Спасителите на Каролев: Жив намерен - жив свален, това е най-голямото ни удовлетворение
Майка, прегърнала мъртвия си син при падане от Кончето, бе най-стресиращата гледка за нас, казаха още планинските спасители Методи Баненски и синовете му Росен и Стойчо Баненски
Към 1 ч след полунощ на 10 май икономистът Владимир Каролев бе открит в района на Жабешкото езеро в безсъзнание след падане поне 400 метра, но с пулс и дишане. Първи до него достигат братята Стойчо и Росен Баненски, а баща им Методи през цялото време координира акцията. Следват трудни 4 часа по свалянето на финансиста до път край хижа “Вихрен”, където го поема линейка.
За пореден път мъжете от Планинската спасителна служба - отряд Банско, изпълниха мисията си по спасяването на човешки живот. Направиха го както винаги - с висок професионализъм, с пълна отдаденост на каузата, без да щадят сили и не на последно място - с риск за собствения си живот.
Както “24 часа” писа, в предобедните часове на неделния ден Каролев направил спускане със сноуборд по склона на връх Малка Тодорка в посока към Дългото езеро. След като се оказало, че няма сигнал на телефона му, негов приятел към 17 ч се обажда в ПСС и веднага започва спасителната акция.
- Г-н Баненски, бяхте дежурен и координирахте акцията по спасяване на Владимир Каролев преди дни, а двамата ви синове пък бяха в екипите и го откриха в Пирин. Може ли да кажете дали тази акция е била от най-тежките?
Методи Б.: Първо нека да пожелаем на г-н Каролев да се възстанови, надяваме се лекарите да успеят да се преборят за живота и здравето му. А колкото до акцията, тя е една от стотиците, в които съм участвал, и не може да се каже коя е най-тежка. Всяка е различна, но лека спасителна акция няма. За нас обаче е удовлетворение, когато открием пострадалия жив и успеем да го свалим и предадем на медиците жив. В досегашната работа на ПСС - Банско, нямаме случай да открием човек с пулс и дишане и по време на нашите действия по транспортирането той да е починал. Жив намерен - жив свален. Това е най-голямото ни удовлетворение от работата.
Стойчо Б: Имали сме много тежки случаи, но щом сме се прибирали живи и здрави и сме помагали, това ни е достатъчно. При всяка акция сме в опасни ситуации. Често влизаме в лавини, за да търсим затрупан, а козирката е над нас, пресичаме лавиноопасни улеи, за да излезем в безпасен район, пускането на въжета в улеите, пренасянето на пострадалите, нощните акции също са тежки. При всеки един случай има риск.
- Много се коментира в последните дни нуждата от хеликоптер. В случая например с Владимир Каролев това би ли ви улеснило?
Р. Б.: Да, в случая с г-н Каролев хеликоптер би намалил времето за транспортиране до болнично заведение. Хубаво е да го има, но той е само един елемент в цялостната концепция за планинско спасяване. Нали преди да дойде хеликоптерът, трябва да се извърши много работа от нас. Човешкият фактор е най-важният.
Една машина
сама по себе си
няма да реши
въпроса
Какво става през нощта, при мъгла, дъжд, сняг, ураганен вятър? А при затрупан от лавина? Нали първо ние трябва да открием пострадалия и накрая да дойде хеликоптерът, за да го транспортира.
Друг е въпросът и че той трябва да е специално оборудван не само като въздушна линейка, но и с техника за спасяване - лебедки и др. Пилотите също трябва да са специално обучени, планинските спасители също трябва да се обучат. Преди години имахме случай, в който стигнахме до човек, паднал на Кончето, и тогава бе повикан хеликоптер. Докато дойде от София, ние го бяхме свалили до Казаните, а и пилотът кръжеше над нас и казваше, че не ни вижда заради лошо време.
- Има ли страх за вашия живот и здраве, когато тръгвате да спасявате?
М.Б.: Винаги има някакъв страх, но знаем, че трябва да се свърши работа, да се спаси човек.
Фактът, че
нечий живот е на
косъм и от нас
зависи да го
открием и
спасим, тушира
страха
и той остава на заден план. Все пак при всяко излизане в планината правим план, гледаме какви са условията и теренът. Сега, когато не съм чак толкова активен и не излизам често на терен, а координирам и помагам със съвети, повече се страхувам за младите колеги. Имаме много млади и добре подготвени спасители в отряда, които достойно ще ни наследят.
