Ще намерим ли изгубеното поколение?
Залите за култура – все по-пълни. Но понякога публиката реагира странно, разбира ли, наслаждава ли се истински?
Не, няма да стане дума за Хемингуей, Фицджералд, Джон Дос Пасос и още няколкото велики писатели, за творчеството и живота на които това определение е станало нарицателно. Във всеки отрязък от време на обществени катаклизми можем, за съжаление, да вместим понятието “изгубено поколение”. Изгубено между две гънки на времето, следствие на политически промени, които водят до разместване на духовните пластове.
За статистика ще си говорим, за изкуство - театър, музика, кино, танц, книги. За деветте музи, без които животът ни е сив и скучен, ако някои да не обръщат внимание на такива глезотии.
Да, когато мислиш “за стомаха и джоба”,
трудно бъркаш в този джоб, за да извадиш левчета поне за билетче за цирк, та да зарадваш детето, циркът наоколо ти вгорчава битието.
Но това време отмина, пластовете се понаместиха, хората имат нужда от друг живот - този, който сцената и екранът им дават за два часа. Като спасение, като потвърждение, като посока и надежда. Поне така трябва да бъде.
Велико нещо е статистиката - прилепва като ръкавица абсолютно към всичко. Данни на НСИ сочат, дето през миналата година 2 000 000 (два милиона!) души са си купили билети за театър, за да нахранят душите си. 4 000 000 са потребили билети за кино. Статистически погледнато, тия общо 6 млн., са си цялото народонаселение, останало в родината.
Разбира се, че не е така, в Чуйпетлово ни кино, не театър, ни даже симфоничен оркестър, но в големите градове - дал господ. Назад към изкуството е мой повик по аналогия на Русо, но с твърдото ми убеждение, че това връщане е всъщност движение напред.
И статистиката чинно и стриктно изнася цифрите на фактите. Данните за продадени билети за театрални, оперни, балетни и циркови постановки и за кинопрожекции са се увеличили съответно с 31,5% и с 15,6%. В сравнение с предходната 2022 г. и почти достигат 2019-а.
Естествено е отчетен спадът на пандемните катинари по вратите на всички културни институции. Но статистически вървим напред, нали? Статистически. Аз ходя на театър, защото от дете са ме водили родителите и съм открила магията на сцената. Поразбирам от режисура, от концепция, от актьорско превъплъщение, от импровизация, даже как се справя техническият персонал с чигите и следачите. Важна ми е не само сцената, но и залата. Защото едното без другото е безсмислено.
И когато тази пълна зала се държи неадекватно, ме хващат бесните. Или мировата скръб. В зависимост от реакциите. Да, залата е пълна. Но всъщност е почти празна. Публиката не гледа пиеса, а някакви скечове. Актьорите играят великолепно, а
публиката се хили на реплики, които не са смешни
сами по себе си. Публиката не ръкопляска там, където възхитата от текст и изпълнение те кара да се взривиш. Не, няма такова нещо, публиката става накрая на представлението, без да изчака поклона на актьорите, което е неприлично и некултурно, ама така е чула или видяла и го смята за редно. Публиката, в по-голямата си част между 25 и 45 години, е неадекватна.
Знам какво говоря и не обвинявам публиката. Как да разбере, че когато Лилия Абаджиева поставя в театър “Възраждане” Шекспировата “Зимна приказка”, това, дето всички роли се изпълняват от мъже, не е повод да се подхилкваш на роклите им, защото не знаеш, че по времето на автора на сцената не е можело да се качи жена. А това, боже господи, го имаме и в “Под игото”, в описанието на позорището “Многострадална Геновева”!
Ама кой ти чете Вазов, овехтелия
и неразбираемия за новото поколение. Поизгубеното. Ненаученото на култура на зрителя. Ненаучено на култура на слушателя. Ръкопляскат след всяка част на музикалното произведение, защото и хабер си нямат (никой не им е пратил хабер в училище и в семейството) как се слуша симфонична музика. Тъжно е. Много тъжно.
Статистиката се опитва да ни вдъхне оптимизъм. Обаче. Не мислите ли, че да се съди по закупените билети, е също толкова нелепо, както и по закупените книги. Закупен не значи прочетен, разбран, възприет, оказал влияние за подтикване към размисъл. Нали това е ролята на изкуството, или аз нещо бъркам.
Да вметна - на всичкия този прилив към зали и шапита отливът от библиотеките е значителен. Кръгът се затвори, нали? Няма как да влезеш в представлението, филма, музиката, ако предварително не знаеш къде отиваш и какво ще видиш.
Ако не знаеш автора, не си го чел, не си чувал за него, за това, че Бетовен е оглушал, че Тенеси Уилямс това, а Уди Алън онова,
не клюки, а факти бе, хора,
факти, които дават своето отражение върху творчеството и съответно върху претворяването му в достъпен за теб вид. И да се държиш културно, с уважение към труда, защото изкуството е къртовски труд с цел да ти влезе нещо в главата, да се замислиш, да се насладиш, да излезеш пречистен.
Не за да се хвалиш, че си гледал там нещо, щото си културен, а за да споделиш какво те е впечатлило.
Аз се радвам и на откровено слабите представления, защото за тях можеш да разговаряш конструктивно. Но хора, възпитани от неправилни примери, да изпляскат прави и да хукнат към гардероба, кой да ги научи на конструктивност?
И все пак - ходете на театър, ходете на концерти, на кино, независимо от качеството и възпитанието ви, ходете, статистически погледнато, възможността да се намерите е огромна. В изкуството има всичко - и добро, и лошо, научете се да ги отличавате.