Баща ми, журналистът Васил Сеизов, с всяка своя статия търсеше мостове без хулни думи
95-годишната Ефросина Сеизова днес представя книгата “Шепа пръст от Македония”, в която е събрала статии на своя баща журналист и публицист Васил Сеизов, в клуб “Перото” в НДК.
През миналата 2025 г. тя влезе в лигата на достойните българи с щедро дарение от 40 000 лева за Факултета по журналистика към Софийския университет.
- Издадохте в книга статиите на баща си - известния в началото на ХХ век журналист Васил Сеизов, а миналата година с щедрото си дарение за Факултета по журналистика влязохте в лигата на достойните българи, които “24 часа” всяка година отличава. Тук книги и дарения за журналисти са рядкост, но вие го направихте. Защо, г-жо Сеизова?
- Защото целият ми живот е свързан с журналистиката. Освен баща ми журналистка бе и покойната ми дъщеря Биляна Константинова Рачева.
И защото от моите навършени вече 95 години съм убедена, че трябва да има памет за всеки патриот и радетел за българското. А моят баща беше точно такъв.
Признателна съм на преподавателите от Факултета по журналистика и учените от БАН, които ми помогнаха да направя сборника със статии на баща ми. Неговите репортажи и статии не са белязани от кръчмарския патриотизъм, на който ставаме свидетели в днешни времена. И както написа преподавателят от Факултета по журналистика Ефрем Ефремов в предговора на сборника, в произведенията на Васил Сеизов няма да срещнем нито една хулна дума към съседните народи или към политически опоненти.
- Намирате ли връзка между неговото време като журналист и днешното?
- Ами днес като че ли има много повече журналисти, отколкото преди. Вестник “Зора” се списваше само от седем души редактори и коректор. Един от тях беше писателят Димитър Талев.
А след 9 септември 1944 г. например в “Работническо дело” работеха към 150 души.
- Какво помните от онова време?
- През 1941 г., когато българските войски влязоха във Вардарска Македония, бях 11-годишно момиче. Бяхме с мама в колата, с която татко като журналист влезе в Скопие. Прекосихме Вардар, мостът е висок и оттам онова, което видяхме долу, беше невероятно. Хора с цветя, усмихнати, весели, очакваха бойците ни. Приятели и съученици на татко го прегръщаха, вдигнаха го на ръце и го заведоха до бащиния му дом. Разкошни хора, интелектуалци, които живееха в Македония, но впоследствие бяха жестоко избити в сръбския лагер “Голи Оток”. И онези възгласи, които сега чувам да скандират по улиците на Скопие и телевизията - “Бугарски фашистицки окупатори!”, да знаете, че са лъжи! Грозни лъжи! Защото още помня как навремето посрещаха татко, какви интервюта бяха.
- Защо нарекохте книгата “Шепа пръст от Македония”?
- Защото татко беше сред защитниците на Македония като българска. На погребението на татко неговият брат и мой чичо извади малка метална кутийка от джоба си, отвори я и изсипа пръст, която бе събрал от Македония, в гроба на баща ми. Затова нарекох книгата си така. Татко не вдигаше планини, а търсеше мостове.
- Преди година ми разказахте, че целият живот на баща ви е преминал в борба за доказване на българския произход на Македония. Има ли родова жилка това упорство и борбеност на вашия баща?
- Борбеността си май е наследил от дядо ми Коцо, който е участвал в Илинденското въстание. Преди това е бил осъден на 101 години зад решетките в Солунския затвор и не като гяурин, а като “булгар вилет”. Вилет на турски значи народ. Значи той е осъден като българин, а не като друговерец - това е важно. Освобождава го младотурската революция начело с Ататюрк. Дядо ми се връща в родния си град Кавадарци в Северна Македония, където продължава да се занимава с политика.
После губим Балканската война. В Македония идват сърбите и закриват българските училища. Променят имената на учениците и ги задължават имената им да завършват на “ич”. Така името на татко е трябвало да стане Сеизович. Бил е дете, но не е искал да си сменя името. И е решил да избяга. Дори не е казал на майка си и на баща си.
