С двама донори от Велико Търново спасихме 3 деца в пандемията
Според законодателството мозъчната смърт е равносилна на смъртта на индивида, доказва се с изследвания от комисия от трима лекари, казва регионалният координатор по донорство за Северен централен район
- Д-р Маринова, с какво бе уникална последната донорска ситуация, при която 29-годишен мъж от Горна Оряховица спаси трима с органите си в края на февруари?
- По-различното беше, че я реализирахме заедно с болницата в Горна Оряховица. Това ми се случва за първи път - да се обади общинска болница от региона и да каже: “Имаме пациент, който може би е в мозъчна смърт.” По този начин задействахме процедурата. А така трябва да се случва винаги.
Тези малки болници - в Павликени, Свищов, Горна Оряховица, нямат нито апаратура, нито специалисти, нито капацитет да установят мозъчна смърт. Така се губят донори, но могат да направят това, което горнооряховската болница направи. Поздравления към колегите, че са разпознали тежкото мозъчно увреждане и вероятно настъпването на мозъчна смърт, обадиха се.
Ако това се случва навсякъде, много повече донори ще има.
Може би ситуацията бе обявена за уникална, защото един черен дроб беше трансплантиран на две деца.
Едното е на 1 година, другото - на 7. Но и черният дроб на предишния донор, 19-годишно момче от Павликени, който беше през януари, е трансплантиран също на дете. Т.е. с две донорски ситуации спасихме три дечица. Какво по-хубаво!
- Само близостта между областната болница и тази в Горна Оряховица ли е причината, или имате някаква координация благодарение на вашата активност в популяризиране на донорството?
- Причината не е в близостта. И извън областта да беше, отново щях да отида, ако някой ме повика за помощ и логистика, защото съм и регионален координатор за Северен централен район. Но просто не се случва. Няма тази мрежа от комуникация между отделните болници.
Първо в болницата, която е донорска база, трябва да се направи стриктна организация, за да има идентификация на пациентите с тежко мозъчно увреждане, потенциални донори. Трябва да има организация в рамките на областта между донорската база и малките болници. Трябва да има такава и на национално ниво.
Работено беше по Националната програма за донорство и трансплантации, но реално не се е случвало. Не мисля, че е проблем да се направи тази организация. Не е и много сложно.
- Как в ситуация на зараза намирате донори?
- Пак идваме до идентификацията, която е благодарение на добра организация и подготвен човек за координатор. Това са двете основни неща, които аз смятам за важни. Защото не всеки реаниматор става за координатор. И затова се пропускат тези пациенти.
Пациент с тежко мозъчно увреждане, с Глазгоу кома степен 4, на апаратна вентилация. Има ли ги тези критерии, този пациент е потенциален донор. Не е задължително той да завърши с мозъчна смърт, но когато са идентифицирани такива пациенти, ако някой от тях направи мозъчна смърт, тогава може да се реализира донорска ситуация.
- 35 донорски ситуации, реализирани във великотърновската болница за 15 години, на какво се дължи това?
- На организацията, на подготовката и на нашето желание с д-р Ваня Лъчезарова. Приели сме го като кауза и го работим със сърце, защото сме убедени в смисъла на това, което правим.
- Защо в други болници, макар и университетски, не се случва?
- По отношение на настоящата ситуация всички сме изключително натоварени и изключително уморени. Това е факт, работим в “чиста” реанимация, в COVID реанимация, в операционна. Заразата е един ужас без край в момента и всички сме безкрайно изтощени - физически, психически, емоционално.
В обичайната ни дейност преди пандемията причините са, че някъде директорите на болници не позволяват на координаторите да работят. Има други колеги, на които не им представлява интерес да се занимават, защото е известно, че ние не вземаме пари за тази работа.
Заплащането е символично. Явно не са мотивирани.
- Какво имате предвид, че директори забраняват?
