Какво представлява нация, която не тачи възрастните си хора
Преди вече доста години ходих в село Ягода. От една фондация за защита на животните се бяха заели да купят от собствениците всички танцуващи мечки в страната, пък в село Ягода това си беше основен поминък на една солидна част от населението.
И така, в една съботна сутрин цял автобус приповдигнати журналисти, специалисти и доброволци се изсипа пред първата къща в селото. В двора й, някъде между дървена барака за боклуци и външна тоалетна, лениво лежеше под сянката на ръждясващо съветско ремарке една проскубана и мръсна мечка. На врата й се мъдреше дебела верига, която я държеше почти от раждането й закачена за скелето на отдавна неработещ ЗИЛ. Разстоянието, което животното можеше дневно да проходи при тези условия, се пресмяташе според трите метра между камиона и ремаркето и дългата приблизително два метра и половина верига. Подтиквано от мечата си природа, която му е определила няколко десетки километра изминати на ден, когато не спеше, животинчето просто правеше три стъпки в едната страна, последвани от три стъпки в другата. И така стотици пъти.
Разбира се, собствениците на мечката силно преживяваха раздялата си с нея. Или достатъчно добре я изиграха. Жената рева и нарежда, мъжът потупваше прашната козина и избърсваше с опакото на ръката си по някоя търкулнала се сълза. Когато натоварихме мечката в специалната кола, за да я откараме в парка за танцуващи мечки в Белица, цялата фамилия наизлезе от къщата и дружно с викове, стонове и тръшкане отпрати кортежа, след което, както разбрахме по-късно, се беше отдала на почерпка, платена от фондацията, заедно с цената на мечата свобода. В автобуса плакахме. Заради един живот, който беше преминал на трите метра с два метра и половина верига около врата и десетки години "танцуване" по градски улици, плажове и селски събори. "Я, Мецо, покажи как се пекат булкити на плажа!" беше крещял гъдуларят мечкар, след което бе подръпвал веригата, закачена за носа на животното. Болката е била непоносима (носът на мечката е изключително чувствителен) и само и само, за да я спре, Меца е подскачала насам натам, търкаляла се е по земята, въртяла се е, изправяла се е на задни лапи, пристъпяла е като че ходи по въглени. Всъщност точно така се учат малките мечета да "танцуват" - мечкарят нагорещява ламарина до зачервяване и после слага малкото мече отгоре и започва да свири нещо си с гъдулката. То, изплашено от парещото под лапите, панически започвало да ги вдига без ред - едната, другата, двете с лек подскок, после пак лапа отзад, лапа отпред, двете заедно... Ето това е "танцът" на мечките. Роден от болка и човешка жестокост.
Този спомен ми се върна ярко днес, когато ме блъсна новината за незаконните старчески домове в село Ягода и ужасяващите истории с възрастни и безпомощни хора отвъд стените им. Знам, че в подобни случаи сантименталността лесно излиза на преден план. Затова през спомена за мечката и село Ягода се опитах да премине през филтър в името на историята и, надявам се и настоявам, абсолютно задължителните наказателни последствия.
Но...
Няма да се спирам на завързаните за леглата си стари хора, за мърлявите им завивки и опоскани скелети, за купищата лекарства, давани им с шепи от някакви хора без никаква медицинска експертиза, за гнусните тоалетни, за заключените врати и прозорци без дръжки, за боя и мъченията. Ще прочетете всичко това в репортажите, достатъчно конкретно и до болка красноречиво е описано всичко. Няма да се спирам на разплаканите медицински сестри и лекари, отишли там заедно с проверката, когато са излизали от смърдящите стаи с човешки тела на хора, третирани като в концлагер. И на съвестта на въпросните съдържатели на домовете (легално обявени за стаи за гости) също няма защо да се спирам - за да го направят, очевидно нямат такова нещо като съвест. То и много други неща нямат...
На фона на всичко това обаче един факт толкова силно ме жегна, че не мога да не обърна внимание на него. В единия от домовете от всички настанени там само един мъж е бил взет обратно в дома на близките си. Само един. Останалите... Настанени са в други места от държавата, приети са в болници, търси се решение. Значи просто няма кой да ги прибере. И за да не се размирише тази история от много по-рано, явно и никой не е посещавал своите хора там, никой не се е заел наистина да разбере какво става. Защото не може да ти обясняват непрекъснато, че домът е в карантина, да не ти дават да си чуеш близкия, да не можеш да видиш стаята, където пребивава, и да продължаваш дните си с чувството, че си направил необходимото за онзи, който е пренесъл живота до теб.
Не знам какво представлява нация, която не си тачи възрастните хора. Не ми се иска да генерализирам, но някак все излизат в ума ми едни такива думи... "дядка", "бабишкера", "чимшир", "мухъл"...Сещам се как говорим често у нас на старите хора - като на неполезни идиоти - нервно, грубо, винаги на "ти", крещейки. Разбира се, че не винаги е така и не всеки е такъв. Но ето - такива домове на ужасите у нас съществуват. Само преди месец излезе, мина и замина още един ужасяващ репортаж за жена, която придобива имоти на възрастни хора, за които уж се грижи в старчески дом, като им "помага" по-бързо да поемат към отвъдното. Жена, която дори се омъжва за психично болен пациент, за да наследи апартамента му.
Та, извинете за разказа за мечката и това, (е е свързан в този статус с разказа за зверски третирани възрастни хора! Но животът е живот навсякъде и за всеки. И да разполагаш с живота на другите, независимо дали са хора или мечки, е все едно и също престъпление. Онова с мечката поне беше в едни години и от едни хора, които нямаха представа какво вършат. Тези днес и тук имат.
И все пак, онези мечки имаха и имат своята щастлива старост в парка в Белица. Тези хора - нечии майки и бащи, някогашни адвокати, лекари, писатели, инженери, учители, служители - имат нещастието да остаряват в тази България. При ето такива... българи. Ужасните места като онези домове са сред нас, хората, които са ги създали и са ги превърнали в лагери за мъчения, са едни от нас. От всички ни зависи да ги няма.
Друго не знам какво да кажа. Днес съм на 55 години. В единия от домовете са били хора на възраст от 51 до 86. Вие на колко сте години?