Видин е настръхнал срещу момчето, защото е можел и да убие невинното 12-годишно хлапе. А кой ще настръхне срещу отсъстващата система?
Ще застъпя теза, която повечето хора не одобряват: ще застана в защита на агресора: момчето от Видин, което нанася жестокия побой на беззащитно момченце.
Не, нямам намерение да защитавам престъпник, а да посоча проблемите зад момче, което е жертва на пълното отсъствие на социална грижа в България. Колкото по-слаб, неграмотен и незащитен е човек, толкова по-сигурно е, че ще влезе в графата на...децата-изроди. Такава дума е използвал в емоционално заглавие журналист.
Преди доста години в малък провинциален град 13-годишно момче уби своя баща-осиновител с нож. Сборичкване за ножа в кухнята завършва фатално пред очите на майката-осиновител. Момчето веднага бе настанено в изолатор и зад решетки в изчакване на съдебното решение. Масовото медийно мнение беше във вариации на „изрод". По съответния ред поисках достъп до 13-годишният убиец. Подписах декларация, че доброволно влизам в помещение с него и ще бъдем заключени. Говорихме много. Обикновено момче, тъжно, наясно, че нищо хубаво в живота не го чака – беше ту примирен, ту се перчеше, че за нищо не му пука в живота.
Направи ми впечатление, че е някак мек и пухкав. Попитах го дали може да направи лицева опора и той се засмя, че такива неща не прави. Предложих да играем на „канадска" – свалих му ръката за 10 секунди. Когато излязох от килията му попитах дали е назначена психиатрична експертиза. Не била – нямало нужда, защото е малолетен и няма да бъде съден.
Добре де, ако момчето е с психиатричен проблем и заради него изведнъж става агресивен, започва да удря, да троши чинове, да напада дори учители, не е ли редно да се знае какво не му е наред? Нямало значение. Бил малолетен, нямало да го съдят.
Разбрах, че говоря с тухлена стена и се върнах в София. Тръгнах по пътя на мъките и с авторитета на медията издействах от най-високо място нареждане за психиатрична експертиза. Видях се и с майка му, която беше съсипана, защото всички познати я карали да разсинови престъпника. От нея научих как го наричали в училище, как го унижавали, обиждали, как учители го гонели с думите „копелдак". И понякога той не издържал и нападал. Майката ми разказа, че е осиновен от бебе и всичко било добре, докато съседи не започнали да му шушнат, че никой не го искал и че са го взели от циганите.
Хорицата не знаели как да противостоят на това, просто не било във възможностите им. Майката беше убедена, че нелепата смърт на бащата е ужасен инцидент и че предстоеше да остане съвсем сама, защото не знаеше как да запази поне сина си.
Направиха му експертизата и установиха куп проблеми, някои от които вродени (дали биологичната майка се е дрогирала или е пиела...) и заключението беше, че момчето се нуждае от системна грижа и медикаментозно лечение. Е, да, но в България не съществува институция за деца с девиантно поведение, които да бъдат лекувани под охрана и лекарски контрол. Няма такива. И майката също не смееше да го вземе обратно, защото трябваше да поеме пълна отговорност за всички бъдещи негови действия.
Видях младежа отново след около месец и половина – бях във връзка с мястото, където го настаниха. По-големи момчета играли с него на „заспиване" с притискане на сънната артерия и като не могли да го събудят, с нагорещен нож му горили скалпа, та от болката да се събуди. Беше с обръсната глава и марли върху изгореното.
Синът на познати, които са негови родители, с навлизането на пубертета започва като машина да изрича псувни и буквалистични закани какво ще направи на момичетата, какво ще направи с момчетата. Някои деца отказват да ходят на училище. Семейството е ужасено и тръгват на психолог. Едва тогава бащата признава, че имал абсолютно същото поведение като момче и бил на медикаменти дори след навършването на пълнолетие. С помощта на специалисти, с лекарства и с участие на семейството проблемът е туширан. А ако го нямаше семейството?
Преди една година първокласник с доказан с документи СОП се превръща в най-голямата беда на класа си и на десетия ден след началото на първи клас, група активни майки изтикват момченцето от класната стая и му казват, че то вече няма да учи там. Детето е шашнато, бащата прави запис с телефона си, докато майки настъпват срещу мъжа и се заканват, че ще се разправят и с него. Директорката се крие зад заключена врата, охранителят на училището изчезва незнайно къде.
Момченцето е преместено в друг клас и на вратата го посреща майчинско опълчение – те не искали „такова" дете в класа си. В крайна сметка родителите на смени седят в класната стая, за да може детето им да ходи на училище.
А да разкажа ли какво е отношението и с какви епитети се обръщат децата към дете с аутизъм, което обаче посещава общообразователно училище в столицата и какво коства това на семейството и как те с лични усилия успяват да го успокоят след всеки учебен ден?
Няма по-дамгосани, по-низвергнати, по-презрени, по-изоставени от различните деца в България. Видинският агресор е с много други девиантни прояви и е познат на Детска педагогическа стая. С него са работили психолози. Но това не е грип. Не „оздравяваш" след няколко разговора. Това е дълъг, понякога непрекъснат процес.
Цялата ни държава е огромен длъжник на семействата с различни деца – било с вродени дефици, било с придобити поради лош родителски капацитет. И за да е абсурдът пълен, продължават да функционират извращенията, наречени Местни комисии за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. По същество това е съдилище от общински ентусиасти, които решават как им се струва редно да накажат едно дете.
Преди години в Пловдив такава комисия отне двете момчета на самотен баща и ги прати в интернат, защото определена от прокуратурата зам.-кметица като "прокурор на свободна практика" беше пратила полицаи да извлекат момчетата от къщи и да ги въдворят сред деца, извършили престъпление. А какво беше станало? У дома братчетата на 9 и 11 години докопали ракия във висок шкаф, гаврътнали за отскок преди училище и единият повърнал, а другият заспал.
Това беше престъплението на братчетата, а техният баща бе заклеймен като неспособен да се грижи за децата си. Е, там влязох напред с бутонките и за нула време децата се прибраха при баща си. Нищо нямаше да стане, ако работодателят на таткото не го вижда, че плаче докато работи и така разплита историята и след това ме потърси.
Видинският агресор е бил оставен за осиновяване, но никой не го е пожелал. Колко насилие е понесъл през години, колко пъти са му казвали, че е изрод и най-добре да пукне, той сам не би могъл да преброи. Сега ще го „махнат" и хоп – проблемът е решен. Да се обзаложим ли, че никой няма да се поинтересува какво е станало с него след година или две.
Големият отсъстващ е държавата, която да създаде навременни условия едно дете първо да мине през специализиран преглед за психическото си здраве, а после да получи и задължителната за нормален живот терапия – особено когато е изоставено от родителите си и живее в света на жестоки възрастни.
Сега Видин е настръхнал срещу момчето, защото той е можел и да убие невинното 12-годишно хлапе. А кой ще настръхне срещу отсъстващата система? Какво от това, че агресивното дете е на отчет в Детска педагогическа стая? Ах, да – на социалните плащат малко и те няма как да се занимават с всички. Затова – няма момче – няма проблем. Във Видин настъпва мир и покой.
(От фейсбук)