През 2007 г. поскъпването стигна 10-15%, но световната криза сложи край на това. Сега си го припомняме
Инфлация от 6 процента, когато не се знае дали 8-месечният ѝ възходящ тренд няма да продължи още и най-вече колко ще трае, стряска и най-големите оптимисти. Особено българите, които за последните 12-13 години сякаш забравиха какво значи значително поскъпване.
Мнозина със сигурност още помнят Виденовата зима, когато цените се увеличаваха с по 250% всеки месец. И как в края на 1996 г.
заплатите станаха
10 долара,
а с една средна пенсия можеше да се купи само хляб, кисело мляко и евтин салам, и то не за целия месец.
Неслучайно една от широко коментираните публични акции на тогавашния столичен кмет и по-късно служебен премиер Стефан Софиянски бе да отвори из цяла София безплатни кухни, които раздаваха топла супа на бедните. За ония години това беше нещо безпрецедентно, но дори да е било политически пиар, ситуацията го изискваше. В крайна сметка тогавашната българска хиперинфлация е класирана на 21-о място по значимост в света за целия XX век.
Месечната, която напоследък свикнахме да е малко под или малко над 1%, тогава беше 242%, т.е.
цените са
се удвоявали
на всеки 17 дни
За сравнение, прословутата германска хиперинфлация, за която сме чели в “Черния обелиск” на Ремарк, е на четвърто място, като е достигала 29 500 процента на месец, или цените са се удвоявали на всеки 3 дни.
Само че още по време на изборите през май 1997 г., които докараха Костов на власт, инфлацията се укроти. В следващите години цените никога не са се вдигали толкова шеметно, че да стопят спестяванията на хората и дори да заплашат съществуването им.
Все пак има някои изключения, макар че до една причините за тях са външни. Например в годините между 2004-а и 2008-а
светът изживя
небивало дотогава
икономическо
оживление,
а китайската икономика растеше с бурни темпове – няколко години поред ръстът на БВП бе над 11%, което е страшно много и провокира засилване на инфлацията в световен мащаб.
Тя засегна най-вече основните храни и както обясняваха популярно тогава икономистите, китайците внезапно открили, че основната им храна – оризът, всъщност била само гарнитура.
Рязкото вдигане на благосъстоянието на средния китаец насочи огромни потоци от потребителски стоки, включително и храни, към тамошния пазар, вследствие на което в ЕС осезаемо почнаха да поскъпват млякото, много фуражи за животновъдството, месото, царевицата, зърното.
При отворена икономика като българската управляващите нямат кой знае какви лостове да противодействат на такива глобални тенденции. По време на правителството на НДСВ, т.е. до 2005 г., нямаше и кой знае каква нужда да се противодейства. Годишната инфлация по онова време се движеше между 5 и 6%. Но от средата на 2007 г., когато на власт вече беше тройната коалиция, а министър-председател беше Сергей Станишев, поскъпването се ускори. Оттогава почти до края на 2008 година
няма нито
един месец,
в който годишната
инфлация да е била
под 10 процента,
а често достигаше и дори надхвърляше 15 на сто.
Най-тежко беше положението през 2007 г. В разгара на отпускарския август Станишев се принуди да свика на спешно заседание създадената в началото на същата година държавна комисия за наблюдение и анализ на цените, чийто председател бе икономическият му министър Петър Димитров.
По онова време пшеницата бе поскъпнала с 44,5% спрямо предното лято, а царевицата – с 59%. Този скок бе обяснен от Димитров, както можеше да се очаква, със сушата и другите климатични аномалии.
Обяснението му обаче за поскъпването на пилешкото месо (над 20% за една година), млякото и млечните продукти (около 15%) и ред други стоки граничеше с комичното –
той изкара виновни
за това туристите
Щом те си тръгнели в края на лятото, цените щели да се успокоят и ръстът им щял да спре през септември, каза тогава Димитров.
Естествено, нищо такова не се случи. Инфлацията си беше същата почти през цялата 2008 г. и се кротна едва когато избухна световната финансова криза.
От онези времена е и последният (засега) имотен балон в България, макар че и надуването, и пукването му предшестват малко началото на икономическото оживление и на световната финансова криза.
У нас имотният балон почна да се надува още когато на власт беше НДСВ и за началото на този процес може да се смята масираното купуване на ваканционни имоти предимно от британски, а по-късно и от руски граждани.
Този интерес бе провокиран от масово рекламираната доходност от отдаването под наем на ваканционен имот в България, за която брокерите твърдяха, че може да стигне до 15 и дори 20%. А това беше значително повече дори от тогавашните лихви по банковите депозити, които бяха 6-7%.
По онова време банковата приватизация в основни линии вече беше приключила и поне основните банки започнаха да отпускат по-масово ипотечни и потребителски кредити. Въпреки че лихвите им в началото се движеха между 8 и 9% за ипотечните кредити и 12-14% за потребителските, българите за първи път от десетилетия видяха
как може човек да постигне
бързо мечтата си за нов
дом и скъпи придобивки
без особени усилия и без пестене.
Всичко това подгря имотния пазар у нас до такива висоти, че се случваше чужденци да купуват имоти в Банско или по морето, без изобщо да са идвали тук поне да ги видят.
А помпането на имотните цени точно по онова време беше безпрецедентно – стигаше до 15-20% годишно. И наливаше вода в мелницата на онези, които твърдяха, че ако си купиш жилище днес, утре то ще струва двойно и тройно повече.
Безспорно още един фактор допринесе за всеобщия ентусиазъм от икономическото оживление. Тогава у нас започнаха да се вдигат първите молове, а чуждите инвестиции достигаха по 4-5 млрд. евро годишно, за каквито днес не смеем и наум да мечтаем.
Тази спирала обаче бе прекъсната от световната финансова криза. Още през 2009 г. цените на имотите се сгромолясаха доста зрелищно - с 40%. А британците месеци преди това разпродадоха на безценица каквото имат.
На всичкото отгоре банките вдигнаха лихвите дори по вече изтеглените кредити и ипотечните бяха доста време по около 10%. Вярно е, че увеличиха и лихвите по депозитите, за да съберат пари.
Но
кризата завари
българина неподготвен
за такъв развой
Например чак по онова време се заговори по-широко за ипотечни кредити с фиксирана лихва. И когато банките я въведоха, мнозина останаха неприятно изненадани, че тя всъщност е с около 1 процент по-висока от плаващата.
Колкото до инфлацията, тя започна да спада успоредно с достигането на отгласа от световната финансова криза до България и поради това никой и не забеляза, че цените вече не се вдигат. Защото кризата затвори редица производства, безработицата се увеличи рязко, а във фирмите, които не фалираха, заплатите бяха намалени. През 2009 г. например средногодишната инфлация падна до около 2,5%, а през октомври и ноември на годишна база имаше дори дефлация.
Което на практика илюстрира класическия сценарий за развитие на всяка по-мащабна икономическа криза –
спадът на потреблението
е в състояние тутакси да
укроти всякакво вдигане
на цените
Последвалото след всяка криза икономическо оживление прави обратното – помпа цените.
Затова е много важно онзи, който се е устремил към властта, да си дава ясна сметка в кой точно етап от икономическия цикъл поема кормилото на държавата. Защото големите кризи се случват средно по веднъж на десетилетие. Някои имат късмета да изкарат целия си мандат в етапа на оживлението, но не успяват да се възползват от това. Други управляват точно когато духа силен насрещен вятър.
