Двамата се обявяват за нов идеологически компас и поемат по трети път в политиката
Спорът дали наистина с десни инструменти могат да се постигнат леви цели, както обещават Кирил Петков и Асен Василев, е малко безсмислен на фона на задънената улица, в която се е озовала българската политика. А честно казано, и други, далеч по-опитни политици, са го правили в търсене на по-широка подкрепа.
Като най-видни представители на така наречения трети път в политиката обикновено се сочат американският президент Бил Клинтън и британският премиер Тони Блеър. На двамата се налага да играят на политическата сцена във време, когато се наблюдава и умора от традиционното дясно и ляво.
Още в началото на 80-те години демократичните правителства по света започват да се изправят пред едни и същи проблеми. Избирателите искат реформи, които да гарантират изграждането на социално-икономическа система, която да е конкурентоспособна в условията на глобализираща се икономика. Това включва оттегляне на държавата от по-голяма част от икономическия живот и раздвижване на социалната активност, за да бъде извършена успешно трансформацията от индустриална към информационна епоха.
Третият път е центристка идеология, която отхвърля традиционния политически спектър от ляво и дясно. Тя се опитва да помири левоцентристката социална политика и десноцентристката икономическа политика. Разработена е от британския социолог проф. Антъни Гидънс, който твърди, че
старото класово
разделение на
ляво и дясно вече
не е адекватно
в модерното общество.
Идеите му са прегърнати първо от Демократическата партия в САЩ при управлението на президента Бил Клинтън (1993-2001 г.), след това от Лейбъристката партия във Великобритания, която печели властта под ръководството на Тони Блеър (1997 и 2007 г.), и от социалдемократите на канцлера Герхард Шрьодер в Германия (1998-2005 г.).
“Третият път е модернизирана социалдемокрация, която горещо вярва в социалната справедливост и целите на левия центризъм. Той решително скъсва със старата левица, която се занимава предимно с държавен контрол, високи данъци и интересите на производителите, както и с новите десни, които смятат обществените инвестиции, а много често и самата теза за обществото и колективните усилия като злини, които трябва да бъдат премахнати”, обяснява Блеър.
С центристката си платформа той печели три поредни парламентарни вота, въпреки че е силно критикуван и губи популярност заради британската намеса във войната срещу Ирак и близките му връзки с тогавашния американски президент Джордж Буш, заради които си спечели прякора “пудела на Буш”. Дългото управление обаче позволява на британските лейбъристи да провеждат много добра социална политика. Сред постиженията им са въвеждането на национална минимална работна заплата, приемането на закон за защита на човешките права, двойно увеличаване на разходите за обществено здравеопазване, премахването на хомофобско законодателство и изваждането на 900 000 деца от бедност. За да стори това,
Блеър не се колебае
да повиши данъците,
да въведе студентски такси и опита да намали някои категории социални помощи. Не отменя приватизацията на железниците, извършена от консерваторите, но въвежда по-строга регулация върху дейността им и ограничения с колко могат да се покачват цените на влаковите билети.
Клинтън също смята, че има нужда от нов идеологически компас. През 1998 г. двамата с Блеър дават пресконференция в Ню Йорк, на която обявяват своята нова идеология. Те отхвърлят неолибералното разбиране, че всичко трябва да бъде оставено на пазара, но също така смятат, че традиционните леви схващания за необходимост от силна държавна намеса в икономиката са остарели. Клинтън започва да нарича съпартийците си от Демократическата партия нови демократи, а Блеър своите – нови лейбъристи. Говорят за стремеж към социална демокрация чрез гъвкави иновативни и напредничави средства, която определят като нова политика за новия век.
Клинтън не успява
да реформира
националното
здравеопазване,
както обещава, но по време на неговото президентство американската икономика преживява бум и това се смята за най-силния ѝ период в съвременната история на страната. Успява да премахне огромния бюджетен дефицит с въвеждане на строга финансова дисциплина още в първата година от мандата си, което осигурява спокойствие на финансовите пазари. Сключва важни споразумения за свободна търговия. Безработицата по време на неговото управление пада до 3,9%, което е най-ниското ниво за 30-годишен период, а инфлацията стига до 1,9 на сто, докато при наследника му Джордж Буш средно е 2,8 процента.
Клинтън също не се колебае да повиши данъците на най-богатите американци, които са около процент от населението, и да намали тези на 15 млн. с най-ниски доходи.
Световната
финансова криза
през 2007-2008 г.
обаче до голяма
степен заличава
успехите от третия път
в САЩ и Великобритания. По ирония на съдбата, обявен за политика на бъдещето, той бе заместен от миналото в лицето на политици като Доналд Тръмп и Борис Джонсън, здраво вкопани в идеите за национално величие. И макар да е лесно третият път да се смята за провален, ще е погрешно да не се признаят някои негови достижения. Все пак и Клинтън, и Блеър преориентираха своите партии към пропазарна позиция и показаха, че може да има и успешни хибридни политици.
