Филип Димитров: Да описвам в мемоари заслуги, които нямам? Не ми допада това!
Оказа се, че не е патент само на комунистите да говорят с клишета и заклинания
- Г-н Димитров, ставате на 70 г. Казват, че в наши дни на тази възраст има още много неща, които човек може да направи.
- Да не преувеличаваме. Наистина 70 г. вече не са краят на живота. Но това, което човек може да направи, има своите ограничения и това е нормално.
- Когато бяхте премиер и само на 37 г., на най-важни постове имаше и хора на сегашната ви възраст.
- Да, и то хора от най-висока класа като Светослав Лучников, Стефан Савов. Но не можем да отречем и че много неща са се променили оттогава, най-вече в сферата на изразните средства.
- Какво не харесвате в новия начин на изразяване на политиците?
- Мога да се възхищавам от човек, който има различен, дори противоположен стил спрямо моя. Това, което най-често ме дразни, е ентусиазираното повтаряне на клишета и заклинания. Мислехме, че това е патент на комунистите, но се оказа твърде разпространено.
- Много хора очакват от вас да напишете книга за събитията, в които сте участвали.
- Написал съм. “Митовете, Трансатлантическата връзка (Jumping into the Atlantic), The Beginning of the Bulgarian Transition” и най-вече “Политическото представителство след комунизма”. Обаче мемоарна литература от мен не очаквайте. Някой се шегуваше, че хората пишат мемоари, за да се извиняват за грехове, които не са извършили, и да си приписват заслуги, които нямат. Това не ми допада. Опитвал съм се просто да изложа виждането си за съответните събития.
- Все пак хората пишат томове за тези събития.
- Въпрос на стил. Политическото представителство е малко над двеста страници, но това е така, защото засяга цялата конституционна уредба. За съвременните събития предпочитам по-кратки варианти. И главно да звучат на човешки език. И да оставят място за читателя да си направи изводите.
- Последната ви историческа книга “Братя” е доста по-обемиста.
- Това е друг вид литература, а и “Братя” все пак разказва двеста и петдесет години от българската история. Но и “Ибо живяха, Господи”, и “Светлина на човеци” са достатъчно прибрани текстове, горе-долу в споменатия обем.
- “Светлина на човеци” е публикувана на английски, а всеки момент се очаква да излезе и преводът на испански. Струва ми се обаче, че хората знаят малко за вас като писател.
- Иска ми се да мисля, че това е стигмата на политиката. “Не стига, че бил премиер, та иска и да е писател”. А може и просто да не ме харесват.
- На 8 април от 18,30 ч представяте в Дома на архитектите нова книга. Тя не носи ли мемоарни елементи?
- Не бих казал. Това е книга за семейството ми. За родителите ми. Ако щете, и за живота на семейства преди и след войната. Но е адресирана към деца. По-скоро към “деца от 6 до 106-годишна възраст”, както би казала Туве Янсон.
- Посочете ми седем от любимите си книги.
- Седем книги - това е трудна задача. Те са толкова много. Ако говорим за Шекспир или Достоевски, трудно е да посочиш една книга. Това са любими автори. Иначе като книги: “Лисици в лозето” на Фойхтвангер, “Заеко, бягай” на Ъпдайк, “Немият вол” на Честъртън, “Векът на просвещението” на Карпентиер, “Чужденецът” на Камю... От български автори безспорно “Осъдени души” на Димитър Димов, но и да речем “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков и, разбира се, поезията - Димчо Дебелянов и Вазовата “Епопея на забравените”, на чиито най-силни стихотворения и днес не спирам да се дивя.