Домовете за деца от соца – трагедия или добра грижа?
Новите центрове от семеен тип са в старите сгради или близо до тях, където работят същите служители отпреди 2010 г.
“Домове винаги ще има, такива с решетки на прозорците”. Това знаково изказване на социалната министърка Емилия Масларова през 2008 г. е по повод скандала около филма на BBC “Изоставените деца на България”. В него бе представен домът за деца в Могилино, който разтърси целия свят. Кадрите бяха повече от шокиращи. Изтерзани, гладни и изолирани малолетни в очакване на предначертания им край. Тези образи - на захвърлените и невидимите, дадоха началото на една голяма реформа – затварянето на тези институции и осигуряване на алтернативна грижа, близка до семейната среда, за всяко оставено пеленаче.
Само че новите центрове от семеен тип продължават да носят тежестта на миналото. Те се намират в сгради на формално вече затворените бивши социалистически домове за изоставени деца. Други са в непосредствена близост до старите жилища, понякога дори на същата улица или в двора на институцията. Там живеят от 20 до 30 деца заедно.
В тези центрове работят и същите хора от закритите домове, а новите служители се учат на старите модели на отглеждане. По-смущаващото е, че именно децата с най-тежки увреждания все още са в две от старите институции във Варна и Плевен. Точно те спъват затварянето на цикъла по закриването на всички стари такива места, защото държавата не може да измисли къде да настани тези, които имат нужда от сериозна медицинска помощ.
Преди години обаче децата с увреждания не са били само в тези две институции, а са се отглеждали дори и в домовете от 0 до 3 г., въпреки че са били по-големи. За това разказва наш източник, който е работил в такова жилище.
“Каквото искат да говорят хората, в дома, в който работех, се грижехме за децата отлично – посочва нашият източник, запазил анонимност. - Заедно със санитарка се грижехме за 27 деца. През деня ни помагаха педагози, социални работници, психолози. Дори и лекарите се включваха в храненето на децата. Единствено оставахме двете през нощта. Тези изказвания, че децата не били прегръщани, че не им се обръщало внимание, са само легенди. Моята дъщеря не съм я носила толкова, колкото тези мъничета там. Прането пристигаше от пералнята, санитарката трябваше само да го сгъне и да го постави на съответните места. Храната я получавахме от кухнята. Всичко ми беше готово. Единствено правех млякото на бебетата. Децата се гледаха прекрасно и отговорно, като работата ми наблюдаваха минимум трима души. Директорката беше непрекъснато по етажите, особено по време на храненето. Даже беше строила и канцеларията да помага, за да ядат децата едновременно. През нощта винаги имаше медицинска сестра, но нещо ако се случеше, разчитах на “Бърза помощ” или се обаждах на нашите докторки. Тези деца бяха толкова малки, че нямаше как да ни ядосат. Ние им купувахме торти, играчки. Обичахме ги като свои. Имахме и деца с увреждания, и то по-големи от 3 г., например 8-10-годишни, но за тях се изискваше наблюдение от медицинско лице, затова бяха при нас. Останалите, след като навършеха 3 г., ако не се осиновят, отиваха в следващия дом за по-големи, който беше в кв. “Младост”. На нас ни се късаше сърцето, защото там ги смесваха големи с малки. При нас бяха по-защитени. И там вече вероятно е било по-различно отглеждането.”
Домът често бил посещаван от съпруги на посланици, включително и любимата снаха на Елизабет II - Софи, херцогинята на Единбург, която пристигнала с мъжа си. От Франция пък идвали специално да проверяват начина, по който българите отглеждат най-малките изоставени деца. Написали доклад, че това е най-добрият начин, който са виждали.
“Тогава нямаше подобни моменти като този с 9-месечните близнаци – посочва източникът ни. – След изписването от болницата бебетата веднага се настаняваха при нас. Оставаха за по-дълъг болничен престой, ако имат нужда от лечение. За мен случаят от Националната кардиологична болница е малко странен. Някой нарочно не си е свършил работата.”