ПСА или Паметник на Собствената ни Апатия?
Проблемът със стърчащия паметник на Съветската армия /ПСА/ в центъра на Княжеската градина в София официално стои от 1993 година. На практика 30 години политиците не могат да решат съдбата му, а гражданите на София овчедушно ги чакат да вземат решение. И това е при всички правителства – и при сини, и при червени, и при жълти /НДСВ/ и при герберски. Особено пък сега при близо тригодишното политическо безвремие.
И при всички мотивът е или идеологически /БСП/, а после и „Възраждане“, или конформистки и със страхливата нагласа тип „Дай да не дразним хората“, което си е задкулисното „Да не загубим електорат“. Или пък, защото имало и други мнения /разбирай други политически нагласи/.
Какви „други мнения“, за Бога. Има един клип във Фейсбук, в който се е изтъпанил цял Румен Петков пред ПСА, който обяснява, че държава, която руши миналото си, руши и бъдещето си. Той какво – иска бъдеще с Червената армия ли? И това ли е „другото мнение“ – на него и на себеподобните му?
Категоричната позиция на Синя София е този паметник да бъде премахнат. Причините са изтъквани десетки пъти. Накратко – нито Червената армия ни е освобождавала, нито народът ни и е признателен. Признателни бяха Георги Димитров, Вълко Червенков, Антон Югов и шепа комунисти, които навремето завзеха властта с помощта на съветските власти и още не могат да си простят, че я загубиха. И трябваше ли отново външно събитие като нахлуването на руския агресор в Украйна да ни събуди за тази нетърпимост?
Всъщност знаете ли, кое е парадоксално в случая? Това, че същите тези наследници на комунистите вият за запазването на паметниците, но забравят как техните предшественици разрушиха паметниците на Сталин и Червенков, как кръщаваха, а после махаха имена на вождовете на градове и планински върхове! Но това беше правилно, защото „партията винаги е права“. И след две поколения всичко, ако не е забравено, то е простено. И пак с Червената армия напред…
В политически план нещата са доста по-сложни и направо казано доста по-срамни. Става въпрос има ли я политическата воля на управляващите да премахнат този цинизъм от центъра на Княжеската градина или не?
След първоначалните надежди, че нещо ще се случи, социалните мрежи са пълни с остри критики за поредното неизпълнено обещание и то от ПП/ДБ. И то при пълната подкрепа на ГЕРБ по въпроса поне на декларативно ниво. Но основната отговорност стои върху европолитическите новатори и носителите на промяната. Просто защото и областният управител, и премиерът, който обеща да „помага с каквото може“ са от ПП. Необяснимо е мълчанието на ДБ по въпроса.
В публичното пространство се появи едно обяснение, че всъщност от Промяната отложиха процеса заради кандидат кмета Васил Терзиев. Идеята е, че ако отиде на втори тур, ще се нуждае не само от гласовете на своите симпатизанти, но и на отпадналите – меката периферия на БСП, Патриоти, Възраждане и дори част от електората на ГЕРБ. Все противници на махането на монумента.
При ГЕРБ също е сложно. Широката народна партия включва в себе си и хора с най-различни настроения, дори по въпроса за криворазбрания патриотизъм и отношението към Русия. Или най-малкото към демонтирането /не казвам рушенето/ на паметници. Възможно е и да загубят избиратели при по-резки движения. Но подобни сметки не оправдават нито едните, нито другите. Освен всичко друго, могат да спечелят от негласувалите. Не подценявайте тяхната гражданска позиция.
В цялата тази суматоха изглежда, че към момента само Вили Лилков е ясен и с безусловни позиции по въпроса. И с пълно право ще черпи симпатизанти от това колебливо поведение на големите коалиции. Интересното в случая е, че избирателят в София ще оценява не само по това какви са обещанията на отделните партии в бъдеще, а какво ще свършат точно сега, преди изборите. Именно в такъв белег се превръща съдбата на ПСА, който ще засенчи както най-големия удар на кметуването на Фандъкова – метрото и преобразения градски транспорт, така и основните публично известни проблеми за ремонта на Графа, плочките по тротоарите и разместените жълти павета. В този смисъл, освен големите партии, показателно е мълчанието на един от основните играчи в столицата – „Спаси София“ по въпроса за премахването на ПСА, които също си правят тънки предизборни сметки.
Не зная за вас, но ми се струва, че обществото понякога иска решителни и категорични действия, нежели протяжни спорове най-вече защото са правилни и още по-важното е, защото се е чул техният глас и уважено тяхното мнение. Иначе казано – твърдата ръка.
Точно тогава избирателят ще бъде на ваша страна. Противното е апатия и лежерно плуване по течението на бавна и спокойна река. Иначе казано – стига лицемерна политическа апатия!