Имало е много интервенции на САЩ в Латинска Америка, като във Венецуела новото е, че вече не се обосновават като мека сила
Още акценти от интервюто:
ЕС има трудната задача да подходи по изключително гъвкав и деликатен начин към Вашингтон
"Многополюсният свят" е куха идеологическа постановка, но чертае свят като през 19-и век - големите да се разбират кой какво контролира
Когато Москва прави инвазии в други държави, аргументът й е "вие какво направихте в Косово?"
- Много се изписа по повод действията на САЩ срещу Венецуела от първите дни на новата година. Някои го определиха като директно отвличане на президент на суверенна държава, други като задържане на нелегитимен държавен глава. Трети пък акцентираха, че всичко е заради петрола на латиноамериканската страна. Всъщност какво видяхме, доц. Минчев?
- От една страна, видяхме едновременно нещо твърде добре познато в историята на САЩ, а от друга - напълно ново и непознато нещо.
Познатото бе начинът, по който САЩ третират съществени части от американския континент, преди всичко от Латинска Америка - определян като отношение към един заден двор. В продължение на много дълги периоди от време светът наблюдава подобни интервенции в различни места особено на Латинска Америка. Например през 50-те години при преврата в Гватемала. През 60-те и 70-те години други подобни. 73-та година в Чили при подпомагането на преврата срещу Салвадор Алиенде.
В това отношение Роналд Рейгън бе един от най-сдържаните американски президенти. Той имаше само една подобна интервенция и това беше в Гренада.
Тогава с подкрепата на Куба едно ляво популистко партизанско движение на острова уби законния министър-председател Морис Бишоп и се опита да установи в Гренада подобен на ранния кубински режим от края на 50-те и началото на 60-те години. Рейгън прекрати този опит. Така стигаме до 89-а година, когато Джордж Буш-старши на практика осъществи наказателна операция срещу президента на Панама Мануел Нориега.
Освободиха американски командоси, освободиха американски заложник в Панама, а същевременно плениха в посолството на Ватикана Нориега, закараха го в САЩ и го съдиха по този модел, по който в момента ми се струва, че се отнасят и така третират и отвлечения от Каракас Николас Мадуро.
- Какво е новото, което виждаме обаче?
- Непознатото е свързано с начина, по който Вашингтон се опитва да легитимира една подобна акция. В продължение на 80 години САЩ бяха една глобална империя и по време на студената война бяха начело на Запада срещу комунистическия лагер.
През 90-те години бяха хегемон на глобализиращия се свят. През първите две десетилетия на 21-и век бяха водещата сила в света, която се намира в криза на глобалното си присъствие и хегемония.
Винаги досега, когато САЩ правеха такива неща, независимо дали в Латинска Америка, Африка, Азия или където и да е по света, те много внимателно калкулираха последствията от тези си действия. И се опитваха да ги легитимират с определени идеологически твърдения, които трябваше да припомнят на света, че Америка е преди всичко “мека сила”. Преди всичко защото Америка не е колонизатор, не е агресор и не е завоевател. Америка е “сияещият град на хълма” (от Библията - “Град, поставен на хълм, не може да се скрие”. Терминът се ползва като “пример за подражание, идеал” - б.р. ), която действа в полза на определени принципи, които споделя.
Така че колкото и арогантно да изглежда или да е, досега винаги е имало много сериозен опит една подобна акция да бъде легитимирана като въздаване на справедливост.
Новото сега, освен традиционния арогантен стил на Вашингтон в епохата на Доналд Тръмп, е липсата на какъвто и да е опит за легитимация на акцията в Каракас от законен тип. Тръмп просто излезе и каза: “Влязохме, взехме Мадуро. И оттук нататък дори дори няма да бъде демонтиран режимът на Мадуро, а ще бъде оставен, стига да слуша.
И оттук нататък ще се опитаме между 30 и 50 милиона барела нефт да вземем от Венецуела, за да си платим разходите от предходни времена. И под мой контрол тези пари от този нефт ще отидат и за процъфтяването на венецуелския народ”.
Тръмп не обяснява как ще стане това, той казва: “Аз ще се погрижа, това ви стига като обяснение”. Тоест имаме последователна позиция на Тръмп, който в нито едно от своите действия не се грижи за легитимация на извършеното от него.
Новото нещо, което наблюдаваме, е пълно отпадане на стремежа на официален Вашингтон да ползва мека сила при легитимирането на свои акции от типа на тези, с които САЩ винаги са се занимавали като голямата сила в Западното полукълбо и голямата глобална сила след средата на 20-и век.
- Критиците на Тръмп всъщност твърдят, че с действията си той развързва ръцете на Владимир Путин в Украйна и на Китай в Тайван в бъдеще. Може ли да се направи такава аналогия и съществува ли подобна опасност според вас?
- Разбира се, че подобна аналогия може да се направи. Но аргументът обаче е изцяло идеологически. Путин и Кремъл и редица други страни, режими, лидери и т.н., винаги са използвали аргумента “вижте какво правят американците, защо се сърдите на нас”.
Така винаги, когато Москва прави нещо подобно, аргументът е “вие какво направихте в Косово, вие какво направихте в Ирак?”.
В идеологически план аналогията е изключително валидна и пряка. И хората се страхуват, че с по този начин Тръмп не прави нищо друго, освен да легитимира подобни арогантни действия и за другите големи политически фигури, които обаче, за разлика от САЩ, председателстват открито авторитарни режими.
Не че Тръмп се консултира с някого да прави неща като тези в Каракас в рамките на разделението на властите, но Владимир Путин, Си Дзинпин и другите авторитарни лидери пък имат още по-малка потребност да консултират подобно поведение.
