Работодатели вече предпочитат мигранти пред местното население, казва икономистът, член на ЕКИП
- Г-н Вулджев, наскоро ЕКИП излезе с доклад, който изразява остро несъгласие с проектопромени в Закона за трудовата миграция. Те позволяват увеличаване на вноса на работници от трети страни. Защо смятате, че повишаването на квотите за чужди работници не решава дългосрочно проблема с недостига на кадри в България?
- Има две основни причини за това - фундаменталната икономическа логика и много изследвания в други държави, които са се опитвали по този начин да решават икономически проблеми. В крайна сметка се доказва, че това не работи.
Обикновено резултатът от такава политика на насърчаване на прилива на сравнително по-евтин труд е, че изчезва стимулът за инвестиции. Производителността на труда започва да стагнира, а оттам и цялото икономическо развитие.
Такива примери има много и колкото и да не ви се вярва - дори в страните от Персийския залив. Те внасят масово работници от цяла Южна Азия и независимо, че държавното им управление е много различно – това не са демократични държави, а нефтархии с огромен природен ресурс, който им дава стабилен доход, икономиките им стагнират през последните 20-30 години.
Това се дължи на същия този икономически модел, който не се развива, а си стои един и същ. Държавите от Залива, ако не спрат в един момент да внасят евтин труд, за да добиват петрол, ще си стоят на настоящото ниво на развитие и никога няма да станат промишлени икономики.
В Саудитска Арабия наскоро създадоха специална програма с хоризонт 2030 г., чиято цел е да пренасочи фокуса на икономическата политика в друга посока, за да не се налага да внасят евтина работна ръка.
По-близък до нас пример имаме в Испания. Тя след пандемията също започна масирано като нас да внася трудови мигранти, което им позволи да поддържат икономическия растеж. Но и от техните макроикономически данни личи, че ръстът на производителността на труда изостава значително от ръста на БВП и на реалните заплати, които не са мръднали и дори леко са паднали с 0,3% спрямо 2019 г. Инвестициите в основен капитал там в момента са по-ниски от тези през 2019 г.
При това Испания даде специален статут за трудовите мигранти от Латинска Америка и статистиката им дори не ги брои за мигранти, защото те се натурализират по съкратена процедура.
Заради всичко това предупреждаваме, че рискуваме да се случи нещо такова, което е особено опасно за нас като държава, която е много по-изостанала от Испания като икономическо развитие.
- Като говорим за мащабите, къде може да се сложи горната граница на вноса на работници от трети страни?
- Ние имаме проблем с данните в това отношение. Например знаем колко разрешителни се издават всяка година, но никой не знае какъв е общият брой на работещите у нас от трети страни към края на годината, защото има и сезонен внос и не можем да събираме механично числата.
Всяка следващата година се издават все повече разрешителни – преди около 4 г. бяха по 10 хиляди годишно, а сега вече са над 25 хиляди. Наскоро от КНСБ цитираха данни на база на сведения на Агенцията по заетостта, в които се твърдеше, че са стигнали 46 хиляди души за последната година.
- Във вашия доклад твърдите, че има огромен потенциал от 1 милион души в трудоспособна възраст в България, който не се използва. Откъде вадите тази цифра?
- Приблизително 1 милион души у нас са извън пазара на труда по данни на НСИ. Това са хора, които по една или друга причина не са икономически активни - те не търсят работа и не работят.
По данни на Евростат има към 800 хиляди българи, които работят в други държави членки, оставяме настрана трудовата ни миграция в страни като САЩ и Канада.
Има и 85 хиляди, които не работят, но казват, че биха искали да работят или поне така отговарят в анкетите на НСИ. 18% са обезкуражени, 115 се образоват в момента, 30% са неактивни поради лични и семейни причини, 3% поради заболяване и 37%, казват, че поради лични причини.
Тези 85 хил. са важни, защото те очевидно искат да се интегрират в пазара на труда. Обърнете внимание, че те са повече от хората от трети страни, които българските работодатели са внесли.
И накрая остават хората с увреждания, които също у нас много трудно се интегрират на пазара на труда, но това е хроничен проблем. Също като проблемът с фалшивите ТЕЛК-ове.