- Къде отива?
- Сестрата на майка му и негова леля избягала в Струмица, която е на границата с България. И той решава да отиде при нея. Тръгва пеша, а по пътя пет жени го взимат с каруца до България. После му помагат да се установи.
Тук, в България, македонец му помага да се запише в професионално училище. В свободното си време продава кебапчета на пазара. Така е изкарал детството си.
- Защо е съден от Народния съд в България?
- За великобългарски шовинизъм. По време на войната става главен редактор на вестник “Устрем”, който излиза в Белград. Георги Боршуков, основал факултета по журналистика по-сетне, му е помощник, Стоян Иванов - карикатурист. Списвали са го много толерантно, но България е била в пакта с Германия. Затова през 1945 г. Народният съд го е съдил. Важно е да кажа, че 44 години по-късно 11 осъдени журналисти, заедно с тях и той, бяха реабилитирани.
Когато германците губят войната, са предлагали на татко да замине със самолет за Южна Америка. Но татко категорично отказва: “Аз съм българин, връщам се в България, никога няма да я напусна!”. Знаел е, че ще има неприятности в България заради вестника, но не е избягал.
Връща се тук на 10 септември 1944 г. Отива да обядва в ресторанта “Дълбок зимник” на “Цар Освободител” в София, но разпознат от сърбомански журналист, е арестуван. Водят го в хотел “Славянска беседа”, който е превърнат в затвор. В килия е със 7 души, разпитват го от Държавна сигурност.
Осъдиха го на 7 години, но майка ми беше намерила връзка с Никола Петков, който тогава дойде на власт. Намаляват присъдата му на три години и излиза през 1948 г. Лишен е обаче от граждански права за 6 години и няма право да работи. Но не се е оплаквал, казваше, че е късметлия.
След затвора, през 1948 г. при него идва Ангел Игов, преподавател по сръбски език в университета, и му предлага да съставят българско-сърбохърватски речник. Игов му плащаше на всяка издателска кола. Та с този речник ни издържаше цялото семейство една година. Плащаше и моята скъпа такса в колежа, който не ми позволи да напусна.
- Как баща ви попадна в БТА?
- Развалихме отношенията с Тито, а той се обърна на Запад и изведнъж стана враг на народа. Рисуваха го с меч, с кръв по него. А татко го извикаха в БТА като специалист по югославските въпроси и го назначиха редактор в международната редакция, нищо че беше без граждански права. След известно време за шеф на редакцията, в която работеше, дойде съпругата на народния обвинител и тя го уволни. Последва изпращането му в Белене.
- Казахте, че приживе баща ви е искал да издаде мемоарна книга. Защо не го е направил?
- Започнал беше да я пише, но си отиде от бронхопневмония през 1975 г. Татко имаше много познания и много контакти като журналист. Пръв откри кой е Тито - че е хърватин, че се казва Йосип Броз. Малцина знаят също, че Симеон Радев, авторът на “Строителите на съвременна България” е родом от македонския град Ресен.
Негови приятели бяха Димитър Талев - всички го наричаха Димча Талев. Често на гости със съпругата си ни идваше Симеон Радев - журналист, писател и дипломат, Серафим Северняк, Иван Радоев, Петър Динеков, Георги Джагаров.
Татко беше много близък и с Георги Боршуков - журналист, преподавател и създател на специалността “Журналистика” в Софийския университет и ръководител на Катедрата по журналистика между 1965 и 1970 г.
С покойния патриарх Кирил също го свързваше близко приятелство още от училищната скамейка. Когато след спечелването на българо-сръбската война е открита българска гимназия в Ниш - нещо, на което известният тв водещ Ники Кънчев посвети цяло предаване, там се запознава с бъдещия патриарх Кирил - тогава се е казвал Коста Марков.
Баща ми искаше да разкаже за всички тях, нищо повече. Даже беше избрал заглавие на книгата - “Живот, преминал под знака на българщината”. Не се биеше в гърдите: “Аз съм патриот!” Направи всичко по силите си детето му да се изучи. И да се знае, че Македония носи български корени.
