Страдание и тормоз за всички - и за самите психично болни. Така е у нас, защо?
Казусът със заплахите срещу Дара Екимова е повод за обществен дебат
Г-жа Саня Армутлиева ни направи съпричастни с проблем, които има редица измерения – правни, медицински, човешки и социални. Тя е задала два въпроса: Ако някой е обявен за невменяем и съответно не носи отговорност за действията си, нормално ли е да го оставим да продължи да осъществява криминалното си деяние?
Един месец принудително лечение в специализирано заведение равнява ли се на близо две години почти ежедневен тормоз, който освен това продължава?
За съжаление, съществуващата правна рамка не дава широк диапазон на действия. В общи линии могат да бъдат обособени в две групи – превантивни и санкционни. Недостатък и при двете е, че
те не решават трайно проблема
В чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК е предвидена наказателна отговорност за деец, който се е заканил на другиго с убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, а в чл. 144а, ал. 1 – за деец, който системно следи другиго и това би могло да възбуди основателен страх за живота или здравето му, или за живота или здравето на негови ближни, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление. Във втората алинея “следене” е дефинирано като поведение със заплашителен характер срещу конкретно лице, което може да се изразява в преследване на другото лице, показване на другото лице, че е наблюдавано, навлизане в нежелана комуникация с него чрез всички възможни средства за комуникация.
От споделената информация обаче по всичко личи, че тези разпоредби не са приложими в конкретния случай - юридическата “диагноза” е, че “деянието не съставлява престъпление поради липса на годен субект” (в този смисъл има решение на ВКС).
Има и още един принципен проблем. И двете посочени разпоредби систематично са разположени в Глава втора “Престъпления против личността”. Както обаче се приема в Тълкувателно решение № 53 от 18.IX.1989 г. на ВКС, “престъплението по чл. 144, ал. 3 НК - закана с убийство, е квалифициран състав на престъплението по чл. 144, ал. 1 НК - закана с престъпление. То се намира в раздел V - “Принуда”, а не в раздел I - “Убийство”, от глава II от Наказателния кодекс - “Престъпления против личността”. Затова с чл. 144, ал. 3 НК не се защитава живота на гражданите, а личната им свобода. С извършване на престъплението се цели промяна на поведението и действията на заплашения противно на волята му в исканата от дееца насока. За осъществяване на това престъпление от обективната страна се изисква
обективиране чрез думи или действия на закана
с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването ѝ. От субективна страна деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от заплашения като действителна заплаха.“
Поради самото естество на Интернет, свободите и правата
се засягат главно чрез слово, а не чрез поведение
За разлика от други видове изразяване, изразяването чрез интернет е само слово (споделяне на е-документ), което не включва никакво друго поведение. Що се касае до мерките, различни от наказание, следва да се посочи, че Глава 11 от НК, която е озаглавена “Принудителни медицински мерки”, е може би една от малкото, които не са изменяни или допълвани от приемането на кодекса през 1968 г.
Проблемът всъщност е изключително тежък. За него обаче традиционно не се говори. Психиатричната помощ продължава да не е реформирана независимо от наличието на множество препоръки и ангажименти на България по международни договори.
Стигмата по отношение на такива лица
е изключително тежка, което допълнително осуетява получаването на помощ.
Принципите в сферата на психичните заболявания утвърждават, че всеки човек с такова заболяване има право “да живее и работи, доколкото е възможно, в общността”. СЗО призовава за целенасочен преход от използване на психиатрични болници и институции за дългосрочен престой към
осигуряване на грижа
в общността Организацията изтъква, че грижата в общността дава по-добри резултати по отношение на качеството на живот, че зачита в по-голяма степен човешките права и че е икономически по-ефективна от институционализацията.
Истината обаче е, че
България от години не изпълнява задълженията си,
поети с международни договори. Условията в българските специализирани институции са предпоставка за “изтезание”. Затова през 2021 г. Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание беше принуден да направи в публично изявление най-тежка форма на реакция.
През периоди на историята този проблем е намирал различни ужасни решения.
През май 1800 г. Джеймс Хедфийлд се опитва да убие крал Джордж III в театъра Друри Лейн. Неговото изявление по време на ареста било: “Все още не е свършило – по-лошото предстои”, което прокуратурата използва, за да аргументира, че той е бил достатъчно разумен, за да планира деянието и след това да го осъществи. По-късно обаче Хедфийлд променя историята си и твърди, че “не се е опитал да убие краля”. Въпреки опитите на обвинението да наблегне на стандартните строги критерии за лудост, защитата на Хедфийлд успява да убеди съдията и съдебните заседатели, че обвиняемият само изглежда да е направил покушение срещу живота на краля в опит да бъде убит, действайки в съответствие с измамното си убеждение, че той трябва да умре от ръцете на друг. Хедфийлд е признат за невинен. Изненадващо този резултат от процеса не предизвика обществено възмущение - вероятно тъй като всъщност не е била нанесена никаква вреда на краля. Въпреки това според Законите за скитничеството от 1714 и 1744 г. Хедфийлд е можело да бъде задържан само докато си възвърне разума и опасенията били, че той ще бъде освободен в “светъл период” и ще направи нов опит за покушение срещу краля. Това наложило спешно да бъде приет
Законът за престъпните лунатици,
който се прилагал за хора, обвинени в държавна измяна, убийство или тежко престъпление, които са били оправдани на основание невменяемост.
Хитлер се е интересувал от програма за убиване на хронични психично болни през 1933 г., малко след като поема канцлерския пост. Смята се, че между 220 000 и 269 500 души с шизофрения са били стерилизирани или убити.
Очевидно подобни решения са абсолютно неприемливи.
Актуалното положение е страдание, тормоз и изтезание за всички – за самите болни, за семействата и близките им, за съседите, за медицинските специалисти, за юристите и за всички онези, които са по един или друг начин въвлечени в подобни проблеми.
На държавните органи можем да влияем чрез правото си на глас. Собствените си виждания и отношението към онези между нас, които са в неравностойно положение, можем да променяме всеки ден.
Какво би станало, ако една млада и успешна изпълнителка и нейният продуцент поемат инициатива към такава промяна? Иска ми се да вярвам, че много от нас биха ги подкрепили и последвали.