Има и рискове в засиления интерес към учителската професия, казва в интервю за "24 часа" социалният психолог
Още акценти от интервюто:
При нова среда с непознати изисквания към теб няма да знаеш какво да правиш
Мотивацията не е нещо, което пада от въздуха - тя се възпитава и създава
Интересуват ги предимно доходите, защото не умеят да остойностяват труда си
- Според проучване на Центъра за парламентарни изследвания младите проявяват повече интерес към професии като учителската за сметка на IT сектора, а там имаше наплив през последното десетилетие. Изненадва ли ви този факт и на какво се дължи, доц. Димитров - промяна в ценностите или вече прагматичен подход към работата?
- За да се говори за промяна в ценностите, трябва да видим тенденция. Данните в изследването са по-скоро моментна картина. И все пак повишаването на интереса не е чак толкова голямо, за да се коментира в перспектива.
Заплатата в учителската професия, които за последните години беше увеличена буквално в пъти в сравнение с 2019 г., когато 900 лв. бе минималната. Около 2200 лв. е в момента основната заплата. И това със сигурност привлича кадри. За малките населени места 2200 лв. е една изключително добра заплата, която привлича вниманието на младите.
От друга страна, има постоянно говорене как изкуственият интелект ще замести хората от IT сектора. Това създава напрежение към специалностите при високите технологии и известен скепсис сред младите. Те предпочитат да заложат на нещо по-сигурно.
Според мен обаче при този интерес към учителската професия при младежите има рискове. Може да свали още повече летвата в качеството в някои висши учебни заведения - ако се ориентират по пазара и започнат да приемат с още по-широки цедки студентите в тези специалности. Това ще свали качеството и на преподаването, и на усвоените знания. Освен това при евентуална масовизация на интереса към учителската професия може голяма част от педагозите да не си намерят работа по специалността. Тоест да започнат да работят в най-добрия случай като помощник-възпитател или като друг тип помощен персонал в учебни заведения.
Тоест въпросът не трябва да е кой иска да стане учител, а кой и как иска да остане като учител.
- Стряскащ ли е фактът, че 33% от младите хора между 15 и 35 г. не работят и защо такъв голям процент се отдалечава от пазара на труда? Богатите родители достатъчно обяснение ли е, или има други фактори?
- При положение че до 16 г. е забранено, а от 16 до 18 г. се изисква разрешение на Инспекцията по труда и чак след 18 човек може да започне формално работа, не е толкова стряскащо. В случая 15-18-годишните правят “шум” в тези данни.
А и става дума за твърде разнородна група - имаме 15-19-годишни, които са все още ученици в гимназия, 20-24-годишни, които са студенти.
Отделно 25-35-годишните вече са със завършено образование и с натрупан професионален опит, понякога вече даже с установена кариера или семейство.
- А според вашите наблюдения имаме ли някаква промяна в трудовата култура сред младите?
- Аз бих бил малко по-мек в изказванията, които традиционно колеги прокарват по медиите за това как младите са с все по-ниска трудова култура и т.н. За младите хора без трудов опит е нормално да не знаят какво се очаква от тях. Когато отидеш в нова среда с непознати изисквания към теб, ти ще си стъписан, неангажиран и няма да знаеш какво да правиш. Това обаче със сигурност не е липса на мотивация или умения, защото уменията се създават със самата работа.
Проблемът идва с това, че ние тепърва се опитваме да работим в посока на така нареченото дуално обучение - тоест освен да обучаваме някого в средното училище, да го подготвяме и за бъдещата му професия. И когато той завърши тази професионална гимназия и започне работа, да има някакви трудови навици, макар и базови.
Няма как да очакваме от младите хора висока трудова култура, при положение че те допреди това са били ученици.
Не трябва да пренебрегваме и факта, че много от младите имат нереалистични очаквания по отношение на пазара на труда. Когато се сблъскат с действителността, се получава проблем, който понякога се разпознава и от страна на работника, и от страна на работодателя като липса на мотивация за извършване на конкретната работа. Но мотивацията не е нещо, което пада от въздуха, тя се възпитава и създава.
- Откъде идват тези нереалистични очаквания?
- От това, че нямат опит. То е като да гледаш само телевизия и да си представяш какво е във външния свят.
