У нас има култ към колата вместо към детето. И тя е станала обект на маниакални грижи, фетиш. И оръжие
Отдавна българският човек носи тази илюзия, че живее с култ към детето. Не е вярно. Той живее с култ към колата.
В този град има много повече построени гаражи, отколкото детски градини. Няма как на детските площадки да се появяват повече деца, ако на детските площадки са паркирани автомобили. Отношението и мисленето към едното показва отношението и мисленето към другото. За колите се грижат в скъпоплатени сервизи, а за децата – в остаряващи грозновати училища с тесни, задъхващи се от пренаселеност учебни стаи.
Мечтая за култ към детето, не за култ към автомобила.
Обичат да говорят за демографската криза, за отрицателния прираст. Защото там отговорността не е персонална, виновни са всички и никой. Удобна предизборна тема, разправия с някой отсъстващ. Никой не обещава промяна, счита я за Божа работа. Никой не посмява да посочи връзката между нехайството към най-скъпото – децата и тяхното здраве, щастие, образование, бъдеще – и маниакалната грижа за нещо търговско, подвластно на модата, издигнато в култ. От техническа вещ и механично устройство автомобилът е станал фетиш, ритуален обект. И оръжие. Очаква се, че всяко семейство трябва да има кола, както и всяко семейство има дете. Дотук добре. Оттам нататък открийте сами разликите.
Някои се въздържат да пушат в колите си, за “да не ги омиришат”, но не се притесняват да лапнат цигарата пред училището на децата си...
Ние имаме особено мислене – сключваме застраховка “Каско”, плащаме всяка година „Гражданска отговорност“ за щети от и върху автомобилите си. Никой обаче не мисли как да застрахова детето от душевните щети, които всеки ден му нанасяме с примера си като възрастни. Дори само когато гледа вечер новините.
Много повече внимаваме дали заключихме колата си на паркинга, отколкото дали заключихме вратите към душевния свят на детето ни, където всяка драскотина остава завинаги.
Най-обидното описание, което съм чувал за моята родина, дойде от един чужденец: “В тази държава тротоарите не са направени, за да ходят по тях хората, а да спират колите.” Яд ме е, защото нямам какво да отговоря. Автомобилите са качени горе, а детските колички заобикалят по пътното платно. Там ги разстрелват отровните газове на ауспусите.
Колата е на високото, малкият човек е под нея.
Наистина, мечтая за култ към детето, не за култ към автомобила.
Ние смятаме, че колите не могат да бъдат отказани и на децата ни, защото виждаме автомобила като основно благо, символ на нашата индивидуалност и на свободата. Както всяка свобода, и тази може да надхвърля границите – границите на разумното, на приличието, границите на безопасното. Това, което сме пропуснали в отговорната любов и възпитанието, не може да се замени със скъпия подарък, който правим на детето. Първата кола не заменя първите седем години. Напротив. Първите седем години най-много личат на децата ни, когато им подарим автомобил.
Ако бихме мислили повече – всеки ден, във всеки момент – за децата... За своите и чуждите. Всъщност няма свои и чужди деца. Има “моя” и “твоя” кола, но децата са подарък, всяко на своето семейство – и грижа и отговорност на всички възрастни.
Да, мечтая за култ към детето вместо култ към автомобила.
