Една жена с кауза да съживи читалището в село Черкаски в община Вършец. оправда надеждите на бабите самодейки. Теодора Александрова е председател на читалище „Просвета 1931 от една година и всички живеещи в селото усещат духовен подем. „ Дейността на читалището постепенно е затихвала от 2016г насам. За съжаление материалната база е в окаяно състояние, а жителите са в пенсионна възраст. Благодаря на община Вършец за протегнатата ръка и тази година бяха сменени прозорците в едно от помещенията и няколко врати, за да може поне една стая да бъде отопляема през зимните месеци, когато всъщност е времето за репетиции и по-чести сбирки. Тук е мястото да благодаря от сърце и на дарителите, които се включиха всеотдайно в почистването, ремонта и мебелировката на част от сградата. Много от тези хора не са от селото, дори не са идвали, но с желание и всеотдайност дариха материали и вещи за ремонта.
Има още много работа, но най-важното е, че колелото е завъртяно и виждам пламъка в очите на хората, усещам тяхната любов, подкрепа и всеотдайност. Това е най-важното! , разказва Теодора.
Когато хората са загрижени и милеят за запазване на обичайте и традициите в родното място е много лесно постижимо. Нужен е ентусиазъм и любов и резултатите са на лице. Примерно за Лазаровден имахме седем прекрасни лазарки, който обиколиха цялото село с песни и пожелания за здраве и благополучие, всички много им се радваха и ги даряваха с яйца, лакомства и парички.
На Еньовден посрещнахме изгрева с песни и росни билки на полето, а в центъра на селото направихме голям венец от билки за здраве и дълголетие.
Възродихме позабравен ритуал за зажънване. Хлябът е свещен. Хлябът е дар, молба, жертва, магия, живот... Както е казал народът - никой не е по-голям от хляба.
Безгранична е любовта на селяните към земята, споделя Теодора Александрова.
Певческата група към „ Народно Читалище Просвета - 1931 „ е като символ на селото, наричат ги „черкаските баби“.
Към момента се събра певческа група, работим върху театрална и имаме проект за танцова група с деца. Работим в екип с кмета и нещата се получават.
Черкаски е село в Северозападна България. Миналото извира от дълбините на древността, историята на селото е много стара…Около две хиляди години преди новата ера по тия места са живеели мизите – голямо тракийско племе, което е населявало западната част на Дунавска низина. В местността наричана днес „Мерекля“, около втори век от н.е., е процъфтявал неголемия римски град Мелеклий с аграрно-търговско и военно значение. По късно след като завладели Балканския полуостров, турците слагат ръка и на земите в този край. Името на селото е било Хаджийска махала до 1934г., след освобождението носи името на руския генерал, юрист и общественик княз Владимир Александрович Черкаски. През селото минава р. Шугавица, разделяйки го на две части. Селото е заобиколено от величествените възвишения на „Алексов връх“, „Остриката“, „Гурнов“…В миналото е кипял бурен живот, имало е около двеста ученици в местното училище, а днес жителите на селото са 180 има трима ученика, които общината извозва до града.
Читалище „Просвета-1931“ е създадено от двама учители в селото – Доню Дочев и Димитър Попов. На проведеното събрание на новосъздаденото читалище тогава, избират за председател Доню Дочев, а Димитър Попов назначават за касиер.
На следващата есен през 1932г имат събрани средства и закупуват книги, с които се полага основата на собствена библиотека в читалището. Толкова ентусиазирани били за онова време читалищните дейци, че отиват в с. Ягодово, което е на 12 км. от село Черкаски и закупуват 35 стола, които пренасят пеш на гръб до селото.
За период от 12 години успяват да закупят и подредят в библиотеката няколко хиляди екземпляра книги, които наброяват библиотеката в читалището през далечната 1944г.
Цветан Маринов решава да наеме 50 дка земя през 1940 година и средствата, които припечелват от нея да използват за закупуване на книги и всичко друго необходимо.
Така през далечната 1941г читалището закупува първият радиоапарат захранван с батерии.
За онова време е било голямо събитие, като вечер в празнични и неделни дни са слагали на прозореца на училището радиоапарата и се е събирало селото да слуша какво става по широкия свят, както казват старите хора, кой намерил място е седнал, кои пък налягали по тревата, всички притаили дъх и слушат в захлас.
През зимата на 1932 година започва и първата театрална дейност в читалището, като първата постановка на сцена е била „Във воденицата“ откъс от романа „Под игото“ на Иван Вазов, накарала всички присъстващи да настръхнат от преживяното и възхищение от истинското пресъздаване на този труден и тежък период от нашата история.
Последвала още по-грандиозна и зрелищна постановка „Хаджи Димитър“ чиято главна роля е изиграна от Иван Тошков.
