Атанас Узунов на 70: Избягвам да ходя на български мачове, нервите ми не издържат
- Не отидох на последното пловдивско дерби, но още съм разлюлян – не приемам това, което става по стадионите
- Предпочитам да гледам юношите и да откривам перспективни млади съдии, имаме такива
- Да ръководя Общинският съвет на Пловдив е тежест, но не съжалявам, че приех
- Реализиран човек съм – не съм богат, но не съм и беден. Трябва само едно здраве, казва кумът на Стоичков
На 10 ноември Атанас Узунов навършва 70 г. Настоящият председател на Общинския съвет в Пловдив и бивш международен футболен рефер се определя като реализиран човек.
И не съжалява за нищо в извървения път досега.
Стяга се да отбележи юбилея си с много приятели, колеги и естествено, със своя кумец Христо Стоичков. Заварвам го в обедната почивка в кабинета му да гледа жребия за купата на България.
Дори всекидневието му да е запълнено с административна работа по текущите градски дела, той не се откъсва от футболната тематика, макар да твърди, че не ходи по мачове, за да не хаби нерви.
- Г-н Узунов, ако трябва да опишете в книга своя 70-годишен живот, кои важни моменти ще откроите в нея?
- Много са. Близки настояват действително да издам книга за себе си, дори я бях започнал, но поради прекомерна ангажираност я изоставих.
В живота ми има много интересни неща и те са свързани най-вече с футболното съдийство. Бих посочил започването на състезателната ми дейност като футболист до тежката травма.
Израснах на 20 метра от стадион "Марица". Там ми беше като втори дом. Бях на 7 години, когато се запалих по футбола. Минах през всички школи на клуба, стигнах до мъжкия отбор.
На 19 г. бях в първия отбор на "Марица" и след отбиването на военната служба се завърнах в тима. По-платено обаче беше в "Тракия" (Стамболийски) и преминах там. Получих тежката контузия в един мач от "Б" група в Казанлък.
Бяха ме отписали, не ми разрешиха повече да играя
Тази травма бе преломният момент. А бях едва на 21 г. Лекувах се година и половина и трябваше да приключа като действащ състезател.
- Но футболът не ви изостави, нито вие него.
- О, разбира се. По решение на Зоналния съвет тогава Торос Папазян се поинтересува от моето състояние и ми предложи да завърша съдийските курсове.
Станах студент в Националната спортна академия. Бяхме една задружна група приятели с Петьо Зехтински, Стефан Генов, Гошо Караколев. След завършването бях треньор в родния си клуб "Марица" и първо отговарях за вратарите - от деца до мъже.
Някои стигнаха до "А" група и националните отбори - Николай Киров и Армен Амбарцумян. Сега и двамата са треньори в нашето първенство.
"Марица" беше школа, която създаваше много футболисти
Набор 1978 се падна на мен. Горях в работата си. Започнах да си изграждам отбора не само с пловдивски футболисти. Имаше деца от Сопот, Харманли, Варна. И когато ходех впоследствие да ръководя някоя футболна среща, отивах по-рано, за да мога да гледам някой детски мач. Така откривах таланти.
- По този начин ли открихте Христо Стоичков, на когото впоследствие ставате кум?
- Той е по-особен случай. Преди да стана студент, след контузията започнах като физкултурен организатор в комбинат "Юрий Гагарин" в Пловдив. Там имаше футболен отбор, направихме си терен, който и сега съществува. Дори наскоро ходихме да го огледаме със сценаристи и режисьори, които ще заснемат филма за Христо Стоичков.
Отборът беше добър, по онова време това е нивото на нашата "В" група. Там играеха футболисти, които не успяха да стигнат до "Ботев", "Локомотив", "Марица" и "Спартак".
Тогава Ицо беше освободен от "Марица", беше 9-класник в училището "Христо Гюлеметов". В "Юрий Гагарин" имаше паралелка към Механотехникума за работници, които да продължат образованието си. Разговарях с родителите му. И го изтеглихме в отбора на "Юрий Гагарин". Така завърши и техникума.
Първо беше в цеха за стругари, фрезисти и шлайфисти. Всички го приемаха радушно като младо момче. Много бързо израсна при нас, открояваше се и нямахме право да го задържаме в един заводски отбор.
