И Украйна, и Европа са в ръцете на серия от грешки
Кратък летопис на сбъркани преценки
На 24-и този месец се навършват 2 години от войната в Украйна - време за равносметка.
Още през 2014 г. майданът (т.е. площадът) избра пътя на саможертвата, а Зеленски не можеше да излезе от тези релси. Никой не знае колко войници са загинали досега – и двете страни пазят в тайна своите жертви, а чуждите силно преувеличават.
Да приемем, че са еднакви – по 400 хиляди на всяка. Ранените обикновено са 3 пъти повече, а ампутираните - по около 50 хиляди на армия.
Касапницата върви с пълни обороти
За жертвите сред цивилното население няма данни, но и те са стотици хиляди. Над 12 милиона украинци са се изселили от родните места. Поне 5-6 милиона са на Запад и повечето няма да се върнат. Колко е населението на Украйна в момента? Някъде между 20 и 30 милиона. Преди десетина години беше 40 милиона, а при разпада на СССР – около 50.
Прекрасна страна, едно от най-великолепните и плодородни кътчета на Земята. Колкото си щеш реки, езера и красиви жени. Но там, където са минали боевете, градовете са изравнени със земята, пътищата са разрушени, земята е надупчена от снаряди и минирана.
Около 18 процента от територията на Украйна е окупирана от Москва, но те скоро могат да станат 30. Москва гледа към Одеса и Харков, за нея това са руски градове. Говори се дори, че утре Украйна може да спре да съществува.
Е, нямаше ли по-мъдър вариант?Можеше ли да се избегне тази трагедия?
Можеше, но не когато се слуша патосът на площада. Още французинът Льо Бон пише, че в тълпата господар е най-тъпият. Ако украинската политика не бе оформена чрез цветни революции, Украйна днес щеше да е мирна, непокътната и ориентирана на Запад.
(Една скоба – ако в България не бе революцията на жълтите павета, днес щяхме да имаме магистрала “Хемус”.)
Първата възможност
Да се върнем към зимата на 2014 г., когато в Киев бушуваше така нареченият майдан и по площадите се лееше кръв. На 21 февруари опозицията в лицето на Виталий Кличко, Арсений Яценюк и Олег Тягнибок, а от страна на властта - президентът Виктор Янукович, подписаха Споразумение за урегулиране на кризата. Свидетели и гаранти станаха външните министри на Германия и Полша, както и един висш френски дипломат.
Споразумението предвиждаше да се създаде временно правителство и да се направят предсрочни избори под международно наблюдение. Ако то бе спазено, опозицията щеше да дойде на власт, но по мирен и демократичен път. Днес Украйна щеше да е цяла в границите си от 1991 г. И Крим щеше да е украински.
Но лидерите на площада не мислеха така. Двама герои на майдана – Владимир Парасюк и Дмитрий Ярош, се обявиха против съглашението. И щом Янукович изтегли своята жандармерия от района на административните сгради, техните бойци го атакуваха и го превзеха. Янукович се спаси с бягство в Русия, а управляващата до този момент Партия на регионите бе разгромена с помощта на физическо насилие и повече нито веднъж не участва в избори. Тя просто изчезна.
Така пътят на майдана бе разчистен,
но разумът млъкна за дълго. А това развърза ръцете на Путин да се намеси.
Москва вероятно би приела смяна на властта в Киев, ако тя бе резултат от честни избори. Но репресиите, забраната на руския език, изглежда, им дойдоха малко много. Крим, Донецк и Луганск се отцепиха, а Русия се намеси.
Няма значение дали отцепниците са въстанали спонтанно, или Кремъл ги е организирал – важното е, че и те си направиха майдан. А можеше и да не се разбунтуват, ако начело на Украйна не беше площад, а човек.
Умният човек щеше да знае, че поне част от руското население ще се вдигне на бунт и че Москва ще го подкрепи.
Не ме разбирайте погрешно – ако зависеше от мен, веднага да възстановя Украйна, както си беше. Но уви, политиката е изкуството на възможното. Украинските политици избраха невъзможното.
Следващите два шанса бяха споразуменията
Минск 1 и 2
Тук вече Русия нямаше никакво намерение да връща полуостров Крим, но за Донецк и Луганск се бе съгласила на ограничена автономия в рамките на Украйна.
За целта Киев трябваше да промени конституцията си според новия статут, както и да амнистира бунтовниците. Гарантите на тези споразумения бяха пак Германия, Франция и ОИСР (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа).
Уви, площадът не бе напуснал главите на лидерите. Ако имаха водач, който да се опита да спаси страната, сигурно щяха да го обесят на кестена пред президентството.
По-късно Зеленски спечели президентските избори с обещания за мир. Естествено, и той не желаеше да го обесят пред президентството.
Последният от тези изтървани шансове бе през
април 2022 г.
в Истанбул, когато руската офанзива беше вече в разгара си и руските сили бяха полуобкръжили Киев. В резултат бе подписано предварително споразумение, според което Крим щеше да си остане руски с неопределен статут, а след 15 г. щеше да се преразгледа пак. Киев поемаше задължение да не влиза в НАТО, където и без това няма голям шанс да влезе, а Донецк и Луганск се връщаха към Украйна, макар и отново със защитен статут. По принцип този договор бе по-добър за Украйна от Минск 2, но световните лидери не бяха узрели за това. От Албиона прелетя Борис Джонсън, Зеленски скъса документа, а киевската Рада прие закон, че никога няма да води преговори с Путин. Мирът бе обявен извън закона.
По-късно Меркел каза за Минск 2: "Ние не бяхме сериозни, искахме само да дадем време на Киев да събере сили и да се подготви за войната". Но както днес се видя, след Украйна Германия е най-големият потърпевш от тази измама. Взривиха газопроводите, Германия изпадна в рецесия и бързо започна да се деиндустриализира. Остана без алуминиеви заводи, скоро ще остане и без автомобилостроене. На това отгоре към властта бързо се движи радикалната дясна партия "Алтернатива за Германия", където феновете на Путин са повече от апологетите на Байдън.
Цяла Европа потъва. И за да добави към щетата обида, онзи ден Байдън нареди да се спрат доставките на втечнен газ. Но ако смятаме, че поне Чичо Сам е спечелил от серията площадни революции, много се лъжем. Самият той е тяхната жертва. Днес САЩ стоят много по-зле на световната арена, отколкото преди 3 г. Техният основен съперник, Китай, де факто получи на тепсия най-голямата суровинна база в света.
Кой спечели от всичко това? И докога ще продължава глупостта на цветните революции да води планетата?