Ако политиците ни чакат с нетърпение еврото, само за да развържат кесиите, нищо добро няма да се случи, казва икономистът
- Господин Богданов, не е ли малко опасно да въвеждаме еврото без преходен период, в който цените да се обявяват и да се правят разплащания едновременно и в двете валути – лев и евро?
- Нека първо да отбележим, че пълният план за въвеждане на еврото все още не е публикуван, така че засега разполагаме само с кратки заявки от публичното съобщаване на плана. Беше съобщено, че се предвижда само едномесечен период, в който гражданите ще може да плащат и в двете валути в търговските обекти. Ще има и период, в който цените ще бъдат означавани едновременно в левове и в евро, за да може хората да сравняват и да има повече спокойствие. Това е наистина кратък период, но е въпрос на преценка и на баланс. На хората трябва да се даде възможност да свикнат, макар че у нас много често каквито и срокове да се дадат, някои неща се правят в последния момент. Виждаме това, когато дойде данъчната кампания, струпването е в последните 2-3 дни.
Трябва да се изучи внимателно, ако това все още не е направено, какво точно се е случвало в другите държави, които са се присъединявали към еврозоната, ден по ден и седмица по седмица. Това е по-скоро техническа подготвителна работа, трябва експертите да намерят такава информация. Само на нейна база може да се определи точно какъв да е преходният период.
- Доколкото знам, в южната ни съседка през 2000 година нямаше преходен период и хората там се оплакваха от небивала инфлация. Разбира се, не мога да знам дали наистина е имало такава, или просто хората са се оплаквали по принцип.
- Нека да гледаме данните.
В нито една
държава
не е имало
съществена
инфлация
непосредствено по време и след въвеждането на еврото. Ако в по-дългосрочен план има инфлационен натиск, той няма пряка връзка със самото превалутиране. От една страна, паричната политика влияе както на средните промени на цените, така и на промяната в относителните цени – този процес обаче засяга както членките на еврозоната, така и страни извън нея, които обаче имат фиксиран курс към еврото и/или търгуват основно с еврозоната.
От друга страна, инфлация може да възникне и в резултат на недалновидни и вредни макроикономически политики на правителствата в отделните страни членки - имаме поне няколко примера в последните 2 десетилетия, а никой не е застрахован срещу бъдещи лоши решения.
Например в момента Европейската централна банка провежда политика, която има определено проинфлационен характер. С количествени облекчения и отрицателни лихви тя се опитва да стимулира кредитирането. Когато бизнес и домакинства могат лесно и евтино да получат кредит, това позволява все повече ресурс да се насочава например в покупки на жилища. Това създава повече търсене, цените на имотите вървят нагоре, но заедно с тях
се разширява
строителството,
поскъпват
материалите,
металите,
транспортът, свързаните с тях услуги, а и заплатите на всички заети. Но всичко това няма да ни заобиколи независимо дали сме с евро или левове – виждаме го в последните 2-3 години, видяхме го и в периода 2003-2008 г.
Приемането на еврото не е щит и срещу неразумни държавни политики. Гърция е най-очебийният и близък до нас пример. Приемането на еврото измамно и временно създаде усещане, че може продължително да се живее “назаем”, да се субсидират губещи предприятия, да се увеличават заплати и пенсии с повече, отколкото позволява нарастването на производителността. Знаем как свърши приказката, със срив и обедняване с 30 процентните пункта спрямо средното за ЕС.
Ако българските политици очакват с такова нетърпение да влезем в еврозоната, само за да развържат кесията и да правят същото, което правеха в Гърция след 2000 г., това е действително основният дългосрочен риск пред просперитета ни. Това ще се превърне в тест пред бдителността на българските граждани, които ще избират бъдещите политици, но и пред бизнес асоциациите, синдикатите, професионалните гилдии. Консенсусът около благоразумно фискално поведение – какъвто се създаде след въвеждането на валутния борд, трябва да се съхрани и занапред и да бъде бариера пред идеите за кратковременни резултати за сметка на дефицити и дългове. Имаме и примера на балтийските републики – те продължиха да разчитат на растеж, движен от частния сектор при ниски регулации, данъци и държавни разходи. С други думи, само от нас зависи дали ще следваме пътя на Естония и Литва, или на Гърция и Италия, например.
- Новият вариант на Плана за възстановяване и устойчивост също не е публикуван, но все пак ресорният вицепремиер Атанас Пеканов вече сподели публично някои подробности. Вие на какво мнение сте за спора му със столицата и намерението му да намали инвестициите в метрото? Впрочем той вече говори за генерално сбъркан модел и призовава за изваждането на София-град от Югозападния район за планиране, защото областта е много богата и развита, но периферията на района не е и оставането на тази област изкривява много картината.
- Засега се коментират някакви частични изказвания на ресорния вицепремиер, да се надяваме да видим целия план, за да може да има адекватно обществено обсъждане.
Планът, а и целият европейски механизъм за възстановяване и устойчивост нямат нищо общо с кохезионната политика. Основната цел не е да помага на най-бедните райони да доближат по-богатите. Ако беше кохезионна, т.е. политика на сближаване, би имало резон да не се дават пари на най-богатите, само че не е така. Логиката е друга: трябва да се търси баланс между заложените приоритети на европейско ниво, които са най-общо казано зелен преход и дигитална трансформация, и ефекта, който ще се постигне с тези инвестиции.
