Изходът ще се реши от това дали Нетаняху ще убеди Тръмп да изпълни заплахите си към режима в Техеран
Новото в огромните протести, които се разрастват с всеки изминал ден в Иран, е, че те бяха съпроводени от заплахата на президента на САЩ Доналд Тръмп за военна намеса и удар по Иран, ако иранските сили за сигурност използват насилие и убият протестиращи. Това се превърна в решаващ тест за режима в Техеран, който ще повдигне въпроси дали тези безпрецедентни изявления на президента на най-голямата държава в света целят да сменят сегашния режим с друг, ръководен от Реза Пахлави, син на покойния шах, да окажат натиск върху иранското ръководство да изпълни исканията на САЩ или да насърчат фракции и силите в рамките на режима да отстранят 86-годишния върховен лидер Али Хаменей в подготовка за промяна.
Кой от различните центрове на властта е в състояние да се приспособява към интересите на САЩ в сценарий, подобен на този, който се случи с Мадуро във Венецуела миналата седмица?
Значението на този момент се дължи не само на мащаба на размириците - в миналото Иран е бил свидетел на по-големи и по-устойчиви въстания - но и на стратегическата обстановка, която го заобикаля. Днес Ислямската република стои на прага на коренно различен стратегически пейзаж. На доктрината за фронтова отбрана, известна като „Ос на съпротивата", бяха нанесени удари, които до голяма степен я извадиха от уравнението. Противовъздушната отбрана на Иран бе унищожена в дванадесетдневната война с Израел. Засилвайки опасенията, Тръмп показа ясна готовност да се конфронтира директно с Техеран, когато бомбардира иранските ядрени обекти миналата година. А и подсили подсили посланието си, когато издърпа от леглото му в Каракас съюзника на Техеран Николас Мадуро.
Нищо не е невъзможно за Доналд Тръмп - човекът, който мисли нестандартно, разчитайки на най-мощната военна машина в света, който не се притеснява от международното и националното право, нито от Съвета за сигурност, нито от Конгреса. Американските Делта Форс или израелската 13-та дивизия „Шайет" биха могли да проведат подобна операция, за да отстранят иранския лидер Али Хаеней от поста му.
Реза Пахлави, синът на шаха
Остава въпросът: достигнали ли са вълненията критична маса, която може да свали режима? Експертът по Иран Майкъл Хоровиц отговаря: „До нощта на 8 януари отговорът вероятно беше "не", тъй като видеозаписите показваха стотици, може би дори няколко хиляди протестиращи наведнъж. Но ситуацията се промени коренно на 8 януари, след като Реза Пахлави, синът на шаха, призова за демонстрации. Тази нощ десетки хиляди хора излязоха в големите градове, включително Техеран и Машхад, на демонстрации, които нямаха прецедент от протестите през 2022 г., ако не и от протестите през 2009 г., водени от Зеленото движение, които мобилизираха милиони. Днес движението изглежда е в процес на трансформация, която може да се превърне в смъртоносна заплаха за режима".
Вашингтон обаче е наясно, че завръщането на Реза Пахлави е реален риск, и Тръмп наскоро изключи възможността да се срещне с него, като се има предвид, че синът на шаха вече десетилетия не е в страната. А допълнително той носи разделение сред иранския народ и опозицията спрямо бъдещата му политическа роля, включително и заради и силната подкрепа която му оказаха от Израел.
Тръмп има две възможности. Първата е да се опита да постигне споразумение или директно с режима, при което властта да направи големи отстъпки по нерешените въпроси между двете страни. Алтернативата е да работи с влиятелни фактори от сегашната структура на властта, което съответства на подхода, който той следваше във Венецуела, когато се опита да окаже натиск върху слабото правителство, без да предизвика пълен срив на държавата.
По данни на вестник „Индипендънт" информирани източници потвърждават наличието на активни канали за такава комуникация с водещи фактори в иранския режим, тъй като управлението е изправено едновременно пред вътрешна и външна криза.
