Израелците нищо не може да ги сломи. Нито дъжд от ракети, нито цялата омраза на света
Народ, който се грижи така за възрастните си хора и им осигурява достойни старини, не го мислете
В нощта, в която Израел атакува Иран, на гости вкъщи в София ни бяха братовчедът на мъжа ми Мордехай и жена му Нуки. На сутринта ги заварих на дивана в хола, втренчени в израелските новини. Не бяха спали цяла нощ.
Полетът им за Тел Авив бе отменен. Ще останат... колкото е необходимо. Мордехай е на 84, бивш служител на Мосад. ( Родата на мъжа ми са продуцент, агент, продуцент, агент – б.а.). Нуки е на 74. Бивш частен детектив. Сега преподава любителска фотография. Има и разрешително за управление на автобус и камион. Жените в Израел масово имат правоспособност за т.нар. мъжки професии, за да могат да заместят мъжете, ако те отидат на фронта. Мордехай и Нуки са една много типична възрастна израелска двойка. В отлично здраве и разположение на духа, пълни с енергия и планове за живота. Образовани, говорят добър английски, любопитни към света.
Дошли да посетят България за първи път, защото чули от близки, че е много красива и приятелски настроена към евреите страна, което особено в последно време, е важно. Бяха много впечатлени от Търново, Казанлък, Боянската църква. На сутринта след "Надигащия се лъв" пиха по едно кафе с твърдо сварено яйце, взеха си кола под наем и потеглиха да обикалят България. Пратих ги да видят Рилския манастир и вечерта да нощуват в Пирин голф. Тази сутрин Нуки ми прати снимки да ми благодари за това магично място.
Не ги мисля израелците. Нищо не може да ги сломи. Нито дъжд от ракети, нито цялата омраза на света. Народ, който се грижи така за възрастните си хора и им осигурява достойни старини, не го мислете.
Друго ме мъчи, държи ме за гърлото и ме върти на бавен огън. Една снимка. Видях я на профила на приятелка във Facebook, защото упорито избягвах новините по темата. Държавни служители, дори не искам да им знам имената, държат фотография от къщата на ужасите в Ягода. Зумнах леко, за да видя и... сърцето ми спря. Краката на концлагерист. Вързани. Народ, който сам причинява това на своите майки и бащи... няма да го бъде. Чудех се дали да покажа на Моше. Все пак ми е най-близкият човек. Исках да споделя потреса...
Но не посмях. Такъв ужас, такъв срам. Нямам с какво да го обясня.
За онези от вас, които ще питат: Ами децата и възрастните в Газа? Ще кажа: те са жертва на злото отвътре! Също като концлагеристите от Ягода. Нищо не може да разруши един народ, както омразата му към самия себе си.
За онези, които ликуват под постове за снощния ответен удар на Иран...
Сутринта в семейния чат на клана Диамант заварих снимки от бункерите, където са нощували. Пускам една - на брата на мъжа ми и племенника му с новороденото му на ръце. От долу пише. Добре сме. Всичко е наред.
Не ги мисля израелците. И не защото имат Железния купол на модерните технологии. Пази ги друг, невидим железен купол. На семейството, рода, родината, земята и кръвта. А нашият отдавна е пробит и лежим живи погребани под останките му.
(От фейсбук)