В речта си на възпоменателните прояви за Холокоста в Израел Владимир Путин прикани главите на четирите държави, които наред с Русия са постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН (САЩ, Китай, Великобритания и Франция), да се съберат, за да обсъдят основните световни проблеми. Каква бе целта му?
Формално руският президент обясни, че 2020 г. е подходяща за среща на върха заради наближаващата 75-а годишнина от края на Втората световна война. Тук естествено би могло да откроим за пореден път сходството между днешния и сталинско-брежневския стил. И през късните съветски години, и днес властите у нас обичат да насрочват една или друга проява за паметни дати. Но да не бъдем толкова повърхностни. Всъщност знаем, че Путин е прагматичен политик - заради едничкия юбилей не би забъркал току-тъй никаква политическа каша.
Писал съм вече другаде, че през 2020 г. Путин ще иска да се види в тогата на миротворец. Но ще повторя: да не забравяме, че руският лидер не прави символни стъпки просто ей така. А ги използва, за да укрепи позициите си в дадена сфера. В случая - в международната политика.
Защото Путин движи нещата към "втора Ялта". Ще припомня, че през февруари 1945 г., когато де факто се очертава вече победа над Германия, в Ялта пристигат на конференция съюзниците от антихитлеристката коалиция. Лидерите на СССР, САЩ и Великобритания - Сталин, Рузвелт и Чърчил, договарят следвоенното устройство и разграничават сферите си на влияние в Европа. Великите сили решават тогава съдбите на милиони в Европа и света, без да се интересуват много от мнението им. Малките и средните страни и народи стават заложници в тяхната голяма игра.
След тази "Ялта-1" идва онзи лош мир, който според руската поговорка е по-добър от добрата кавга. Почти веднага този лош мир преминава в студена война, която с малки затопляния трае чак до 1989 г. През тази година ялтенската система дълбоко се пропуква заради революциите в ред страни от Източна Европа, излизането им от Варшавския договор, обединението на Германия и разпадането на Съветския съюз и на Югославия през 1991 г. Но доколкото всички тези епохални събития са резултат от ясно изразената воля на народите в Централна и Източна Европа, практически всички нови държави и границите помежду им се затвърждават с двустранни и многостранни международни договори. В повечето случаи - по мирен път, ако не броим Югославия.
Русия като приемник на СССР признава почти всички нови държави и нови граници в Европа с изключение на малко Косово. В крайна сметка променените граници в Европа след 1989-1991 г. не анулират, а по демократичен път (съобразно народната воля) преформатират "Ялта-1".
Всичко обаче тръгва другояче през 2008 г., когато след войната с Грузия Русия признава официално Южна Осетия и Абхазия. През 2014 г. нещата стават коренно различни. Известно е, че присъединяването на Крим към Русия не е признато и до днес от никоя европейска държава. Нито пък от абсолютното мнозинство държави в останалия свят с изключение на Северна Корея, Никарагуа, Венецуела, Афганистан, Сирия, Судан и Куба. Именно след 2014 г. обаче е разрушена не само Ялтенската система, но до голяма степен и цялата следвоенна система на международните отношения.
Какво виждаме всъщност сега и какво иска Путин от международната общност? След 1991 г. спря да съществува двуполюсната система, а след 2014 г. светът фактически стана не многополюсен - за което постоянно зовяха на думи руските политици и техните идеолози - а триполюсен.
Реално погледнато, след 2014 г. на планетата са се оформили три центъра на силата - САЩ, Китай и Русия. А последната, макар и многократно по-слаба от първите две в икономически план (по изчисления на Световната банка през 2019 г. Русия е заемала 11-о място в света по БВП, изоставайки, например, от Канада, Бразилия и Италия), представлява трети силов полюс в световната политика единствено заради ядрените си оръжия плюс своята готовност да прекроява граници и да решава всякакви конфликти със сила.
Великобритания и Франция, нищо че задминават Русия по БВП и притежават официално разрешени ядрени оръжия, разбира се, вече не спадат към световните силови центрове. Путин им отправи покана за "нова Ялта", първо, защото е традиционалист и консерватор. През живота му тези страни винаги са били членове на "ядрения клуб" и постоянни членове на Съвета за сигурност. Ами нека да бъдат и занапред. Второ, иска му се официално да затвърди на международно равнище световното статукво, формирано след 2014 г.
И ако съдим по това как откликна френският президент Еманюел Макрон, руският лидер е бил прав да го покани. Нарекъл Путин доста пламенно "скъпи мой приятелю", Макрон потвърди специалните отношения между двамата. Китай също подкрепи вече тази идея. Останалите постоянни членове на Съвета за сигурност засега обаче не бързат да приемат предложението на Путин, макар Кремъл да изтъкна, че с нетърпение ще чака техния отговор.
С инициативата за такава среща руският лидер постави в трудно положение Вашингтон и Лондон. Поканата за "нова Ялта" до страните победителки във войната, обвързана със 75-ата годишнина от победата над нацистка Германия, е типично путински ход. Откажат ли - руската пропаганда ще ги заклейми като желаещи "да преразгледат резултата от Втората световна". Ако се съгласят - Путин за пореден път ще се покаже с тога на миротворец, продължител на славните антифашистки традиции, незабравил "общата борба с нацизма". И същевременно за дълги години напред ще запази за днешната Руска федерация сферите й на влияние в Европа и света.
Има и друго обяснение за поканата - като политик от 20-и век той си остава по манталитет консерватор и във вътрешната, и във външната политика. Затова използва похвати и методи от миналата епоха, смятайки ги за напълно приемливи и днес.
С тази консервативна нагласа обаче изобщо не си дава сметка за колосалните промени от последните 75 години, за растящото недоволство на редица нови лидери от факта, че едва пет държави управляват световната политика. Неслучайно се изтъква, че същите тези Япония и Германия, които съответно са на трето и четвърто място в света по БВП и вече близо век не претендират за световно господство и чужди територии, имайки развити демократични системи, незнайно защо не са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. В привилегирования клуб не влиза и Индия - днес на пета позиция по размер на БВП, нито Бразилия (на 9-о място), нито Канада (на 10-о).
Новите икономически сили повдигат тези въпроси и ще продължат да го правят и в бъдеще. При това положение днешна Русия остава с един-единствен идеологически коз - своята версия за историята на Втората световна война. Тя цели да обоснове правата на Москва върху ролята на водеща държава, която може да се меси във всички работи навсякъде на планетата.
(БТА)