Различни анализатори смятат, че режимът в Техеран е изправен пред най-опасния си момент, откакто дойде на власт през 1979 г. Той вече е изолиран от регионалните и международните му съюзници и партньори след падането на режима на Башар Асад в Сирия и бездействието на Русия и Китай пред унизителното отвличане на техният съюзник венецуелският президент Николас Мадуро при военна операция на САЩ. Иран за първи път от десетилетия е самотен и гол, след като Израел отслаби негови проксита в региона, а президентът Тръмп унищожи ядрената му програма. В същото време режимът страда от умираща идеология, загиваща легитимност, икономически упадък и умъртвен лидер, казва Карим Саджадпур, изследовател в Carnegie Endowment for International Peace във Вашингтон.
Организиране на следващия ден в Иран
Следователно, когато проектираме венецуелският случай върху иранската действителност, трябва да се запитаме до каква степен вътрешните и външните играчи са способни и могат да изиграят тази роля и ако САЩ или Израел предприемат тази мярка, без да подредят вътрешната сцена на следващия ден, то какви възможности ще се разкрият тогава?
Ако тази стъпка бъде предприета без предварителна подготовка за следващия ден, а такава според наблюдателите няма , въпросът, който възниква е, не как да се отстрани Хаменей от поста му, а как да се измъкне „държавата" изпод „революцията", без тя да се срути върху главите на всички.
Иран не е Венецуела
Проблемът е, че Иран не е Венецуела, когато става дума за „мек разпад". Иран е разположен на нестабилна граница и има чувствителни периферии. Кюрдистан, Систан-Белуджистан, Хузестан..и т.н. не са имена в периферията. А опорни точки на хронични кризи, които бързо могат да се превърнат в гранични пожари, когато центърът се разпада.
В момента на срив на сигурността или хаотичен преход ще има човешка цена, която ще засегне първо съседите Ирак, Турция и Пакистан. Тук бежанският процес се превръща в огромен фактор за натиск. По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) в Иран има около 773 000 регистрирани бежанци, по-голямата част от които са афганистанци, като се предполага, че близо два милиона от тях са без документи в страната. Всеки мащабен взрив в Иран би довел първо до вътрешно разселване, а след това до трансгранични вълни, с които съседните държави вече не са в състояние да се справят.
Тръмп не се стреми към демокрация в Иран, той иска контролиран преход на възможно най-ниска цена, дори ако това означава да разчита на лица отвътре на режима.
Венецуелският сценарий изглежда е ключът към разбирането на това какво ще търси Тръмп в Техеран, ако реши да премине от заплаха към изпълнение - партньор от вътрешността на дълбоката държава, който може да подпише това, което искат Вашингтон и Тел Авив, без да отвори врата към хаос, който не може да бъде продаден на широката аудитория на MAGA и не може да бъде контролиран на място. Кой е иранският Владимир Падрино? Кой всъщност има правото да отваря и затваря кутията за сигурност, която държи държавата на повърхността?
Отвращението на Тръмп от войната не означава отвращение от употребата на сила. Неговата администрация заема твърда позиция, която подчертава, че президентът е човек на думата си. Или както се казва в една от последните информации на Белия дом: „Опитайте и вижте какво ще се случи". Има всички признаци, че тази реплика не е просто празна маневра за демонстрация на сила. Според Хоровиц, "Доналд Тръмп като майстор на изкуството на сключването на сделки третира силата не като инструмент за завоевание, а като мощен лост и стимул за промяна на поведението на противника чрез принуда и убеждаване, а не чрез открито поражение. Той е склонен да я използва бързо и по ефектен, светкавичен начин, като избягва изпадането в дълги ангажименти."
В този контекст Wall Street Journal цитира американски официални лица, които заявиха в събота, че „служители от администрацията на президента на САЩ Доналд Тръмп са обсъждали как да извършат атака срещу Иран". Вестникът допълва, че „дискусията на служителите от администрацията на Тръмп се е отнасяла до идентифицирането на потенциални цели в Иран и че една от възможностите е да се нанесат мащабни въздушни удари, насочени към ирански военни обекти".
Двойствеността на иранския режим
В Иран ролята на армията не е достатъчна, за да се идентифицира играчът. Двойствеността на режима се отразява във всички институции и често ролите се преплитат. Редовната армия има традиционна структура и по-националистическа чувствителност към идеята за държавата. Революционната гвардия обаче е създадена, за да защитава революцията, а след това се разрастна и се превърна в държава в държавата със свои многобройни структури за сигурност, финансова независимост, контролира различни отрасли на икономиката, въоръженията и местните мрежи.
