Той е дебел, той не е дебел
"Добрите сили" искрено се радват, че идейната им платформа се осмисля единствено с нивата на лошия холестерол
Наблюдава се тревожен спад в качеството на площадната сценография, която продуцират “Добрите сили”, буквални внушения, първичен хумор, не става за излъчване дори по домофонна уредба.
В известен смисъл има завръщане към аграрната стилистика на “Отровното трио” отпреди пет години, но без помен от старото тематично разнообразие, веднъж мятане на домати и пъдпъдъчи яйца, друг път горящи бали сено, нищо бляскаво.
Акцентът е само прасето, визията е статична - по-скоро култ, отколкото артинсталация. Особено плашещ е кадър от протеста миналата седмица с депутата Венко Сабрутев, който ритуално поднася тиква на зурлата със зациклилата усмивка на върховния жрец Мола Рам от “Индиана Джоунс и храмът на обречените”.
Сатирата и иронията в подходящи дози са мощни пропагандни средства, опозицията от години ги ползва в масовки, разбира се, с променлив успех. Но днешното пълно отсъствие на бон тон и адекватно възпитание е стъписващо - неусетно светлите народни трибуни се превръщат от всезнаещи и можещи предводители в селски гамени. Ползват телевизионния рейтинг и социалните мрежи за разпространение на невнятни тарикатски лафове, обиждайки интелигентността на избирателите и столицата ни. Ако се съди по селфитата на Лена Бориславова с въпросното прасе, “Добрите” искрено се радват, че идейната им платформа се осмисля единствено с нивата на лошия холестерол.
Намират за симпатичен едноличния ляволиберален водач, който нарича своите опоненти в парламента “свине”. Ивайло Мирчев и бившият му ментор Христо Иванов бяха доста обемисти през лятото на 2020-а, акостирайки с гумена лодка на Росенец. Но тогава телесният размер не засенчваше героизма и последователите им не редяха розови прасета върху жълтите павета. O tempora, o mores!
Едва ли кметът на Варна изпада във възторг в килията, когато застъпниците му крещят на площада: “Кой не скача, е дебел!”, носейки победоносно плакат, обещаващ “Правосъдие за всеки”?
Още по-нелепо седят коментарите в сайтове, че перифразата на някогашното скандиране на митингите на СДС: “Кой не скача е червен”, връщала духа на 90-те. Никаква релация няма, ама никаква! Това е директна подмяна на политическия език с жаргона на футболните агитки, които се млатят, викайки си “говеда” и “прасета”.
В контекста на прехода “червен” не е просто цвят, а понятие, синоним на “комунист”, въплъщава отвращението от близо половинвековния тоталитарен режим, както и от неговите деца и внуци, домогващи се до ден днешен до управлението. “Дебел”, от друга страна, не е нищо повече от обидна квалификация.
По неясни причини “Добрите сили” вярват, че държат изключителните права за безнаказано обиждане на другите, направо са в шок, че “прасето” им връща жеста с равнозначна простащина: група дангалаци драскат с черен спрей по розовата четина, че предводителят на “Промяната” е “гей”. Както бардът им Ицо Хазарта пееше някога: “ранен стадий на изненадани удавници”.
Колкото и да ни куца образованието, колкото и арогантна да е новата номенклатура, чак толкова опростенческа фразеология не е бивала. Критериите за качествата на дадена личност досега никога не са се изчерпвали с рекламния слоган: “Той е дебел, той не е дебел…”
През 2011 г. питат Стефан Данаилов дали ще е кандидатът на БСП за президент: “Още преди година, когато Георги Първанов спомена моето име, отговорих, че съм дебел и не обичам да стоя прав”. Подобна реакция е немислима за “Добрите сили”, те не познават самоиронията и не я ползват, което обичайно се дължи на комплекси и интелектуален дефицит.
Ламбо, който бе бохем, а обаянието му разтапяше айсберги, никога не изневери на възгледите си, не се взе прекалено на сериозно, затова остави ярка следа в политиката, на театралната сцена и в киното. Ако имаш достойнство, пиарът и тесният партиен интерес не те задължават да се запишеш в историята като човека с тиквата и прасето, от теб зависи, това всеки го знае.
Големите и влиятелни сили увличат в орбитите си писатели, музиканти, режисьори, артисти, художници, хора на изкуството, които симпатизират на водачите, вярват в идеите, възпяват каузите. Наред с качества като политически опит, компетентност, знания и пр., творческият талант е вярно мерило за реалния потенциал на една партия, става дума за заряда, чрез който вдъхновява и печели доверие.
За съжаление, паралелите с миналото са болезнено показателни за духовния упадък, в който живеем. В зората на демокрацията площадите пееха “45 години стигат, времето е наше” по музика, композирана от Борис Карадимчев и текст, написан от Евгений Михайлов:
“Колко време още
ни остава – минало
и бъдеще, и днешно?
Не за спомен, не и
за забрава. Време за
надежда и човечност.”
А ето го сегашният креатив на борците с прасетата, текстът сигурно е резултат от усилен колективен труд:
“Когато па-, когато
па-, когато падне
Пеевски, не искам аз
да съм отдолу, за да
не падне върху мен.”
По-печален от тоя тренд няма накъде.