Във вътрешнополитически план измина една чоглава година. Година на партийна омраза, упорство, граничещо с инат, реваншизъм, вироглавие, лицемерие и управленска некомпетентност. Година, в която всяка надежда за градене на мостове завършваше с тяхното поредно разрушаване.
Това беше най-ярката година на политическия егоизъм и партизанщина. Година, в която и най-патриотичните лозунги се превърнаха в безсмислени клишета, а националният интерес затъна в калта на борбата за партийно оцеляване. И най-кратко казано – година, която напълно обезсмисли лозунга над парадния вход на парламента – „Съединението прави силата“.
Особено в последните месеци мнозина имаха усещането, че
чашата на търпението е пълна до ръба
и всеки момент ще прелее. Партийните лидери ще направят възможните компромиси и ще съставят правителство и парламентарно мнозинство. Преди време, когато падна ракета на полска територия писах, че ако не дай си Боже падне у нас, ще видим как за 24 часа ще се състави кабинет. Уви, сгреших. Защото наистина бомба падна и се взриви, унижавайки цялата страна, когато Европа ни остави извън Шенген. Но дори това не отрезви пияните ни от омраза политици.
Очевидно е, че повече така не може, че чашата прелива, пропастта е дълбока, а парашут няма. Но промяната е неизбежна, защото минахме по целия трънлив път на политическото противопоставяне и видяхме, че не води доникъде.
Сега предстои много трудно действие – политиците трезво и без емоции да оценят една глобална кампания, която се води от протестите през 2020 година насам – т.нар. изчегъртване на ГЕРБ.
За партията на Борисов и за него самия се каза всичко, което можеше да се каже – диктатор, еднокнижник, Тиква, Буда, Мафия, пачки, кюлчета, Барселона, крадци, мошеници, статукво и още каквото можете да се сетите. А т.нар. разграждане на модела ГЕРБ се превърна в политическа задача № 1 за почти всички останали политически образувания, някои от които стари муцуни и тежко статукво, обединили се на практика в името на отрицанието.
Какво се получи? След всичките протести, ковчези, бесилки, яйца и домати ГЕРБ отново спечели изборите през април 2021 година. Бяха изолирани и последваха два от най-безсмислените, хаотични и реваншистки парламента с по 2-3 месеца живот и избори, които спечели най-популистката, антисистемна и чалгаджийска партия, ръководена от диванчето на Слави Трифонов.
Последваха нови избори с победа на друг нов спасител – „Продължаваме промяната“ /ПП/. И отново на принципа „Всички срещу ГЕРБ“ се обединиха необединими политически структури и точно затова хилаво роденото правителство просъществува само 7 месеца и се разпадна от само себе си, парадоксално обвинявайки се един другиго в… корупция.
И кръгът се затвори, като само за няколко месеца носителите на промяната като доверие се сринаха повече, отколкото ГЕРБ за 12 години, а доверието към лидерите им рязко падна. А Борисов отново е първа политическа сила. Но за разлика от април миналата година, направи сериозна крачка напред. Вече нито едно важно решение в парламента не може да се вземе без участието на ГЕРБ, а необходимостта от разговори с тях стана неизбежна.
Всичко това е известно на онези, които следят политиката отблизо, но е необходимо да се напомни за останалите, защото става повече от очевидно, че политиката на директна конфронтация с ГЕРБ не сработи. Нещо повече – може би ще мине още малко време и ще стане безпощадно ясно, че стратегията да се разруши моделът ГЕРБ всъщност почти разруши държавата. Държава, която не реши нито една от кризите си, но се управлява вече 2 години от служебни и неустойчиви правителства. Държава, в която президентът – русофил по мнението на мнозина, е иззел всички функции на правителството и се явява навсякъде – от срещи на високо равнище и на върха в Брюксел до дискусии по проблемите на Народния театър.
А последните социологически проучвания показват не само срив в рейтинга на Румен Радев, при когото за първи път неодобрението е с превес над одобрението, но и че към днешна дата – 3 месеца след изборите електоралните нагласи си остават същите. Очевидно е, че и другата стратегия – избори до дупка – също не сработва.
Ето затова твърдя, че е немислимо поведението на политическите партии да продължава да е подчинено на старата стратегия. Само глупакът може да очаква да прави същите неща и да очаква различен резултат. Но при тези обиди, нетърпимост и заклинания, процесът на преодоляване на недоверието ще бъде силно болезнен.
Какъв е пътят? Повече от очевидно е, че за да се излезе от тази патова ситуация, трябва да се промени отношението към ГЕРБ. Пиша „към ГЕРБ“, защото съвсем обективно погледнато те години бяха в отбранителна позиция и търсеха диалога, който беше изтълкуван като опит да получат „смокинов лист“. Добри или лоши, партията и Борисов бяха и пак са първа политическа сила. И е напълно нормално да бъде в управлението под някаква коалиционна форма. Да, ще паднат електорални жертви, но не може без тях след толкова дебели червени линии.
Разбира се, процесът трябва да бъде двустранен. От партията на Борисов трябва да отговорят положително и искрено на настояването за по-ефективна борба с корупцията, съдебна реформа /каквото и да включва тя/ и за контрол и разследване на главния прокурор според препоръките на Венецианската комисия. Всъщност това е единственият съществен пункт, по който ДБ смята, че има различия с ГЕРБ и те по моя информация са напълно преодолими, да не кажа решени. Що се отнася до самото отстраняване на Гешев, тук ще си позволя само да отбележа, че това по никакъв начин не трябва да става с политически натиск, ако искаме наистина да сме правова държава и да уважаваме разделението на властите. Предстои избор на нов ВСС и това е още една причина за сътрудничество между вече досегашните политически врагове.
Що се отнася до другия сериозен фактор в политиката – „Продължаваме промяната“, те показаха, че се позиционират в ляво от центъра. За мен най-точното определение е „социалдемократи“. Овладявайки младите хора с леви убеждения и част от микро- и малкия бизнес, те са видима заплаха за БСП, които ще си останат с пенсионерите и носталгиците.
Това трябва добре да преценят от ДБ като дългосрочно политическо бъдеще. Не е опция непрекъснато да се държат за пеша на ПП, както те пък се държаха за полата на Нинова. Участието в местните избори, за които толкова говорят е тактическа, не стратегическа задача. Време е да помислят за политическа платформа извън съдената реформа и Гешев.
Вместо заключение: оставил съм си една шепа надежда, че при това забатачване на държавата, нещо може да се случи през третия мандат. Най-малкото, защото продължаването на сегашното статукво означава пълен разпад на институциите и заплаха за парламентаризма. Тук дори не говорим за парите по Плана за възстановяване и устойчивост, Шенген, Еврозоната, войната в Украйна, финансовата стабилност, международната изолация, в която сме изпаднали…
Всичко това ми прилича на варианта „По-добре къщата да изгори, отколкото точно този пожарникар да я гаси“.
Ето защо твърдя, че настъпващата 2023 година в политически план ще бъде годината на неизбежните решения. Просто така повече не може. Противното е глух коловоз в буренясала нива.
