По времето на соца японски композитор искаше да представям негова песен в САЩ, но не ме пуснаха
- Г-жо Николова, нека първо ви кажа, че много се възхищавам на вашето постоянно присъствие на музикални събития – почти няма концерт или оперен спектакъл, на който да не ви виждам. Откъде е това неутолимо любопитство към всичко, което се случва?
- Аз по принцип се интересувам от всичко и когато ме поканят някъде, винаги се отзовавам. Интересно ми е да следя музикалния живот, пък и не само музикалния, да видя разни хора. Така съм свикнала от малка.
Пък и бях много малка, когато се качих за първи път на сцената. Пеех в хор “Бодра смяна” при Бончо Бочев, което си беше една малка консерватория.
Представете си – всеки месец там се правеха изпити.
След това – в Хора на софийските девойки. Там пеехме по ноти, и то много сериозен репертоар: Гершуин, Дебюси, народна музика в обработка на Красимир Кюркчийски, понякога и на осем гласа. В началото се чудех как ще го изпеем това, но се получи. И с двата хора ходехме много по фестивали в чужбина – в Москва, Варшава, другаде.
- Добре, така започва, но как преминахте към джаза и попмузиката?
- В живота нещата винаги се подреждат по някакъв начин. Всъщност съвсем първото ми излизане на сцената беше един огромен провал. Бях съвсем малка и свирех на акордеон.
Било е някъде през 40-те години, когато баща ми купи един италиански акордеон и тръгнах на уроци. Но можех и по слух да възпроизвеждам това, което ми харесва.
За една Нова година имахме концерт в читалище “Гоце Делчев”. Изкарват ме на сцената да изсвиря много популярния тогава съветски валс “По върховете на Манджурия”. Но годините бяха такива, че нямаше отопление. А аз – по едни три четвърти чорапки, бяла копринена блузка и панделка на главата. Сядам,
натискам клавишите, но не излиза никакъв звук
Ръцете ми бяха не просто студени, а направо вкочанясали.
Аз се разплаках, излезе учителката и обясни на публиката, че няма да мога да свиря, защото са ми замръзнали ръцете. Никога по-късно не съм имала такъв провал на сцената.
Та нещата се нареждат така, че ти срещаш едни хора, те те запознават с други. Когато пеех в хора на девойките, един Джеки Леви ръководеше момичешки квартет певици. Взеха ме и започнахме да правим много разнообразен репертоар, защото Джеки постоянно се снабдяваше отнякъде с плочи, с ноти. Имали сме дори концерт в зала “България” с голям оркестър.
Един ден Джеки Леви случайно срещнал композитора Петър Ступел на улицата, който му се оплакал, че не може да намери кой да изпее песен, която написал за нов филм - “Любимец 13”. Става дума за прословутата “Замълчи, замълчи”. Пробвал с певици от операта и от оперетата, но той търсел не театрално, а естествено изпяване, не с тяхната вокална постановка. И Джеки му казал: “Имам едно такова момиче, пращам ти я, ще ти свърши работа”.
Ступел ми изсвири два-три пъти песента, научих я и веднага ме откараха в зала “България”, където чакаше големият оркестър на радиото с диригент Васил Стефанов. И понеже микрофоните там висяха от тавана, а аз съм нисичка,
ме покачиха на 3-4 маси, поставени една върху друга.
Записа направихме наведнъж. Няма миксиране, няма последователно наслагване – оркестърът свири отдолу, а аз пея. Била съм на 20 години тогава.
- Заговорихте за детските си години, знам, че баща ви е бил свещеник. Какво е религията за вас? Не вярвам в онези години да сте изразявали съвсем свободно подобни чувства.
- Напротив, майка ми ходеше редовно в кварталната черква, а аз впрочем и до ден днешен пея в хора на храма “Св. Петър и Павел”. Аз като малка също ходех на черква, но предимно по големите празници. Вкъщи всички обичаи и пости ги спазвахме.
Не съм имала и някакви големи неприятности. Само дето в училище децата ми викаха “Мими Попската”. И
аз ставах цялата червена от притеснение
А като видеха баща ми - той беше много хубав, слаб, висок, със сини очи, постоянно ходеше със свещеническите одежди, моите връстници, кой знае защо, му викаха Един на нула. Атеизмът е войнствено нещо, пък и децата обичат да се подиграват.
- Тогава как така от тези забавни песни минахте към джаза? И как се снабдявахте с материал за него, едва ли сте можели да си купувате свободно такава музика през 50-те и 60-те?