- С ваша протекция ли отива в отбора на Харманли?
- Може да се каже. Там треньор беше Сава Савов, мой близък приятел. Него Ицо признава за един от откривателите. Сава го държеше строго. Тогава - дисциплината бе номер едно. Решихме с родителите му да го оставим в Харманли.
Още първата седмица Сава обяви, че му става настойник
Оттам тръгнаха успехите му. Мина през юношеските национални гарнитури и след това в ЦСКА.
Всяко лято имаше преглед на младите надежди - избрани момчета от всички зони. Големите специалисти и треньори ги наблюдаваха. Първо Паро Никодимов искаше да го открадне за "Дунав" (Русе), след което се намесиха ЦСКА и "Ботев" (Пд). Мечтата на Ицо беше "Ботев". Като дойде поканата от ЦСКА, той сам реши, не съм му влиял, макар да бях скептичен. Тогава там играеха светила като Гошо Славков, Стойчо Младенов и трудно можеше да пробие сред такива звезди. Но той наистина успя.
- Тази почти 50-годишна връзка между вас може ли някой да разруши?
- Абсурд. Христо го зная от 7-годишен. Гонеше топките зад вратата ни. Сутрин на тренировка това хлапе идваше. Следобед - пак. Питах го: "Абе ти на училище не ходиш ли?".
Отвръщаше, че учителката била болна. И след пребиваването му в Харманли ми заръча: "Един ден, като се заженя, ти си ми кум!"
Когато бях още студент, открих Мариана и го запознах с нея
Една зима звъннаха вкъщи и ме поканиха за кум.
- Какво си говорите със Стоичков за българския футбол?
- Честно казано, тази тема я избягваме.
- Защо?
- Просто не си говорим за българския футбол. Той е разочарован от нивото му, аз - също. Наистина не ми допада. Даже избягвам да ходя на мачове. Нервите не ми издържат. Пресен пример е последното пловдивско дерби, на което съзнателно не отидох.
- Да речем, че бяхте там. Какво щяхте да направите?
- Щях да съм целият разлюлян. Макар и сега да съм така. Не приемам това, което се случва по стадионите.
- Накъде върви българският футбол?
- Не ми се говори.
- След пловдивското дерби кметът Костадин Димитров попита: "За кого строим тези стадиони?".
- Много правилен въпрос. Идете да видите какво е състоянието на стадиона - съблекални, сектора за гости. Лом. Не приемам този манталитет. Но рано или късно ще влезе и у нас такъв закон, какъвто има в Англия и в белите държави.
- Там хората отиват на мач като на празник, а при нас - като на война. Защо е така?
- Балкански нрави. Така е не само у нас, а и в Сърбия, и в Гърция. И в Турция го имаше, но в последно време тези ексцесии там вече ги няма. Сигурен съм, че в близко бъдеще и при нас ще се приеме такъв закон.
- Ако вие бяхте съдия на последното пловдивско дерби, какво решение щяхте да наложите?
- Имал съм такъв случай. Мисля, че беше на 1 април 1998 г. Ръководих срещата "Левски" (Кюстендил) и ЦСКА. Абсолютно същата ситуация, само че се случи по време на почивката. Фенове на "Велбъжд" пребиха вратаря на ЦСКА Ивайло Петров и капитана Адалберт Зафиров в съблекалнята. От ЦСКА отказаха да продължат срещата и си тръгнаха. Футболният съюз присъди по 0 точки на двата отбора по взаимна вина.
- Сега Дисциплинарната комисия присъди 4:0 за "Ботев" (Пд). Съгласен ли сте?
- Не искам да обсъждам решенията на Дисциплинарната комисия - каквото и решение да бяха взели, е меродавно.
Отборът домакин е задължен да осигури нормално протичане
на футболната среща.
- Будят безпокойство думите ви, че отказвате да ходите на мачове. Толкова ли сте огорчен?
- Да. Професионалната ми кариера мина в съдийството. По време на срещи в събота и неделя ходя да гледам и да откривам млади и перспективни съдии. За мен е радостно, че пловдивската колегия е №1 в България в момента. Имаме двама от най-добрите български и европейски съдии - Георги Кабаков и Радослав Гидженов.