А от трета страна, ни притиска факторът време. Затова проектите като цяло не бива да се гледат и сравняват абстрактно, а да се види кои са в най-голяма степен на готовност. Не знам точно в каква степен на готовност са проектите за софийското метро, но предполагам, че е висока. Така поне твърди Столичната община.
Ако ще се търси зеленият ефект, естествено е той да се търси в най-големия град, където трябва да има най-голяма степен на електрификация на транспорта. Това е аргумент в полза на подобно решение.
Но Пеканов също е прав, че публичният ресурс все пак трябва да отива там, където ще изпълни важна цел, която не може да се финансира по друг начин, ще реши наболял проблем. Столицата е със солидни възможности за собствени приходи, има и висок кредитен рейтинг. Знам, че звучи непопулярно, но в София хората имат голямо жилищно богатство, имат много автомобили, заетостта и доходите са най-високи - логично е да считаме, че общината има достатъчен потенциал да събере достатъчно собствени данъчни приходи, с които дългосрочно да финансира инвестиции. А кого да обложиш в изостанал район без висока икономическа активност, със застаряващо население, така че да финансираш публичната инфраструктура?
Изборът не е лесен и мисля, че и двете страни стигат в крайности в аргументацията си. Това впрочем още веднъж показва, че съставянето на този план не е никак лесна работа, по-точно не е чисто експертен въпрос. Освен всичко друго е нужна и политическа мисъл и воля, за което обаче трябва да има някакъв обществен консенсус.
- Защо така напоследък кейнсианството завладява все повече територии? Защо се получава така, че на държавата се разчита все повече и че вървим към увеличаване на данъчното бреме? По времето на Рейгън и на Тачър беше обратното.
- Винаги има движение на махалото в едната или в другата посока. Не мога да оценя популярността на различните виждания за икономиката в момента, това е обект на друг тип анализ.
Във всеки случай отговорът на Европа на сегашната криза е съвсем различен, отколкото беше отговорът преди десетина години на световната финансова криза. Тогава имаше сериозни рестрикции на кредитирането и на разходите въобще, имаше повик да се свием и да пестим. Сега е обратното – финансираме хората да не ходят на работа, отлагаме кредити към банките и изобщо пробваме нещо съвсем различно.
Но дългосрочните и краткосрочните ефекти са различни неща. В краткосрочен аспект се разминаваме с най-лошото – виждате, че няма загуба на работни места, няма висока безработица, няма фалирали банки. Така е на европейско ниво и в частност и у нас.
Но въпросът е каква е дългосрочната цена на всичко това. Едната цена е ясна - трупаме дълг и го прехвърляме за изплащане напред във времето.
Другата цена, която плащаме, обаче е промяната на стимулите. Вместо да има натиск за по-голяма и по-бърза икономическа трансформация и адаптиране към новите реалности, даваме възможност на хората и на бизнеса да не се променят. Така
хората нямат
стимули да
се учат,
да усвояват нови умения и да се променят, а да си продължават постарому. Бизнесът ще си стои в старите територии при старите технологии. Ние все още не плащаме тази цена, но това ще се случи. За наше съжаление, светът отдавна не е европоцентричен, двигателите на растежа, на инвестициите и дори демографските отдавна са на други места по света. Европа се свива, намалява, остарява и губи технологично лидерство. Сега изпитваме някакъв комфорт от това, че вече излизаме от пандемичната криза, но това е краткосрочно. Този процес на запазване на бизнеси и на работни места няма да отложи неизбежното бъдеще.
- Нима кризата е вече напълно зад гърба ни?
- По много показатели вече сме на равнището от 2019 г., а и има и такива, които са надминали тогавашните равнища. Световната търговия например е на рекордни исторически стойности през март-април, същото е и у нас за тези два месеца на 2021 г. Много подотрасли вече отчитат по-добри показатели, отколкото през 2019 г.
Кризата не е преминала само за дейности, свързани с туризъм, пътувания, конгреси, изобщо с дейности, които са свързани със събирането на много хора на едно място. Европа, за съжаление, е силно зависима от сектора на услугите. Не се знае все още дали това ще е трайно, или ще остане само за известно време.
Но най-общо казано и Европа, а и ние се връщаме към проблемите, които имахме през 2019 г. Като например това, че образованието ни е неадекватно спрямо двигателите на икономическия растеж. Ние тук продължаваме да искаме да учим психология, маркетинг и политически науки вместо математика и инженерни науки. Нещо съвсем различно от това, което става в Китай, а и в САЩ, които така или иначе имат лукса да привличат най-доброто от световната инженерна мисъл.
CV
l Роден през 1976 г. в София
l Завършил е УНСС
l Многократно е консултирал международни инвеститори за общия политически риск в България и условията за правене на бизнес
l Бил е управляващ съдружник и икономически анализатор в изследователската и консултантска група Industry Watch
l Един от основателите на Българската макроикономическа асоциация
l Изследовател и икономист в Института за пазарна икономика