- Аз слушах много радио. На дълги вълни тогава се слушаше “Гласът на Америка” и по-специално предаването Time for jazz на Уилис Коновър. Имаше страхотен тембър и правеше невероятни предавания за джаз, за музиканти и певци. Слушах го почти денонощно. Самият той не е популярен в САЩ, защото това радио излъчваше за останалата част от света, но в нашия лагер беше много известен. Дори по онова време се коментираше, че Коновър е най-голямото оръжие на Америка срещу Източна Европа.
Слушахме много и радио “Белград”, радио “Истанбул”. Вярно е, че ги заглушаваха, но на морето като идеш, се чуваше доста добре. А “Гласът на Америка” имаше предавател на остров Родос и във Варна и Бургас се улавяше много чисто.
Слушах песните – Ела Фицджералд, Франк Синатра, Нат Кинг Кол, научавах ги по слух, а по-късно, когато се появиха магнетофоните, ги записвахме.
Имам афинитет към тази музика, пък и гласът ми е подходящ за нея. За да разбирам текстовете,
записах английска филология и я завърших с доста голям успех,
независимо че преди това не ме допуснаха до английската гимназия. Просто ходех на подготвителни уроци при преподаватели по английски от университета и се подготвях много сериозно.
А в Софийския университет попаднах на преподавател по фонетика като Фео Атанасова, от която научих много за произношението, за всеки вокал и всичко това ми послужи на сцената.
- Днес много ваши млади колеги правят песните си направо на английски, не е ли странно това?
- Навярно търсят пазар навън, смятат, че така ще пробият на международната сцена. Но да си кажем честно, на български се пее много трудно. Може би затова често когато пеят на родния си език, на много изпълнители не им се разбират думите. Друг е въпросът, че и на английски не им се разбира какво точно пеят.
- Владеенето на английски навярно много ви е помогнало?
- В личен план след промените много ми помогна. Защото в един момент спря всякакъв концертен живот и аз започнах да давам уроци по английски на деца, ходех по домовете им.
В този период незнайно как попаднах в една богаташка къща в “Бояна”, в семейството на небезизвестния Емо Макарона. Преподавах английски на двете му деца. Идваше охраната му да ме взема и аз се чудех пред тях защо са толкова тежки вратите на тази разкошна кола, в която ме возеха. А те се смеят и казват “Ами тя е бронирана”. Не че това помогна на човека, застреляха го в един момент.
- Не ви ли забраняваха да пеете на английски?
- В началото – говоря за края на 50-те години, може би не се обръщаше чак такова внимание, след това започнаха да не разрешават да пеем на английски. Дори
ходеха комисии да слушат и глобяваха
Независимо че, като пееш в заведение в курорт, там идват главно чужденци и е естествено да се пее на английски.
Но и на морето всеки курорт си беше отделна губерния. На Златни пясъци например водеха много чужди делегации от соцстраните и там трябваше да се пее на български. Докато Слънчев бряг беше нещо съвсем друго, там можеше да пееш каквото си искаш.
- Кой от многото фестивали и конкурси, на които сте печелили награди, е оставил най-ярък спомен у вас?
- Може би фестивалът на фондация “Ямаха” в Токио. Явих се на него през 1977 г. с една песен от Иван Стайков, Once again се казваше, музиката и текстът бяха негови.
Япония беше една друга планета. В тази година от соцлагера бяхме само аз и Карел Гот.
Условията бяха такива – изпращат се готови записи и една голяма комисия ги прослушва и избират кой да отиде да представи песента в Токио. От 1800 певци избират само 32-ма, които отиват на финала, така че
това е един голям успех за България
Страхотна организация. Има само една пълна репетиция в едно студио с непълен състав на оркестъра, а вечерта преди представянето – още една със 120 души оркестър.
Веднага след представянето дойдоха да ме поздравяват разни хора, а сред тях – известният японски композитор Мицутоши Ватанабе. Настояваше, че е написал страхотна песен, като за мен сякаш, и искаше да я представя на фестивал в Малта и на едно музикално експо във Флорида.
Само че в Комитета по култура не разрешиха. Ватанабе пращаше писмо след писмо, но тук отсякоха: “Как така ще представяте Япония в чужбина?”.
- Съжалявате ли за такива разминавания?
- Не, защото времената бяха такива. Сигурно така е трябвало да се случи, иначе кариерата ми можеше да се развие по съвсем друг начин.
Ето сега, където и да отида, като изпея “Замълчи, замълчи” или “Лунни лъчи” на Йосиф Цанков, хората оживено ръкопляскат, възражда се тази музика. А са ми казвали, че само с тази песен човек би могъл цял живот да живее и да има имение, дори само изпълнителят, камо ли и авторът. Ако обаче е във Франция.