В самата гвардия има по-скоро слоеве и интереси, отколкото единен юмрук. Разузнавателната служба на гвардията се конкурира с традиционното министерство на разузнаването за вътрешните работи, а мобилизационните части Басидж се използват като инструмент за шок и ужас срещу бунтуващи се по улиците младежи. Полевите командири виждат в бързите репресии гаранция, а що се отнася до икономическите кръгове, те се страхуват, че финансовата нестабилност ще изгори остатъците от интересите им. Това припокриване обяснява защо кризите в Техеран се управляват по начина на „стесняване на стаята" всеки път, когато нивото на опасност се повиши и хватката на сигурността затваря вратата за вземане на решения пред политическото разсъждаване .
В такъв сложен политически пейзаж изглежда, че Тръмп и Нетаняху имат пресечна точка: да се отърват от част от иранския режим. Те подкрепят прехвърлянето на властта от Революционната гвардия към армията и от Али Хаменей към президента Масуд Базешкиан. Нещо много подобно на случилото се във Венецуела, където се променя поведението, а не се сваля режимът.
За Иран обаче трябва да се знае една подробност. А тя е, че улицата е способна да надигне глас, да протестира и да повиши цената на конфронтацията, но винаги до сега е изправена пред апарат, който се научи да репресира на партиди, разработи инструментите си след 2009 г., изпробва ги отново през 2019 г., използва ги по-широко през 2022 г. и премина на по-високо ниво след войната от юни 2025 г. чрез арести, екзекуции и разширяване на определението за заплаха за сигурността. Когато една държава в такова настроение влезе в извънредно положение, народното движение се организира по-трудно, несъгласието в апарата става по-трудно, а плавният преход се превръща в рядка възможност, но въпреки това всеки процес има изключение.
Израелски изчисления
Израел, другият играч в уравнението, следи отблизо ситуацията. Подходът му за възползване от нестабилността на Иран се основава на сложна комбинация от инструменти. Публично дипломатическият натиск се изразява в декларацията на министър-председателя Бенямин Нетаняху за подкрепа на иранските протестиращи и в изявленията на неговия кабинет, в които той потвърждава, че се солидаризира с борбата на иранския народ. Тези изявления изпълняват множество функции. Те изпращат вътрешно послание, че протестиращите не са сами, объркват режима и подготвят почвата за по-въздействащи последващи стъпки.
Според анализ, публикуван от базирания в Лондон седмичник Al-Majalla, подновената свобода на движение на Израел в Иран не означава, че той може да контролира съдбата на иранския режим. Вътрешната сцена до голяма степен ще бъде решена от самите иранци, които сега рискуват живота си по улиците. Една тотална война може да се окаже неизгодна за Израел, тъй като може да спре протестите, а не да ги ескалира. Много иранци, които биха могли да изиграят решаваща роля в евентуален революционен пробив, особено консервативната средна класа, която има какво да губи, може да не склонни да се мобилизира, ако израелски самолети започнат да прелитат над главите им. Иран от известно време се подготвя за подобно развитие на събитията и председателят на иранския парламент заплаши, че отговорът ще бъде светкавичен удар срещу Израел и интересите на САЩ в региона.
Паралелно с това Израел изостави тактиката за управление на конфликти и доктрината „война между войните", която се основаваше на принципа на сдържане и пресметната ескалация. Сега действително се водят войни, а обхватът на отбраната на страната в израелското възприятие вече не минава през нейните граници, а се простира дълбоко в територията на противниците, независимо къде се намират те - в близкото съседство или в това, което той нарича далечни периферии.
Израел може да нанесе удар по Иран, но се стреми да проведе кратка кампания, целяща да промени баланса на силите, а не да започне широка конфронтация, която би могла да обедини общественото мнение зад знамето и да задуши несъгласието. Това, в което Нетаняху е най-добър, е да накара президента Тръмп да изпълни заплахите си. Предишният опит показва, че администрацията на Тръмп е склонна да предпочита действията пред бездействието, поне на риторично ниво. Ако Израел успее да убеди Тръмп да осъществи по-широка серия от удари, съчетана със заплаха да превърне кратката кампания в по-устойчив натиск върху режима, целта този път може да бъде не само неутрализиране на ядрената заплаха, но и сваляне на самия режим.