- В момента има ограничение – квота от максимум 20% от заетите в големите предприятия, за които се допускат хора от трети страни. Но бизнесът настоява за увеличение поне до 50%, допустимо ли е това?
- Ние виждаме, че и при сегашните квоти вносът на работници се увеличава. Тези квоти всъщност трябва да се намалят. Защото в България се чувстват първите признаци за заместване на пазара на труда.
- Какво значи “заместване”?
- Статистиката вече показва, че най-сериозен спад на заетите сред местното население има именно в икономическите сектори, в които има предприятия, внасящи най-много служители от трети страни. Сега това са сектори като туризма, ресторантьорството, преработващата промишленост и строителството.
В промишлеността, разбира се, има и други структурни проблеми и може би те също натежават, но данните за този спад на заетостта вече са сигнал, че има заместване, тоест работодателят предпочита чужди работници вместо хора от местното население. И затова смятаме, че на този етап най-малкото трябва да се сложи пауза на вноса на работна сила.
Вече се появяват и проблеми със заплатите. Примерно за последните четири тримесечия, за които имаме данни, се вижда, че целият ръст на заплатите в туризма е равен на ръста на минималната работна заплата и на минималния осигурителен доход.
Тоест в целия сектор няма естествен вътрешен ръст на средното заплащане, а само толкова, колкото е било административното увеличение. И това съвпада с увеличения внос на работници от трети страни, значи между едното и другото очевидно има връзка.
- Вие правите завоалирана критика към бизнеса, но не трябва ли все пак разходите за труд да са в някаква норма, така че да не вдигат прекалено много себестойността? Как без внос на работници да се удържат тези разходи?
- Има начини да се увеличи производителността на труда, например по линия на повишаване на инвестициите в капитал и в автоматизация и роботизация.
В определени сектори като в промишлеността например, ние сме или на последно, или на предпоследно място в ЕС по роботизация на процесите.
И като цяло през последните години изоставаме по инвестициите в капитал. Не казвам, че засиленият внос на работници е първопричината за това, но двата процеса текат паралелно и двете неща до голяма степен са свързани.
Ако цената на труда започне да се покачва, трябва да вдигнеш производителността на труда с повече капитал, за да може тя да си оправдае разхода, и това стимулира инвестициите в капитал и в производства с по-висока добавена стойност.
Но когато можеш постоянно да внасяш по-евтин труд, никога няма да се появи необходимостта да инвестираш, понеже натискът за ръст на заплатите се притъпява.
- Какви други последици има засиленият внос на работници от трети страни?
- Проблемът със заплатите. Освен в туризма това се усеща вече и в земеделието. За последните месеци реалните заплати, т.е. ако извадим инфлацията от номиналния ръст на заплатите, показват, че в селското стопанство те са намалели с около 1%.
Всичко това може да се обобщи с твърдението, че вече се усеща социален дъмпинг. Трябва тепърва да се изследва това явление и аз бих попитал институции като Агенцията по заетостта, а и самото Министерство на труда и социалната политика правят ли изобщо изследвания, когато се предлагат такива политики, и какво показва оценката за въздействието.
Всеки път през последните години, когато се поиска увеличение на квотите, те казват “Добре”. Посланието е, че това е много хубаво за икономическото ни развитие, но без да се мисли за по-дългосрочните последици.
Говорим например, че туризмът осигурява заетост, ама то въпросът вече опира до това заетост за кого осигурява.
Важното е дали ще станем в един момент високотехнологична европейска държава, или ще се фокусираме върху икономически модел, който разчита повече на евтин труд. Аз разбирам, че един предприемач, притиснат от обстоятелствата, търси най-бързия и лесен начин да си реши проблема тук и сега.
Но на политическо ниво трябва да има яснота каква България искаме да видим след 10-20 години и какви политики трябва да следваме, за да постигнем това.
CV
Роден е на 12 август 1994 г. в Сливен
Завършил е Manchester Metropolitan University
Работил е като икономист в Института за пазарна икономика
Икономически анализатор в EmergingMarketWatch
Член е на управителния борд на Българското либертарианско общество и главен редактор на ЕКИП
Има множество публикации по икономически и политически теми в българския печат и в издания като Mises Institute, Foundation for Economic Education, European Students for Liberty
