В половината европейски страни такава практика няма
Безспорно най-големият фокус в обсъждането на вече оттегления бюджет е съкращаването на разходите за персонал в публичната сфера, както от гледна точка на големия брой заети в нея, така и заради структурата на заплащането и високите бонуси. Парадоксално сред големите пречки пред свиването на държавната заетост се оказа неспособността на институции – най-видимо МВР – да освободят служители заради големия дължим бонус при пенсиониране до 20 заплати. Това означава, че
опитите за съкращаване на щата
дори и само с работниците, които вземат и заплата, и пенсия, са възпиращо скъпи. Затова трябва спешно да се търси изход, иначе реформата на заетостта в обществената сфера е пред предизвестен финал.
Как се стигна дотук? Според член 106 от Закона за държавния служител при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители получават обезщетение в размер до 10 месечни заплати в зависимост от трудовия си стаж. В някои случаи – както е, да речем, в Закона за МВР (Чл.234) – бонусът при пенсиониране е дори по-щедър и достига 20 заплати.
Ако допуснем, че утре държавата си постави за цел да свие броя на работещите в публичния сектор с 10 хил. души, предвид актуалния размер на заплатата в публичния сектор (средно брутно около 1,4 хил. евро) то
цената на реформата би била най-малко 140 млн. евро
- сигурна спирачка без подготовка и план. Ако намалението на наетите в публичната сфера е с над 100 хил. души – реалният необходим размер, – то еднократният разход би надхвърлил 1,5 млрд. евро. Тази оценка обаче е консервативна, защото не взема предвид специалните правила (като тези в МВР), а и не отчита факта, че работещите в края на кариерата си в общия случай имат значително по-високи от средните заплати.
В страните от ЕС няма унифицирана практика в заплащането при пенсиониране или освобождаване на работници в обществената сфера. Дори обратното – анализите сочат, че точно в половината европейски държави такава практика отсъства, а там, където я има, размерът на обезщетението е в пъти по-малък. Излиза, че България поддържа една от най-щедрите системи за обезщетяване на пенсионираните работници в публичния сектор.
Това не би било проблем, ако се намирахме в ситуация на стабилни публични финанси, излишък и разширяваща се данъчна база, която да може да поддържа щедрост за държавните служители. Това би могло да служи дори като
допълнителна кукичка за привличане на работници,
предпочитащи по-високото заплащане на частния сектор. Само че не сме в такава ситуация – нито фискът е в добро състояние, нито пък частният сектор плаща по-добре, за да е нужно държавата да взема мерки, за да се конкурира с него.
Ако искаме успешна реформа на държавната заетост, режимът на обезщетения трябва да се промени. Дори да е неприемливо обезщетенията при пенсиониране да се премахнат, размерът им трябва драстично да се намали до максимум 2-3 заплати. Най-доброто решение обаче остава тази практика изцяло да се прекрати предвид раздутите разходи за персонал и острата нужда от намаляването им.
Това обаче решава проблема само в бъдеще – наетите днес в обществения сектор и след промяна ще трябва да бъдат освободени при настоящите правила. За да се преодолее този проблем, може да се създаде специализиран фонд, който да финансира намаляването на размера на публичната заетост. Въпреки че такъв подход натоварва допълнително държавния бюджет сега, той изтегля по-рано плащания, които рано или късно ще трябва да бъдат направени, защото никой не работи вечно.
Така обаче избягваме плащането на заплати на пенсионирани служители с години.
През последните седмици се оформи много ясен консенсус, че свиването както на размера на държавната администрация, така и на работещите в част от другите публични институции е крайно необходимо. Премахването – или поне намаляването – на обезщетенията при освобождаване е важно условие пред успешното намаляване на работещите в публичната сфера, което да позволи нормализирането на публичните финанси поне от гледна точка на разходите за персонал.