През тези трудни години без осветление и недоимък са изиграни пиеси като „Зелената кесия“ в ролята на дякон Викентий- Никола Грънчаров, „Вражалец“- 1937г, „Фабрика за подмладяване“- 1939г. – комедия от румънски автор, „Милионера“- 1940г, „Трима зетя и една булка“ – 1940г.
Интересно като факт да се отбележи, че през тези години поради предразсъдъци не са допускани селските момичета да участват в пиесите и постановките, като грубо нарушение на старите морални норми. Чак през 1941г и то след много усилия се появяват първите две смели героини, едната е Бояна Ангелова, а другата Анка Христова, които се справят блестящо със своите роли и са дълго аплодирани.
През този период са играни на сцена- „Хъшове“ от Иван Вазов, „Бедни хора“, „Левски“, „Делба“ – драма.
Интересно е да се отбележи, решението на ръководството на читалището за първите два реда отпред в залата пред сцената билетите за посетителите да бъдат по-скъпи от останалите места. Осветлението в залата е било газен фенер в средата на тавана, под който е седял „специалист фенерджия“ /осветител/, който внимателно е следял действието и когато е трябвало да „приглуши“ осветлението е намалял фитила, а когато е трябвало да подсили въздействието увеличавал фитила на осветлението.
До входа е било озвучаването и тъй като и без това малката зала е била препълнена с хора и се е „пукала по шевовете“. Това е било селската музика, която винаги преди представление е минавала през селото, а пред училището е свирела хора преди започване на самото представление.
Жителите на с. Черкаски са благодарни на тези будители, които в тези трудни времена без средства, без електричество успяват да основат и развият читалището и неговата просветна и образователна дейност, която допринася за образоването и ограмотяването не само на местното население, а и на съседните села, които са идвали да гледат черкаските постановки и да ползват книгите от библиотеката. Фондът наброява 5500 тома книги. За съжаление няма нови заглавия от края на осемдесетте години. В библиотеката има компютър, принтер и безплатен интернет достъп в района на Читалището.
Сега могат да се похвалят и с награди за художествена самодейност – предметни, грамоти, плакети и бронзов медал от участие във Фолклорни празници.
От селото са излезли много видни личности: инженери, професори, доценти, военни-полковници и много други.
Богдан Младенов/ Манчев /- завършил Икономически институт, пише книгата „ Мой роден край“- посветена на родното село, както той пише „ …живяхме в бурна епоха, имаме какво да разкажем…времето лети - кой след нас би могъл да направи това за ония дето ще се родят след нас: помнете къде е коренът ви, в труд, беди и мъки, в радости и на пиршества – помнете вашите деди.“
Години по късно Исидор Младенов – физик, доцент и професор пише две книги.
Митичното село Черкаски и жителите му са герой от разказите на Йордан Радичков.
Освен, че са работливи хората имат и почитат много празници и са съхранили различни обичай и ритуали от миналото. Освен позабравените „Герман“ и „Пеперуда“ – молитва за дъжд, по стар стил срещу Василовден се правело „мачкуването“ или „мяучкане“ което се организирало от ергени един от които бил облечен като „булка“ с бяла рокля, а останалите носели дрянови пръчки, обикаляли в полунощ и разбуждали всички, разказва председателят на читалището Теодора Александрова. Според нея особения пиетет на Йордан Радичков се дължал на възхищението му към красивата Карамфила от село Черкаски. Старите хора предават за неговата „изгора“ /недоказана история/, че била певица, запознали се във Враца и младият момък я боготворял. Местните твърдят, че е идвал няколко пъти в селото им като кореспондент на в-к Народна младеж“. Обикнал Черкаски заради странните хора, обичаи и веселите лакардии в кръчмата. Считал,че Черкаски е населявано от тенци и верблюди. Живописното село е описано от магьосника на Сверозапада в разказа „Студено“.
„Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато, и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди.
След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.“ „Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.“ „Старите черказци, когато изпращат старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“, пише Радичков в разказа „Верблюд“ .
Истина е за Радичковата любов мимолетна от село Черкаски, разказа доцентът по физика в Техническия университет Исидор Младенов. „Карамфила живееше в нашето село, беше красива , висока, съвсем малко пълна, с кестенява коса на вълни и хубави очи. Като стъпваше, земята трепереше. Имаше меден глас и пееше в Черкасни и Враца на празници.
Познавахме се с Радичков, истински човек и приятел. Той си остана нашенец. Въпреки че живя в столицата усмивката му е нашенска. Обичаше село Черкаски и му посвети хубави произведения, харесваше Черкаската музика, зевзеците в кръчмата, хората...“