Въпреки че е плашеща, за да бъде напълно валидна аналогията, трябва още едно условие - съответните столици, вождове и сърежими да имат силата да си го позволят. Путин си позволи да направи най-голямата война в Европа от 80 години насам. Той имаше очевидно възможността и арогантността да го направи и да води вече 4 години война в Украйна. От тази гледна точка не се съмнявам, че Путин съвсем спокойно може да си позволи подобно нещо спрямо който и да било, ако има сила и ресурс. Същото се отнася и за Си Дзинпин. Ще влезе ли Си Дзинпин в Тайван, след като Тръмп влезе в Каракас? Би могъл, ако прецени, че може и че има интерес да си го позволи.
- От САЩ директно заговориха буквално за закупуване на Гренландия, като не изключиха дори употребата на военна сила, ако се налага. Ако реакцията на Европейския съюз към интервенцията във Венецуела бе някак пасивна, сега не трябва ли да бъде много по-категорична?
- Европейският съюз няма друг избор, освен да заеме категорична позиция по отношение на Гренландия. Забележете по какъв начин действа Тръмп и не става въпрос за арогантната стилистика. За него ефективното действие е да сведе всеки казус до бинарно решение: “Или така, или така. Хайде сега си избирай. Кое ти е изгодно? Имаш интерес да избереш по-малко лошото. Внимавай, защото ако не избереш по-малко лошото, ще ти се случи по-лошото”. Това е подходът на Тръмп.
Сега въпросът е ЕС още от самото начало да излезе и да каже, че не приема вариант, при който се случва това и това. Тоест предварително да ограничи формулирането на черно-бялата двойка от страна на Тръмп. Европейският съюз има изключително трудната задача в този период на настоящето да се отнася по един изключително гъвкав и деликатен начин към Вашингтон на Тръмп. Защото ЕС е заинтересуван да печели време, да съхранява ефективността на НАТО за колкото се може по-дълъг период от време, да опакова Тръмп в подходящи възможни решения на казуси, като да речем помощта за Украйна и т.н.
За нас няма вариант, при който САЩ вземат Гренландия по този начин, по който до този момент се декларира, независимо дали чрез покупка, чрез директен натиск или чрез пряка военна акция. Европейската позиция е, че САЩ трябва да се договорят с Европа. И те трябва да се договорят на равноправна основа по въпроса какво САЩ имат нужда в контекста на Гренландия.
Една страна като Дания може да си позволи да издържа на практика едно 60 000 население на Гренландия, без да има ресурсите да използва Гренландия като свое автономно владение.
Но една Дания и една цяла Европа би била безпределно унизена и тотално делегитимирана, ако най-значимият ѝ съюзник - САЩ, може да си позволят да влязат в Гренландия по начина, по който са влезли в Гранада или в Каракас.
- Очертават ли се контурите на новия световен ред и как изглежда балансът на силите между САЩ, Русия, Китай, а и Европа?
- По никакъв начин не се очертават. В момента наблюдаваме унищожаването на съществуващите институционални, идеологически, концептуални и организационни форми на международната сигурност, които са свързани с порядъка на Pax Americana (Вашингтонския консенсус - б.р.) от 1945 г.
Имаме очевидно чупене на тази система от страна на Вашингтон. А преди да го започне втората администрация на Тръмп, то вече бе започнало и бе придобило определена инерция в поведението на т.нар. авторитарен алианс между Москва, Пекин, Техеран, Пхенян и т.н., които формираха алтернативна визия за свят.
“Многополюсният свят” е една много куха идеологическа постановка, тъй като полюсите са два. Затова са полюси. Но под това понятие се имаше предвид, че определени сили в света вече могат и си позволяват да оспорят принципната основа, върху която Вашингтон и неговите съюзници са изградили структурата на международната система и отношения. Сега към техните усилия се присъединиха тези на Вашингтон.
Именно заради поведението на авторитарния алианс и администрацията на Тръмп, от една страна, виждаме чупене на порядъка, а от друга - хаотично структуриране на един свят по подобие на този от Европа от 19-и век. Свят, в който големите ще седнат и ще се разберат кой какво получава, контролира, кой може и не може. Тогава са били пет великите сили, сега са три - Вашингтон, Москва и Пекин.
- Случващото се в света обезсмисля ли ролята на ООН? Трябва ли да се реформира тази организация или вече изцяло живеем на лагери, където правилата се диктуват от силата?
- ООН се намира в много дълбока криза. Много наблюдатели твърдят, че ООН вече де-факто не изпълнява мисията си. От друга страна, подобни критики се слушат от десетилетия, защото ООН бе създадена през 45-та година, именно като институционален инструмент на уреждане на международните отношения преди всичко от страните на антихитлеристската коалиция.
Организацията е продукт на това статукво, което се създава в края на Втората световна война. И оттам нататък тя се адаптира. Така например първо се приспособява към факта, че антихитлеристката коалиция се разпада след 45-та година. И се и се заменя със студена война, която общо взето се води в Съвета за сигурност с инструментите на ветото. След 90-та година ООН трябваше да се адаптира към една система, в която имаме Западна хегемония - Америка плюс нейните съюзници Европа, Австралия, Япония и т.н. В момента ООН се намира във възможно най-драматичната си криза. При подобна деконструкция на съществуващата система, какво би могла да помогне ООН и в каква посока може да помогне?
Това е един открит и много труден въпрос. Да не говорим, че организацията е свръхбюрократизирана, много тромава, а определени нейни компоненти са до голяма степен неформално завладяни от едни или други сили на досегашния международния порядък. Едни едни сили контролират Световната здравна организация, други сили контролират Световната търговска организация, трети сили контролират ЮНЕСКО. Има обвинения за това, че Агенцията за подпомагане на палестинците се контролира от "Хамас".
