Построен на входа на Морската градина, той е център на поети и художници по време на соца
Какво се случва с емблематичния хотел “Одесос”? Това се питат варненци, минавайки по ларгото на града до входа на Морската градина. Хотелът е затворен от няколко години.
Слуховете предричат появата на нова и значително по-висока сграда на това място.
От община Варна заявиха за “24 часа”, че
няма издадено разрешително за строеж,
а в районното кметство има документи за започнала през 2016 г. процедура за одобряване на нов проект за ПУП - хотелски комплекс “Одесос”, която не е приключила. Няма документи за събаряне на сградата.
Според мнозина тя е оставена на произвола на съдбата, за да се самосъбори и така да се улесни пътят към новото строителство. Каквато и да е съдбата на хотела, той ще липсва на по-старите варненци.
Истината е, че има неща, които още с раждането си стават символи. Те събират толкова много история, че всичко за тях сякаш се е преселило в отдавна отминали времена.
Може да звучи абсурдно, но старият хотел “Варна” (сега “Одесос”) винаги ще си остане като белег на социализма. И то от най-добрите му времена - през 60-те години на XX век.
Построен на 10-ина метра от взривения постамент на паметника на Сталин, “Варна” трябваше да олицетворява щастие, море и лято, хубави живот. На границите на стените на древния Одесос хотелът бе издигнат на метри от входа на крайморския парк, чиито колони бяха дялани от дряновските майстори Стойчо Славов и Цаню Колев.
Хотелът в средиземноморски стил излъчваше светлина и сбъдването на мечти. От него започваше и свършваше гезмето, както във Варна се наричаше главната улица.
Архитект Борис Далчев, брат на поета Атанас Далчев и на скулптора Любомир Далчев, е проектирал нещо като пространство на светлината, което с четирите си етажа е обърнато изцяло към Варненския залив.
По тогавашните архитектурни концепции Варна не трябваше да има сгради, по-високи от 4 етажа, и към 2000 г. не трябваше да надхвърля 200 000 жители. И досега откъм хотела по бул. “Сливница” тази тенденция е спазена, като изключим появилия се по-късно 18-етажен хотел “Черно море”.
“Варна” обаче не бе просто любимият хотел на Лили Иванова
и на всички български филмови знаменитости, които участваха в кинофеста “Златната роза”. Хотелът привличаше като магнит в кафенето си всички, които искаха да бъдат важните в морската столица.
Седиш по обяд навън и към 12 се задава внушителната осанка на Ицо Гробаря. Двуметровият левент с мустаци на македонски войвода и излъчване на Шибил минава мълчаливо между множеството и отива да почива. Вечер той има важната мисия да къса билетчетата в близкия бар “Червеният салон”.
И вероятно да контролира местните и взаимоотношенията им с чуждите моряци.
По някое време на съседната маса се дочуват уговорките на няколко персони кога да седнат на масата за покер в близкото мазе, за което целият град знаеше. Току някой скача от мястото си, за да се шмугне във вратата към рецепцията, зад която имаше изход към задната улица.
Той често спасяваше подгонените от милицията чейнджаджии, които върлуваха на площада пред хотела.
На площада през лялото цареше парадът на красивите полякини
Те обикаляха наоколо в търсене на долари и се подлагаха на любовни нападения от зажаднелите гларуси.
Във външния ресторант, който беше на няколко нива, класен оркестър огласяше Гръцката махала нощем.
Само тук в цяла Варна съдържателката на тоалетната леля Пенка можеше да ти предложи вносни цигари. Всичко започна с качествените български лицензни “Марлборо” и “Уинстън” за по 1,20 лева при заплата от 60 лева.
От кафенето на “Варна” просто можеше да седиш и да завиждаш. Точно пред него местен играч бе взел
един котлон, един картон с яйца, хамбургски салам и хлебчета и бе направил първия “Макдоналдс”
Пускаше счупеното яйце върху котлона, после ловко го мяташе в хлебчето с парче колбас и за едно лято си купи апартамент и кола.
Всяка неделя обаче точно в 10 часа кафенето ставаше царство на местните културни дейци. Най-виден бе водачът на градските поети Кольо Севов, чиито ученици го наобикаляха с надежда да се отъркат в голямата му бяла брада.
Да го посетят идваха и от станцията на писателите величия като Любомир Левчев и Матей Шоркин, защото бат' Кольо бе властелинът на морската поезия. По някое време един от учениците му - Аврам Аврамов, започва да рецитира: “Не съм бил никъде, за да се върна...”.
Овациите приемат авторът на великия роман за паламудите “Фустанела” Атанас Липчев, поетът Емил Иванов и др.
На съседната маса най-богатият местен художник, винаги облеченият Наполеон Алеков, се подсмихва. Неговите морски пейзажи вървят като топъл хляб. В тези времена богатите художници гледаха отвисоко на бедните поети. И често им плащаха кафетата.