- Значи има надежда.
- Ходя и гледам млади съдии по на 16-17 г. Наблюдавам ги и като видя, че има перспектива у някого, го лансираме по-бързо. Затова предпочитам юношеските двубои.
- Как минава денят на председателя на Общинския съвет на Пловдив Атанас Узунов?
- (Смее се - б.а.) Занимавам се с работа, която нито съм очаквал, нито съм мечтал. Да не се връщам назад. Но вече 15 г. съм в Общинския съвет на Пловдив - първо като съветник, а от 2 г. и като негов председател. Заедно с покойния ген. Йордан Кюмюрджиев сме от учредителите на ГЕРБ в Пловдив.
С Бойко Борисов сме приятели от младежи. Той беше пожарникар, а аз - млад рефер. Няма да забравя, слизам от самолета от Рим, той ми писал съобщение: "Играем еди-каква си среща в Сандански".
И аз директно заминавам там да свиря мач на сборни отбори. Ходил съм и в Сливен пак по същия повод.
Като стана главен секретар на МВР, имахме по-остри влизания с него. Бях председател на съдийската колегия. Много от подчинените ми бяха подлагани на натиск - кой отвлечен, кой пребит, кой вкаран в багажник. И почнахме по-чести срещи с него. Но приятелството ни с Борисов е неизменно.
- Няма да забравя с каква неохота приехте да станете председател на Общинския съвет в Пловдив по нареждане на Борисов.
- Бе голяма изненада, когато нареди да оглавя местния парламент. 20 мин мислих да си направя самоотвод. Бях решил на тази възраст да се отдам на почивка, да играя бридж с приятели.
Не можех да откажа. Увещаваха ме, че ще е за кратко, колкото да се спаси положението. От централата на ГЕРБ непрекъснато ми напомняха как в София не могат да изберат председател на СОС. И така временното стана постоянно.
- Какво ви струва да поддържате баланс между групите в съвета?
- Старая се да бъда добронамерен с всички. Нямам конфликти с никого, дори с опозицията не съм влизал в пререкание. В крайна сметка гледам да балансирам.
- Властта опиянява ли?
- На мен ми е тежест. Но не мога да кажа, че не съм свикнал с председателския пост. В началото ми беше много трудно.
- Увеличиха ли се приятелите ви?
- Да. Не отказвам на никого. Има тягостни и напрегнати моменти.
- Кой е най-драматичният момент в живота ви?
- Загубата на моята съпруга. Тя изгледа децата и внуците, докато аз ходех по футболни срещи.
Нямах време за семейството. От понеделник до сряда ръководех мачове извън страната, прибирах се в четвъртък късно и в събота и неделя свирех на срещи от вътрешния шампионат.
Сега не съжалявам, че приех да съм председател на общинския съвет. Борисов ми даде правилен съвет, че така ще съм сред хората и няма да мисля само за загубата на жена ми. Децата ми имат свои семейства, не мога да ги ангажирам.
- Кой ви глади костюмите?
- Сега вече има при мен връзка и съм много доволен, че има кой да се грижи за мен и за дома ми.
- Вашият звезден миг?
- Всичко съм постигнал с труд. До международната си кариера не бях уязвим. Впоследствие, когато трябваше да ставам международен съдия, колегите ми малко или много взеха да поглеждат завистливо. И се почнаха едни доноси за здравословното ми състояние. Стигнах до Шампионска лига.
Свирих мач на "Барселона" с "Байерн" (Мюнхен)
пред 100 000 зрители на стадион "Ноу Камп" през 1996 г. Това за мен е най-големият спомен.
Няма голям футболен клуб, на който да не съм съдийствал. След това на финалите на европейското първенство в Англия пак през 1996 г. Това са моите звездни моменти.
- Казват, че човек на всяка възраст може да започне отначало. Мислили ли сте върху това?
- Какво да започна? Футболът ми даде много, устроил съм си живота. Реализиран човек съм. Имам си дом, децата ми са добре. Не съм богат, но не съм и беден. Трябва ми само едно здраве.