- Има директори на болници, които спират дейността съвсем открито. Защото това е разход за болницата. Досега финансирането беше по този начин - след като се реализира донорска ситуация, се прави счетоводен отчет и той се изпраща в агенцията. Това са парите, които са похарчени за апаратна вентилация, мониториране, за изследвания, спринцовки, медикаменти, кръвни изследвания, за всичко.
Тези разходи се възстановяват и от тази сума, която вече е похарчена, трябва да бъде заплатено за труда на екипите. Така неминуемо болниците са на минус. Знам от колегите координатори, че просто директорът им казва, че някой не му е изплатил парите, и изобщо не им плаща.
А това са пари за часове наред труд, в които си бил в болницата и не си се прибирал вкъщи.
Знам за случай, в който ръководството на болницата казва: “Ако близките са съгласни, тогава ще правиш скенери и изследвания и ще доказваш мозъчна смърт.” Как да стане? Ти първо трябва да докажеш мозъчна смърт и тогава да водиш разговора с близките. Затова трябва да има много стриктни правила, които да важат за всички болници.
- Говорите за мозъчна смърт, какво всъщност означава и може ли да се сбърка това състояние?
- Мозъчната смърт е напълно и необратимо прекратяване на мозъчната функция и на мозъчното кръвообращение, включително и на мозъчния ствол.
Различава се от комата по това, че и при двете няма съзнание, но при мозъчна смърт няма мозъчно кръвообращение, а при кома - има. Според българското законодателство, както и според повечето законодателства в света, мозъчната смърт е равносилна на смъртта на индивида. Т.е. без мозъчна функция няма човек.
Това се доказва с много изследвания, с два клинични прегледа в разстояние на определени часове. В комисията са трима лекари. Ние, координаторите, не участваме, за да няма конфликт на интереси.
Тези лекари, след като направят прегледите и образното изследване, което е потвърдително на това, което те са открили на клиничните тестове, обявяват този пациент за починал, подписват протокол и тогава вече започва нашата работа.
Говорейки за донорство, хората си мислят, че ние правим нещо, за да причиним мозъчна смърт. Мероприятията, които се правят за спасяването на живота на един човек, не са различни от тези, които се правят, когато се кондиционира донор. Това е едно и също - реанимация.
И ако не си правил добра реанимация на пациент с тежко мозъчно увреждане, т.е. ако не си се опитвал да го възвърнеш към живота, органите няма да са годни за трансплантация.
- Пациент с COVID може ли да бъде донор?
- Не, защото COVID е тежка инфекция, която засяга почти всички органи. При аутопсия в органите се откриват микроемболи.
Трансплантираните получават имуносупресия. Понякога при COVID имуносупресията е добър вариант, защото потиска тази цитокинова буря, която води до тежки увреждания.
Но в друг случай тя не е добър вариант. Ако присадим орган от пациент с COVID, той ще бъде заразен и ние ще го предадем на реципиента. Много е вероятно така да го убием. Така че това не се прави.
- А има ли опасност въпреки всички предпазни средства реципиентът да бъде заразен по време на трансплантацията?
- Винаги има опасност пациент да бъде заразен в болницата. Ако болницата, в която се прави трансплантацията, работи и COVID, винаги има опасност някой да бъде заразен. Може да го зарази екипът.
И преди COVID тези трансплантирани хора, те са като рохки яйца, много податливи на инфекция, се пазят много. Защото приемат медикаменти, които потискат имунната им система и всяка инфекция би могла да ги убие.
- Има ли различен протокол, по който се действа в заразата?
- В началото, когато започна пандемията, спряха трансплантациите, защото това беше нещо ново, непознато. Трябваше да се направят протоколи за работа. Поканиха ме да участвам в изработването на този протокол. Има различни задължителни стъпки, които се правят, като задължителен PCR на донора, определени изследвания, за да се види дали няма риск да бъде предаден COVID на реципиента.
- Спомняте ли си първата донорска ситуация?
