Иван Гарелов, който ми даде от професионалните уроци до вкуса на живота
Така е с най-големите загуби: внезапно осъзнаваш, че си е отишъл един от най-важните хора в живота ти. Че няма да се обади по неговия кратък и категоричен начин. Че няма да обсъдим поредната ситуация в политиката и журналистиката. Че няма да се посмеем на някоя внезапно хрумнала ни идея. Не мога да се примиря, че Иван просто го няма.
Всъщност, има го. И свидетелствам, че създаденото от него живее и днес.
Иван Гарелов основа истинска школа - по професионализъм, плурализъм и етика. Още в първите дни след ноември 1989-а той въведе принципа опозицията винаги да бъде в ефир. Водената от него “Панорама” изкова стремежа към обективност и многообразието на гледните точки в закон. Създаде телевизионния образ на политическия експерт. Това се оказа решаващо както за журналистиката, така и за прохождащата българска демократична система. Не всички страни на Балканите имаха този шанс.
Може би нямаха човек като Иван, който да проведе тази битка – смел, волеви, чепат и едновременно с това весел, находчив, търсещ разбирателство и консенсус.
Казвам това и си давам сметка, че има още и още. Чудесните документални филми, репортажите от войните, многобройните книги, каузите – от първия прозападен надпартиен консенсус, комитета “Кувейт” от 1991 г. – до църквата в Пампорово, където днес неговите приятели родопчани се молят за душата му.
Знам, че ми трябва още десет пъти по толкова, за да опиша какво Иван даде на мен – от професионалните уроци до вкуса на живота; от умението да цениш времето до оценката на човешките характери. Остави ми и спомени, достатъчни за няколко живота. Например онази вечер в Пловдив точно преди година на концерта на големия Йоргос Даларас: билетът бе подарък от нашето семейство за неговата годишнина. Беше незабравимо. Още ми звучат изпетите от него куплети на гръцки, които той после бързаше да преведе и изтълкува.
Но така е с най-големите загуби. Искаш да кажеш всичко, но разбираш, че не можеш. И никога няма да можеш да се примириш с една липса, по-голяма от толкова много присъствия. Липса, която се превръща във вечно присъствие.