Преходът ще свърши, когато евроатлантиците си изяснят понятията
След корупционния скандал в София и оставката на Кирил Петков от политическите постове, т. нар. демократична десница пак е като препикано мушкато. Но аз не злорадствам, а тъкмо обратното - искам да им помогна да намерят себе си, за да вървят към победи. Един корупционен скандал не би трябвало да съсипва една истинска партия с пълноценна и самостоятелна идеология, която е гаранция за широк електорат. Но ако тя стои само на един крак – борбата с корупцията – много лесно може да тупне на земята. Значи трябва ви пълноценен идеологически проект, който да очарова голям сектор от населението. Иначе от вас партия не става.
Силните партии имат ясно позициониране. Уви, през последните 35 години
така наречената демократична десница не знае нито къде да застане, нито къде да седне,
знае само адресите на посолствата. Затова тя може да отчете като успех само управлението на Иван Костов през 1997-2001 година, но то е, защото след Виденов по-лошо нямаше накъде. Всички останали проекти на т. нар. десница са провал след провал и безкрайно търсене на нов облик с помощ отвън.
Моят съвет е прост – за начало, откажете се от вътрешно противоречивия етикет “демократична десница”. Или демокрация, или десница. В нормалната политическа система тези две понятия не съвпадат, а дори взаимно се отричат, защото борбата за демокрация винаги е била дело на по-онеправданите слоеве от населението, а десните идеи винаги са заплащани от елита, за да го предпазват от демокрацията.
Това е положението. В нормалните страни демокрацията е лява идея, а дясното се опитва да я премахне или поне да я ограничи. “Демократична десница” е дървено желязо.
Идеята, че мястото на демокрацията е вдясно, е
една от аномалиите на ранния преход
Тя тръгва от заблудата, че БКП беше лява партия. Но истината е, че тя бе дясна и това си пролича от делата ѝ веднага след като се преименува на БСП. Ако приемем, че т. нар комунизъм е погрешно отклонение от нормалния път на развитието, то преходът е обратен завой и връщане към кръстовището, за да се тръгне по правилната отсечка. Тогава лявото и дясното временно си разменят местата, но само до кръстовището. После всичко трябва да си дойде по местата.
Знам, за повечето хора лявото и дясното са кухи теоретични абстракции, ала-бала. Но както казал другарят Сталин, “Без теории нам смерть, смерть, смерть”. Така например през 1995 г. Виденов и хората му още не бяха осъзнали, че БСП е дясна капиталистическа партия, и затова обявиха война на банкерите и новобогаташите. И после стана тя, каквато стана. След него пък Иван Костов веднага намери общ език с банкерите и успешно довърши десните реформи, залегнали още в указ 56 на Тодор Живков от февруари 1989 г., но пък с това разочарова своя
ужким десен, но дълбоко в душата си ляв избирател,
който ненавиждаше комунистическия елит.
На това отгоре Костов позиционира СДС като консервативна християнска партия, подобна на ХДС/ХСС в Германия. Явно не е чел онзи труд на Симеон Дянков, който обявява православието за пречка на демокрацията и на икономическото развитие. Слава богу, българинът си пада малко атеист.
Какво да се прави, това е бъркотията на прехода. Това е омагьосано време, което напомня комедиите на Шекспир, в които жените се обличат като мъже, мъжете като жени, а феите се влюбват в магарета.
Българският парадокс
е, че краят на прехода трае по-дълго от самия преход. Другите народи отдавна го забравиха, а ние тук още се държим като че ли сме в началото.
За първи път краят на прехода бе обявен от Андрей Райчев още през 2001 г. Неговият аргумент беше, че щом вече имаме частен сектор и пазарна икономика, значи задачата е изпълнена. Същата година политологът Антоний Тодоров обясни края на прехода с това, че електоратите на БСП и СДС са спаднали, а дебатът между “посткомунисти” и антикомунисти вече се е изчерпал. И така нататък – колкото автори, толкова теории. Аз лично смятам, че както има хроничен трипер, така може да има и хроничен преход, но моето мнение няма научен характер.
Прескачам десетките некролози на прехода през десетилетията, за да отбележа статията на Митко Новков през 2022 г., според която: “Видим ли гърба на Русия – ще видим и гърба на прехода. И тогава ще въздъхнем веднъж завинаги: “Преходът свърши”. Излиза, че
трябва да чакаме края на войната в Украйна?
Ами ако Русия победи? А миналата година икономистът Евгений Кънев публикува статия със заглавие “Иде ли краят на прехода?”, с което ми напомни Дядо Йоцо.
Иде ли пустият край най-сетне? Явно. В така наречената демократична десница преходът още не е приключил, докато от другата страна на барикадата той вече е само спомен. Проблемът е, че от другата страна на барикадата също имаме десница.
Днес е краят на прехода, съвсем скоро идвам да управлявам, заяви през януари Делян Пеевски, веднага след като правителството на Росен Желязков бе изгласувано в парламента. Според мен тези партии са си десни и са наясно със себе си, докато “демократичната десница” само чука на вратата, опитва се да се намърда вътре, но в дясната къща е станало като дядовата ръкавичка и вече няма място за по-сериозни горски животни, останало е място само за бръмбарите.
Останало е само едно незастроено място за голяма и сериозна партия - лявото.