- А защо водещият фактор е заплатата при избора на работа, за сметка например на кариерното израстване или гъвкавото работно време? Преди време човек мечтаеше да практикува някаква професия и без да има против да я работи цял живот?
- Това е много далечен паралел с времената, в които нямаше значение къде работиш - всичко бе уравниловка и щатни таблици, като една и съща длъжност в различните градове беше с една и съща заплата. Още повече че кариерното израстване не беше обвързано и с драстични промени в заплатата.
Със сигурност при по-младите водещият мотив да е по-високата заплата, може да се търси в това, че те все още не са достатъчно умели в това да остойностяват труда си и да си правят сметка какво умеят и какво могат да получат за това. Понякога са и водени от други мотиви, свързани с неща, които да си купят и да покрият някакъв имагинерен стандарт.
При по-възрастните млади обаче, които вече имат добро образование, идват и други фактори. За да работят това, което са завършили, много често им се налага да заживеят някъде другаде, което вече допълнително изисква и едни не малки разходи - било то за квартира или собствено жилище, или за ипотеката. Затова високата заплата излиза на по-предна позиция. Със сигурност е меркантилно, но не става дума за някаква еснафщина. Просто всичко останало идва след това.
- Това може ли да е устойчива дългосрочна цел - работа заради парите, а не заради удоволствието да работиш нещо, което искаш и можеш? Няма ли риск след време човек да осъзнае, че например си е изгубил голяма част от живота, да работи нещо, което или презира, или просто не е за него?
- Разбира се. Винаги го има, дори при литературните класици. Съмърсет Моъм в “Луна и грош” описва съдбата на художника Стрийкланд, който е бил счетоводител и накрая установява, че вече не му се работи това, отива на един остров в Тихия океан създава семейство, като художник.
Но в повечето случаи човешкото съзнание е устроено така, че то да компенсира и да балансира неща, които липсват. Тук говорим вече за така наречения когнитивен дисонанс - когато нещо не е както трябва, ти измисляш нещо, което да го балансира.
Затова много често, ако работата не ти харесва, но пък други аспекти на професията са ти добре, включително парите, ще си намериш онези “цветни прозорчета” така, че да имаш баланс. По-голямата финансова сигурност не е фактор за пренебрегване.
Ясно е, че ще има хора, които винаги ще са неудовлетворени и в някакъв момент ще намерят някъде другаде себе си. Но в повечето случаи човек се адаптира към условията, които са му налични.
- Любопитен факт е, че има отчетлив ръст на нежелаещите да напуснат България, особено ако се сравняат с данните от 2020 г., когато бе ковид пандемията - 73% отговарят, че не биха тръгнали, в сравнение с 61% преди 5 години.
- На въпроса “Имате ли намерение да напуснете България” отговорът “да” се смята за социално неприемлив, защото така “загърбваш род и родина”. Затова много от респондентите дават само социални желани отговори и казват “Не, разбира се”. Което няма нищо общо с реалността. Така че тези големи проценти може да не са достоверни.
Процентът на тези, които наистина искат да напуснат, се движи от няколко фактора. Първо, грубо казано, който е искал да напусне, вече е напуснал. И второ, все пак икономическата ситуация в България се подобрява. И със сигурност човек е много малко мотивиран да прави резки движения, ако се чувства достатъчно добре в една среда, той няма да има мотивация да я сменя. Независимо от проблемите, които има.
- Това чувство за стабилна среда обяснява ли факта, че 70% посочват доброто семейство в отговор на въпрос кога е редно да се счита един човек за успял?
- В България културата е патриархална, така че семейните ценности винаги са били водещи. Може да има много фактори, които да потвърждават тази гледна точка в един или друг исторически период. В определени периоди семейството е важно, защото, ако си сам, не можеш да устоиш на икономическите предизвикателства толкова добре, колкото когато имаш семейство. В други периоди семейството е било важно, защото е била необходима повече работна ръка.
В трети периоди е било по-важно да имаш семейство, защото по този начин ти валидираш себе си като пълноценен член на обществото. Включват се стереотипи и предразсъдъци от типа на неприемливостта някой да остане стара мама или стар ерген. Тоест независимо какви са предпоставките и какво стои зад мотивацията, в рамките на патриархалната култура на българина семейството винаги е било и вероятно още дълго време ще бъде водещо, защото културата не се променя току- така.
