- Тази "подранила криза на средната възраст", която започва около 20-годишните, е тревожна тенденция с дългосрочни последици, смята ученият
- Младите днес се сблъскват с много по-трудни икономически условия от техните родители
- Последствията от това нарастващо отчаяние са сериозни и включват увеличаване на хроничните психични заболявания и самоубийствата сред подрастващите
Защо не са щастливи младите хора? Питаме д-р Христо Хинков - професор по психиатрия. Специализирал е в САЩ, Япония, Белгия и Холандия. Има клиничен и научен опит в областта на психиатрията. Както и на административни длъжности в сферата на здравеопазването - заместник-директор на Националната здравноосигурителна каса, директор на Националния център по обществено здраве и анализи и министър на здравеопазването в редовното правителство на Николай Денков.
- Професор Хинков, много голямо проучване сред хора до 28 г. от 44 държави, включително европейски, показва, че младите са потиснати. До каква степен състояния като тревожност или депресия влияят на усещането за щастие и удовлетвореност?
- Депресията и всяко тревожно състояние са противоположни на щастието. Това е очевидно. Но въпросът, който поставя проучването, не е за временни състояния, а за отношението на младите към живота въобще.
Животът сам по себе си е щастие, той е дар и в този смисъл здравият човек е щастлив човек.
- Как се отразяват на психичното здраве на младите виртуалните взаимоотношенията и социалните медии?
- Думата “медия” означава посредник. И социалните медии са посредник, който все повече се налага в живота ни и ни отнема възможността да общуваме пряко. А истинският контакт между двама души поражда и истинското чувство за живот и щастие. Всяка опосредствана връзка е изкуствена и отнема голяма част от общия поток на комуникация, който се случва при разговор лице в лице.
Тази опосреденост във виртуалното общуване води до униние, загуба на енергия за живот и изхабяване на острото чувство за живот.
В социалните медии се сравняваме с един представен ни живот, без да знаем дали той е толкова идеален, колкото ни изглежда. Това е подмяна на реалността, изкуствен свят, който няма връзка с реалния.
Влизането в нереален свят, който е подобие, без да има съществените прилики с обективния жив живот, е най-голямото зло, което може да ни се случи.
Това е като заемка от пророческия филм “Матрицата”. Ние навлизаме постепенно в изкуствена реалност, бутафория. Изкуственият интелект също е такъв вид бутафория, защото не може да се нарече интелект, защото интелектът у човека е нещо много по-сложно, много по-комплексно от това да калкулираш или да правиш връзки между огромни бази данни.
Младите хора са склонни да възприемат нови неща и екстравагантни проекти, различни от това, което са видели в краткия си живот в средата на родителите си. Тази гледна точка е обяснима. Лошото е, че на тях не им се дават възможности да откриват нови земи, да изследват нови пространства, да творят нови неща. А са тласнати към изкуствено създаден свят.
Първата стъпка в това е комуникация, която да замести реалното общуване. Това води до изсушаване на жизнената енергия, тъй като такъв тип комуникация е лесна и не предполага никаква “заплаха” от преки емоции. За разлика от разговора на живо социалната медия умъртвява контакта, стеснявайки го до информационен поток или до образ, като всичко останало се губи. Това води до нивелиране на човешките отношения.
- Изследването акцентира върху взаимоотношенията с приятели и семейство. Какви са вашите наблюдения върху качеството на тези връзки при днешните млади хора и как това се отразява на техния емоционален и психически баланс?
- В проучването, за което говорим, предизвикателствата, пред които са изправени младите хора, са обединени в три основни групи: липсата на достъп до специализирана помощ, пандемията от COVID-19 и ефекта от социалните медии в съчетание с несигурността на света. COVID-19 отвори пространства на страх, показвайки на младите, че нещата не са гарантирани. Социалните медии... Аз съм виждал млади хора, които си контактуват с есемеси, седейки един до друг. И това е абсурдно, но се налага все повече като модел на общуване, който обаче ни отдалечава от щастието. Аз не мога да си представя един човек, който е изцяло потопен в някаква интернет връзка и си служи непрекъснато с изкуствен интелект, за да произведе едно или друго нещо от ежедневието си, че този човек се чувства щастлив.
