- 3 години били нужни, за да го напълнят
- Работили на 3 смени, имало и женски бригади
- Хората не съжалявали много за потопените села - така и така им взимали нивите и добитъка за ТКЗС
Водите на втория по големина язовир у нас - “Доспат”, поглъщат три села: Бърдуче, Орлино и Крушата, както и военно летище, ползвано и през социализма преди завиряването.
“Земите, които останаха под водата, бяха най-плодородните
Покрай коритото на река Доспатска хората сееха лен, картофи, зеленчуци и дори жито. Пасищата бяха огромни и се гледаха много животни”, спомнят си братята Салих и Джамал Пържанови. Салих е на 86 години, брат му е по-малък с 4. Фамилията им имала имоти в село Бърдуче. Отглеждали 80 овце и 8 крави и волове, коне и кози в обор и постройка за живеене през лятото. В махалата имало дори училище.
В периода 1963-67 година плодородната Доспатска котловина постепенно е залята от новоизградения яз. “Доспат”. Дългият 19 км язовир се простира от днешния град Сърница на северозапад до град Доспат на югоизток. Салих и Джамал изчисляват, че ако долината не е била залята, днес всяко доспатско семейство би имало 10 дка земя.
“Когато трябваше да напуснем имота си, вървеше и колективизацията в нашия край. Прибираха нивите и животните в ТКЗС и затова хората не упорстваха много. Казваха си, че така или иначе си губят земята. Дали ще е заради строителството на язовира, или ще я вкарат в ТКЗС, все няма да е тяхна.
Не сме получавали обезщетение
Някои от жителите на заличените села и махали взеха парцели в Доспат и Сърница да си построят къщи, защото нямаше къде да живеят”, разказва бай Салих.
Спомня си, че по тяхна молба началниците на ТКЗС-то оставили на Пържанови два вола в продължение на близо две години, за да возят с тях камъни за къщите, които строели в Доспат. След като превозили камъните, воловете им били прибрани в ТКЗС.
Възрастните родопчани дори са доволни, че край Доспат е построен един от най-красивите язовири в България, който променил не само ландшафта на родния им край, но и поминъка.
От селото са останали няколко постройки в по-горната му част, които днес никой не използва. За изчезналото Бърдуче напомня и дървена автобусна спирка по пътя за Сърница.
Макар и да тъгуват за залетите плодородни земи и живописната Доспатска котловина, Пържанови си спомнят, че заради строителството на обекта с национално значение за почти всички имало работа.
Салих дори е
работил 3 г. на строежа на стената
на язовира като шофьор на камион. Джамал също. След като изградили стената, която е висока 60,5 м и е с дължина по короната 230 метра, му предложили да копае канали и тунели по трасето от Доспат до Тешел за деривационните тръби, но родителите го спрели, понеже им се видяло опасно.
Много земляци на братята освен на стената работели и на тунелите, чрез които в язовира се събират водите и на по-малки реки в околността - Осинска, Бистрица, Канина, Вищерица. Освен от река Доспатска язовирът се захранва и с води, събирани от система от деривации, прехвърлящи към него водни количества от горните водосбори на притоци на Доспат и Места. Така
годишно се вливат допълнително 10 млн. кубични метра вода
Въпреки големите количества водна маса обаче са били нужни цели три години, за да се напълни целият обем.
“За първи път в строежа на язовирната стена се включиха и жени, имаше женски бригади. Язовирната стена се изграждаше на три смени. Малко по-късно, след като ни взеха земите, бе направена фабриката “Катя Ванчева” (сега “Нитекс”), където работеха към 800 жени”, спомня си бай Салих.
Братята помнят и военното летище, разположено недалеч от селото им преди завиряването на язовира. “Точно покрай пистата минавахме към малка река, приток на река Доспатска, за да ловим риба. Не използвахме въдици, защото бяхме бедни и неуки в риболова. От пръчки изплитахме нещо като мрежа, наричахме го ляса. Заставахме под малък пад, държейки лясата - водата преминаваше, а пъстървата и мряната оставаха”, казва Джамал.
Летището е било построено през 30-те години
на миналия век. Има легенда, а и към момента погрешно в някои рекламни материали на местни хотели се твърди, че това е старо секретно летище, построено от германците, което е заблуда.
Военното летище е построено през 1933 г. по заповед на тогавашния директор на Българското въздухоплаване. Данни докога точно се е използвала пистата за полети, няма, но е ясно, че при построяването на язовир “Доспат” и завиряването му през 1967 г.
водите са залели само самолетната писта и хангара
Части от другите прилежащи сгради са факт и до днес, вижда се и малка част от хангара. Според архивите летецът Георги Дреников, участник в двете световни войни и носител на ордени за храброст, е бил командирован до летището край Доспат, за да уреди предстоящите строежи. Строителството на хангара и четири прилежащи жилищни постройки в съседство е било поверено на техника строител Лука Перфанов.
Според снимка, публикувана от Фондация “Национална академична библиотечно-информационна система”, през 1938 г. на посещение във военно летище “Орлино” са били депутатът от Смолянски избирателен район в 24-ото и 25-ото НС Сирко Станчев и ген. Васил Бойдев, началник на въздушни войски. Сирко Станчев е
прадядо на сегашния народен представител Никола Минчев
от “Продължаваме промяната”. След Втората световна война тези сгради са оформени в малък ваканционен комплекс, построени са и няколко домакински помещения. Почивната база се използвала от военните почти до пускането на язовира.
Всъщност по-голямата част от хората от залетите села в плодородната долина на реката се отправили към село Сърница, което днес е на западния бряг на язовира. На по-късен етап с новите заселници и остатъците от махалите Сърница е обявен за град. Това става през 2003 г., а от 8 години той е общински център. Местните твърдят, че дори първият заселник на Сърница е от Доспат - овчарят Шабан. Дълго време селото носело неговото име - Шабанлии.
