В дома за възрастни в Качулка той никога не обръща гръб на болните и винаги ги гледа в очите - така разбира какво му казват
Помните ли усмихнатото момче с акордеона от Котел, което преписваше учебниците на ръка, защото нямаше пари да си ги купи?
През 2003 г. “24 часа” разказа за първи път историята на Пламен Анчев, тогава 18-годишен гимназист. Открихме го днес да се грижи за хора с умствена изостаналост в сливенското село Качулка.
“Разказвах приказката за Червената шапчица. Трудно е, защото можеш да задържиш вниманието на моите хора само 15 минути, после обикновено решават, че им е интересно нещо друго.” Това каза Пламен преди 7 г., малко след като бе започнал работа.
Тогава хората от групата му бяха 15. Сега са 8, на възраст от 50 до 70 г., но в много по-тежко състояние. В процеса на работата той открил, че възпитаниците му приемат много добре музиката - всякаква музика, и най-вече македонските песни, които започнал да им пее. “Умствените възможности на тези възрастни хора са като на малки деца, но те възприемат песента, дори понякога се опитват да тананикат”, разказва Пламен.
Постепенно се престрашил да пее не само пред хората в Качулка. Миналата година
го поканили на прослушване за “Пирин фолк”
в Сандански, след като изпратил запис със свое изпълнение. “Явих се в София. В журито беше и голямата певица Гуна Иванова, още се вълнувам, като си спомня”, споделя Пламен. Не стъпил на сцената в Сандански, но му стига, че на прослушването го класирали на 21-о място. Това му дало кураж да се яви и на Фестивала на етносите и багрите в родния си град Котел.
“Мисля, че там моята песен докосна хората. Когато пея, променям малко текста на песните, давам им християнска насоченост, нали съм богослов по образование”, разказва 37-годишният вече мъж.
През 2003 г. Пламен преписваше учебниците, защото нямаше пари да си ги купи. И с ученическата си стипендия от 21 лева на месец трябваше да издържа себе си и безработната си майка.
А понякога пишеше и домашните на съучениците си срещу дарена му закуска. Когато “24 часа” разказа неговата история, някои се питаха дали всичко това е истина, защото им приличало на белетристика. Но и мнозина му протегнаха ръка за помощ - на адреса му на котленската улица “Луда Камчия” пристигнаха десетки колети с книги, храна и дрехи. Други му пратиха пари, за да учи.
И Пламен не ги разочарова. Някогашният отличник от гимназия “Георги С. Раковски” в Котел от паралелката по лесовъдство
завърши с висок успех богословие
във Великотърновския университет. Сега е бакалавър по теология и все още не се е отказал да изкара и магистратура. Казва, че не го е направил досега по финансови причини. Обучението обикновено е платено, цената стигала до 800 лева на семестър, а Пламен трябва да плаща квартира в Сливен и пак да се грижи за майка си - вече на 72 години, която от месеци е на легло след тежък инсулт.
В малката им кирпичена къща в Котел сега живее вуйчо му, който няма семейство. Не е добре със здравето и Пламен чувства, че може да се наложи да се грижи и за него.
Понякога приятели го критикували, че е твърде вглъбен в майка си, и го съветвали да я праща в старчески дом, за да обърне повече внимание на себе си, но той не е съгласен. “Мама ме родила неочаквано, в осмия месец, защото бременна работела тежка физическа работа, и едва съм оцелял. После ме оставила в дом, но след 2 месеца размислила и ме взела при себе си. Отгледа ме, сега
може и да не съм най-добрият син, но никога няма да я изоставя”,
категоричен е Пламен. И съжалява, че сега живеят в таванска стая на четвъртия етаж без балкон и асансьор и не може да я извежда на чист въздух.
Покрай работата си в Качулка сериозно се е замислил дали пък да не се насочи към една нова и модерна специалност - андрагогика. Тя се занимава с методите и принципите, използвани в обучението на възрастни. Засега обаче не знае къде може да я изучава.
С преписването на ръка вече е приключил. В университета във Велико Търново му позволявали да използва безплатно компютърната зала, тъй като работел в Православния библиотечен център на Богословския факултет.
“Да запиша богословие, тогава ме посъветва покойният вече мой учител по философия Добрин Стайков. “Виждам, че имаш потенциал в богословието, във философията, опитай в Търново, няма да сбъркаш”, рече ми той.Библията ме възпита да вярвам, а “24 часа” ми показа как да съм полезен на хората и да им вдъхвам кураж”, казва Пламен.
Като студент имал колега, израснал в дом за сираци в Стражица. “Беше страхотен пианист. Често ми разказваше за живота в дома и събуди интереса ми, почнах да се питам какво ли е, аджеба, да се работи в такъв един дом, какви са предизвикателствата там. Това, че имах трудно детство, израснах без баща, също ме прави по-свързан с тези нещастни хора, позволява ми да ги разбирам по-лесно”, смята Пламен.
Започнал като възпитател във вече закрития дом за деца с умствена изостаналост “Света Марина” в котленското село Медвен при 52 неизлечимо болни. Пробвал се за малко като детегледач по проекта “Нашите деца са нашата отговорност” в Русе. Тъкмо от този град в бедния им дом в Котел дошъл навремето първият колет с лакомства, за които не бил и сънувал.
“В Русе ме посрещнаха много топло, харесах и града, но трябваше да се върна в Котел, защото майка се разболя. Както добре ме посрещнаха в Русе и тук, в Качулка, никъде другаде не са го правили”, категоричен е Пламен.
Директорът на дома в Качулка Злати Стоянов призна преди време, че взел на работа Пламен Анчев от фейсбук, без да го познава, по препоръка на негов приятел, учител от Котел. И допълва: “Друг на мое място може би нямаше да го вземе”. Най-вероятно, защото богослови, кандидати за работа тук, с лопата да ги ринеш.
Но има и друго: заради системно недохранване в детството си - израснал с каша и чай от горена захар, прекарал и тежка пневмония, и досега младият мъж има нарушена обмяна на веществата. Със своите 140-150 килограма направо плаши, външният му вид създава впечатление на зъл човек, мутра. И трябва добре да го опознаеш, за да разбереш колко добро сърце има. Днес
Пламен продължава да се бори с килограмите и със стреса
Отслабнал с фитнес, но напоследък ковидът го повалял на два пъти и се наложило да спре с тренировките.
“Още на третия ден забелязах нещо много важно в Пламен - той никога не се обръща с гръб към своите хора, винаги ги гледа в очите. Дори и когато ги води някъде, върви с гръб напред, за да са пред погледа му, не ги води като овчар стадото си”, впечатлен е от него директорът.
“Невербалната комуникация с хората с умствена изостаналост е много важна. Те усещат всичко и искат да споделят, но по свой начин - с поглед, с жестове. Ако някой от тях те бутне, това не означава непременно лоши намерения, а знак, че е готов да общува с теб и аз все повече започвам да разбирам този език.
Хората с техните страшни диагнози се нуждаят от интензивно общуване, затова винаги се стремя да вляза в техния свят. Да ги гледаш в очите, е важно за тях. За да свършат например нещо, първо ти трябва да го направиш. Всяко действие трябва да им се обяснява, да се облича в думи, за да го разберат”, обяснява на свой ред Пламен.
Преди 20 г. той мечтаеше да стане студент и с помощта на висшето си образование да се измъкне от съдбата на извънбрачно дете, отгледано в мизерия. Част от тези мечти са се сбъднали, а най-важното е, че държи съдбата си в собствените си ръце. Но днес към тях е прибавил още една - най-сетне да срещне истинската и споделена женска любов.
