Генерал Гурко и комодор Пери - приличат ли си България и Япония
Империите разширяват граници, а народи с памет разширяват времето
Наскоро посетих Япония като член на парламентарна делегация. Освен канпеки, безупречния протокол, и уважението към традицията, ме впечатли нещо по-дълбоко: искрената топлота към България.
Замислих се откъде идва тя. И стигнах до исторически паралел, който е по-важен от дипломатическите жестове.
През XIX век и България, и Япония се сблъскват с глобалните сили на времето. И двете са изправени пред външен натиск, който променя траекторията им.
България — чрез армията на генералите Йосиф Гурко и Георги Скобелев и руско-турската освободителна война от 1877–1878 г.
Япония — чрез „черните кораби" на Матю Пери в залива Едо, днешно Токио, през 1853 г.
И в двата случая има сила. Но логиката зад тази сила е различна.
Русия: самодържавие и стратегическа дълбочина
През XIX век Руската империя е все още феодално-военна държава. Земята продължава да е най-важният капитал, а имперската логика е съсредоточена върху контрол на населението, което я обработва, и териториално разширяване. Самодържавието - абсолютната власт на императора - стои в основата на политическия модел:
„На Всеруския Император принадлежи Върховна Самодържавна власт. Не само страхът и съвестта, но и сам Бог повелява да се подчиняват на неговия авторитет."(1906)
Намесата на Русия на Балканите има морално измерение — защита на православните народи. Тази жертва е реална. Ние сме свободни благодарение на руската армия и на българските опълченци. Това е исторически факт, който не подлежи на ревизия.
Но всяка империя действа стратегически.
Още след Одринския мир от 1829 г. външният министър Карл Неселроде заявява стремеж към укрепване на руското влияние в района на Проливите. Малко преди Кримската война цар Николай I казва:
„Аз няма да отстъпя Константинопол на никого. Ако някой се опита да изпрати армия там, аз ще пристигна преди него."
В навечерието на Първата световна война руският външен министър Сергей Сазонов предупреждава, че Проливите в ръцете на силна държава означават подчиняване на икономическото развитие на Южна Русия.
Съюзниците също признават тази амбиция с Константинополския договор, тайно споразумение от март 1915 г., в който Великобритания и Франция обещават Проливите на Русия в замяна на участието ѝ във войната.
Това е вековна имперска стратегия: военна експанзия, следвана от политическо обвързване.
Америка: индустрия, пазари и канонерки
В същия период Съединени американски щати се превръщат в индустриална сила. Капиталът се насочва в производство, а не в земевладение.
Мисията на Пери не цели анексия. Тя цели отваряне на японския пазар за американски стоки. Военноморската мощ служи като инструмент за икономическа интеграция.
Десетилетия по-късно сенатор Алберт Бевъридж формулира тази логика ясно:
„Американските фабрики произвеждат повече, отколкото американците могат да потребят... търговията на света трябва и ще бъде наша."
И тук има сила. И тук има натиск. Но моделът е различен: влияние чрез икономическа свързаност, а не чрез пряко управление на територия.
Япония не става американска колония. Принудена да се отвори икономически, тя избира да използва външния натиск и да се модернизира. В рамките на няколко десетилетия напълно се отърсва от феодализма и се превръща в индустриална и военна сила.
Разликата
Япония е била притисната и избира модернизация.
България беше освободена — но дълго време не избирахме сами геополитическите си съюзи.
Топлотата, която усетих в Токио, не беше дипломатически жест. Може би тя е разпознаване. Япония уважава народи, които носят дълбока историческа памет. А България е такава държава — преживяла векове без собствена власт, но не и без самосъзнание.
Езикът оцеля. Вярата оцеля. Паметта оцеля. Това е друг вид сила — тиха, но устойчива.
Империите разширяват граници.
Народите със силна памет разширяват времето.
И именно в този културен суверенитет България и Япония се срещат отвъд географията.
Третият модел
Днес реалността е различна. Ако XIX век беше век на империи, а XX — век на идеологии, то XXI век е век на съюзи.
Европейският съюз предлага трети път — модел на влияние, изграден не върху завоевание или пазарна принуда, а върху доброволно споделени правила.
Отворени пазари с обща правова рамка.
Икономическа интеграция при запазен суверенитет.
И в перспектива — споделена отбрана.
България избра този трети модел. И аз вярвам, че това е най-мъдрият избор, който сме правили от Освобождението насам. Не защото отричаме историята си, а защото я разбираме достатъчно добре, за да я надграждаме.