който е признат за публична държавна собственост. Едно от основанията е протоколът от 23 юни 1934 г., подписан в Цариград между съветското и българското правителство, с който храмът е подарен от СССР на българския народ. Това съобщи за “24 часа” директорът на парк-музей “Шипка-Бузлуджа” Чавдар Ангелов.
На 27 декември 2004 г. правителството на Симеон Сакскобургготски по настояване на тогавашния старозагорски митрополит Галактион предава с решение №1034 за управление и стопанисване на Българската православна църква имотите, в които се намира храм-паметникът “Рождество Христово” и принадлежащите към него сгради. Днес църквата е действаща, но без сватбени ритуали, тъй като в подземието ѝ има крипта с кости на загинали български опълченци и руски воини. Кръщенета прави само владиката.