- Не, но има доста, които си спомням. Най-драматичният случай е с детенцето, което падна от стената на Царевец. Тогава аз нямах сили да поискам от родителите тяхното дете да стане донор. Те сами предложиха. Затова е хубаво хората да обсъдят темата в семейството, дали ще са “за” или “против”, няма значение.
Важното е, имайки достатъчно информация, да вземат някакво решение и да го обсъждат с близките си. Тази тема е коментирана многократно в моето семейство, с приятелите ми. Всички знаят, че аз имам донорска карта, моите близки - също, както колегите и повечето от моите приятели.
- Това ли е най-тежкото за лекаря в една донорска ситуация?
- Емоционално е много тежко всеки път. Да кажеш на тези хора, че техният близък е починал и да поискаш от тях да дарят. При разговора с близките посрещаме целия спектър от емоциите им. Трудно е и е изключително натоварващо емоционално.
Но има близки на донори, с които продължавам да поддържам връзка. Питат ме как са минали трансплантациите, добре ли са реципиентите. Това ги държи по някакъв начин. Помага им да се справят с мъката, през която минават.
- Миналото лято след смъртта от COVID на 19-годишния Христо Денев срещу болницата се изля злостна кампания, а вас нарекоха търговец на органи. Кое ви е огорчавало най-много във вашата работа?
- Винаги съм казвала на колегите, че няма от какво да се страхуват. Че това, което правим, е най-доброто от етична и морална гледна точка, което можем да направим. Даваме реално възможност на семейството да продължи техния близък да живее чрез някой друг. Ние не ги убеждаваме, не ги натискаме да вземат това решение. Ние реално им даваме възможност да го направят.
И когато през миналата година бях наречена търговец на органи, бях съсипана. Исках да се откажа. Тогава един приятел ми каза: “Човек не се отказва от каузата. Ти си добра в работата си и ако наистина това е твоя кауза, не можеш да се откажеш.”
И беше прав. Като мина време и когато се случи да се появи човек в мозъчна смърт, разбрах, че наистина не мога да се откажа. Защото това е най-висшето благородство, последното добро нещо, което човек може да свърши на тая земя - да спаси други хора. Няма как да се откажа да правя това, защото много хора са спасени благодарение на това и има много други, които могат да бъдат спасени.
- Вие сте в епицентъра на пандемията от самото начало. Работите в най-тежкото отделение, как изглеждат перспективите, които математиците чертаят?
- Очевидно е, че болните се увеличават. Никак не ми се иска да преживяваме това, което преживяхме през ноември и декември. Изходът от кризата е само във ваксините. Смятам, че масовата имунизация ще ни осигури един по-спокоен живот.
Това е единственият вариант да няма толкова тежко болни и починали. И ако в скоро време открият ефективно лечение, може би тогава вече ще има светлина в тунела.
Много ми се иска хората да бъдат по-отговорни към околните. Това, че някой не го е страх, че смята, че на него ще му се размине, не означава, че ако той зарази някой друг, на него ще му се размине. Имахме случаив реанимацията дъщеря заразява и майка си, и баща си. И двамата починаха.
Фактът, че ти може да навредиш на околните, трябва да е достатъчен знак за хората да имат малко по-голямо съзнание, малко повече грижа за другия, нзависимо дали е близък, или случаен човек, с когото са се разминали навън. И това не изисква кой знае какви усилия.
Достатъчно е да си сложиш правилно маската или, ако имаш симптоми, да не отидеш на работа и да заразиш колегите. Имахме цяла година да свикнем да си носим поне маските правилно.
Визитка
Родена е във Велико Търново
Завършила МУ-Варна, със специалност “Анестезиология и интензивно лечение” и “Здравен мениджмънт” в Стопанския факултет на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”
От 1999 г. работи в реанимацията на МОБАЛ “Д-р Стефан Черкезов”
Началник е на ОАИЛ и регионален координатор по донорство за Северен централен район
Сертифициран обучител по донорство от DTI (Donation and transplantation institute), Barcelona