Защото, пак казвам, щастието е свързано с естествения начин на живот, с това да си това, за което си се родил, да бъдеш здрав, да можеш да обичаш, да можеш да разговаряш с другите, да получаваш пълната информация за другия човек с всичките си сетива, а не само този тип информация, която ти дава телефонът. Бутафорното общуване няма как да не се отрази на психичното здраве на младите хора.
Несигурността в света също оказва огромно влияние. Разбира се, че липсата на самостоятелност, възможности да си стъпят на краката до голяма степен обезверяват младите. Но не става въпрос толкова за този тип предизвикателства. Те са съществували и през миналия век, и през по-миналия, и още по-рано в историята. Винаги е имало проблеми с несамостоятелността на младите. Става въпрос за нещо по-голямо: екзистенциален страх от това, че всичко е безсмислено. Наред с всичко останало този страх е подхранван от заплахи за ядрена катастрофа, войни и нестабилност.
- На този фон има ли специфика профилът на българския млад човек и представите му за щастие?
- Няма единен профил на младите хора в България. Можем да разграничим една група, която търси само нови впечатления и адреналин, и друга, която е съставена от брилянтни млади мъже и жени, наясно с реалността в съвременния свят, работещи, за да поддържат стандарта си на живот.
В първата група доминира тип млад човек, който не се интересува от нищо градивно, който цели само да изостря сетивата си, да ги насища с нови и нови впечатления и му е позволено да направи всичко, за да ги има - дрога, насилие, високи скорости. Може би това е по-голямата група, но аз не мога да кажа.
Щастието и нещастието на днешното поколение се различава от това на предишните и вероятно така е било винаги. Моето щастие беше в среда на недоимък може би, но с много приятели, докато днес младите живеят по-изолирано и самотно. Тези неща се възприемат субективно и е трудно да се сравнят или оценят само по лични впечатления за хората около всеки от нас. Няма обаче проучвания колко щастлив е българинът, млад или стар.
По отношение на оценката за щастието, начините на събиране на информация трябва да отчитат особеностите на различните култури, за да се представи вярна картина. Българинът например никога няма да отговори утвърдително на пряк въпрос дали е щастлив.
- Защо?
- Защото, ако каже, че е щастлив, ще изглежда глупав. Защото за българина щастието трябва да се пази скрито. Нещо много, много дискретно, за което не се говори и трябва да се крие от чужди очи - да не би някой да му го вземе. Българинът е ревнив по отношение на своето щастие, ако го е сполетяло. И ако разбира, че е щастие.
Бих казал, че българинът по-скоро става потиснат от благосъстоянието си, защото започва да се страхува, че нещо може да се случи и да го загуби. Или се терзае, че трябва да го увеличи. Той не си казва: “Душо, весели се, “хамбарите са пълни”, всичко е добре.” От страх да не чуе глас: “Нещастнико, нощес ще дойда да ти взема душата!” Това е от Библията. В притчата се разказва за богат човек, който е събрал толкова много добитък и реколта, че няма къде да ги съхранява. Решава да събори старите си складове и да построи по-големи, за да скъта блага за много години. Тогава Бог му казва: “Нещастнико, тази нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде?” Посланието е ясно.
Не, на пряк въпрос българинът никога няма да ти каже, че е щастлив.
- А да опитаме косвено да съставим картина на щастието в България, като стъпим на думите ви, че здравият човек е щастлив? Има ли българско проучване за психическото здраве на нацията?
- Да, имаме данни от окончателно завършилото световно изследване ЕПИБУЛ, организирано от Харвардския университета в кооперация с Мичиганския университет под егидата на Световната здравна организация.
В проекта участва и България. Изследването показва, че 19% от българите някога през живота си са страдали от психично разстройство. Това е в средните нива за Европа. Най-честите разстройства са тревожните състояния и така наречените меки депресивни състояния, които не са крайни. За разлика от по-тежките разстройства те не водят до загуба на социална функция. Човек не изпада в психоза и не загубва връзките с реалността, но намалява работоспособността и хората страдат.
Директно не можем да оценим щастието по данните за честите психични разстройства. Проблемът е, че ако говорим за човек с шизофрения, той може и да е щастлив, един човек в мания също може да е щастлив. Не е истинското щастие обаче.
- Българинът дали е склонен да се “глези” и да се “излага”, като лекува тревожността си, депресията, вместо “да се вземе в ръце”?
- Ние не сме хора на изповедта. Младите хора са по-склонни да търсят професионална помощ, тъй като нямат културни прегради като възрастните, за които споделянето на проблеми пред чужд човек не е характерно. Когато имат насреща си доброжелателност и се доверят, младите могат да споделят и дори сами да потърсят контакт.
- Какво могат да направят родители, учители, обществото, за да подпомогнат психичното здраве на младите хора и да насърчат тяхното усещане за щастие и удовлетвореност от живота?
- Родителите първо трябва да се справят със собствената си тревожност, защото те също живеят в свят, в който нищо не е сигурно. За да предадат на децата си посланието, че трябва да живеят щастливо, е нужно да го направят така, че децата им да повярват. Много е трудно и тук въпросът опира до това, да се поддържа разговорът, комуникацията с децата, да се споделят с тях проблемите. Не е нужно да им се казва: “Слушай, ако правиш това и това, ще бъдеш щастлив.” Но когато се говори, когато се споделят като с равен проблемите, в които живеем, тогава се увеличават връзките на доверие и има надежда. Това трябва да го правят и учителите. А имам чувството, че всеки гледа да минат нещата, всеки сам да се оправя.
Къде минава границата между позитивното мислене и вредата от него?
Няма вреда от позитивното мислене, освен ако е откъснато от реалността. Всичко опира до това да сме наясно със ситуацията около нас и със самите себе си. Не е нужно да си казваме, че сме щастливи. Достатъчно е да определяме правилно проблемите, в които живеем, и да можем да ги споделяме с децата си. Сам по себе си такъв тип контакт вече започва да лекува, да изправя нещата. Няма идеална среда, няма идеално утопично общество, в което всичко е наред. Въпросът е да не скачаме в изкуствения свят на социалните медии, да поддържаме живата връзка помежду си. Винаги е имало, винаги ще има проблеми, но с правилната нагласа и действие се намира изход.
- Вие оптимист ли оставате и след като бяхте министър на здравеопазването – според много хора най-ветровитото място в изпълнителната власт?
- Винаги съм бил оптимист. Току-що завърших една книга на Оруел, не бях я чел - „На дъното в Париж и Лондон“. Тя му е първата. Описва дъното - просяци, скитници, несретници в най-големите бордеи в Париж и след това в Лондон. Разказ почти биографичен и напълно лишен от сантименталност за лицето на мизерията. Да не забравяме, че е живял през XX век, не някога си в Средновековието. Социалните платформи, социалните мрежи не допускат такова нещо, а мизерията, трудностите, несполуките и сега се случват и ще се случват. Въпросът е ние да сме наясно, да гледаме с отворени очи, а не да се крием в изкуствения свят на игрите, на медиите, на дрогата, да потъваме в тази измислена реалност, да бягаме от истинския живот. Това е много голям проблем, голяма грешка на съвременния човек.
Оптимист съм, защото смятам, че човек носи в себе си царството Божие, както казва Христос. В този смисъл ключът за решаването на проблемите е в нас самите.
А конкретно за Министерството на здравеопазването - за мен това беше голям житейски опит. Видях политиците и политиката отвътре и не открих нищо хубаво. Освен това изследвах самия себе си и способностите си да удържам на натиск, на ласкателства. Някакво екзистенциално познание. Но в такива неща влизаш веднъж. Само с познавателна цел и няма нужда да повтаряш.