С. Б.: Страха го има, но имаме и увереност, че можем да се справим. По-скоро сериозните притеснения изпитват близките ни - жените, децата, които ни чакат. Така беше и в последния случай с г-н Каролев. Тогава представете си как се е чувствала майка ни - и тримата бяхме на акция. Но това е работата на планинския спасител, независимо дали е щатен, или доброволец.
Росен Б.: Страхът по време на акция при нас не е голям. Да, рискуваме, но знаем къде отиваме, как ще действаме, разчитаме един на друг с колегите. Страхът е дали ще се завърнем при семействата си, които стоят будни по цели нощи и ни чакат. Имам и други колеги - семейства спасители - братя или пък баща и син.
- А вие, г-н Баненски-старши, как решихте да станете планински спасител?
М. Б.: От 1970 г. съм спасител, първо като доброволец, а от 1977 г. - щатен, и никога не съм искал да работя нещо друго. От дете съм в планината, на ски съм от малък. Първо се качих на едни букови бичени ски, други нямаше. После тренирах алпинизъм и бях 2 г. в школата за високо спортно майсторство “Чавдар”. Първите 5 г. бях единственият щатен спасител. После станахме двама, след това постепенно щатът се увеличи. Нашата работа е колективна. Сам човек нищо не може да направи. С колегите сме и приятели, защото всеки разчита на помощ от другия.
Когато бях сам, при всяка акция организирах доброволците. В онези години повече инциденти имахме през лятото. Тогава Пирин се посещаваше от много поляци, немци, чехи. Имаше много пострадали, изгубени. След като пуснаха първия лифт, вече и през зимата започнаха да се случват инциденти със скиори. Приемам работата си като кауза, като религия.
- А можеше ли синовете да не станат спасители?
С. Б.: Няма как да си израснал в семейство на планински спасител и да останеш встрани. От деца сме в Пирин, а у дома планинарството бе основна тема за разговори.
Покрай
татко
вкъщи са ни
гостували
доайените в
алпинизма,
четяхме книги на тази тема, гледахме карти. Когато татко бе на работа, с брат ми сме се спускали с въжета от тавана на двора. Спомням си, че бях в трети клас, когато с брат ми четяхме книга с маршрутите в Пирин, както и “Първи стъпки в алпинизма”. Така един ден тръгнахме от Банско и стигнахме до Казаните (два дълбоки циркуса в Пирин на височина 2200 и 2400 м - б.а.), както си бяхме по гуменки. На заслона ни срещна един германец, който ни гледаше странно и удивено. След два месеца се обадиха на татко за курсист, който си е ударил главата и трябва да се организира акция на Казаните. С брат ми започнахме да разсъждаваме как може там да пострада, описвахме обстановката и татко се учуди откъде знаем всичко. Тогава признахме, че с брат ми сме стигнали вече до Казаните. Познайте какво последва - скандал, викове, дори и бой май имаше. Бях в детската градина, когато се записах в ски клуба. Татко имаше вкъщи стационарна радиостанция и редовно слушахме как протича всяка една акция. Така разбрахме за първото изкачване на връх Лхотце през 1981 г., когато от Черни връх предаваха по станциите. По същия начин
научихме
преди
всички и за
изкачването
на Еверест
Само като ученик съм изкачвал Вихрен 20 пъти, а досега поне 70 пъти. Катерил съм и други върхове. Много пъти като дете сам съм правил преходи в Пирин - нещо, което е неразумно и сега непрекъснато предупреждаваме да не се прави. Завърших НСА, специалност “Туризъм и алпинизъм”, и още през 1998 г., когато се уволних от казармата, станах доброволец спасител. Заедно с мен се записаха още 4-5 души, мои приятели от Банско, които също завършиха НСА.
Р. Б.: Няма как в семейство на спасител да не станем и ние доброволци. Както в семейство на лекари децата обикновено стават лекари. Изкарах курсовете още като ученик, а след казармата, през 1993 г., вече се включих активно в отряда. Работил съм по хижите, животът ми е бил в планината. Искал съм да се кача до всеки връх, да видя всяко езеро, да мина по всяка пътека. А за случката с Казаните, която брат ми разказа, пропуска “екипировката”, която носехме - въже от простора, а една мотика трябваше да играе ролята на пикел, защото искахме да ставаме алпинисти. Минахме през тежки ледени полета, а в заслона на Големия Казан изядохме един пастет и все пак постъпихме разумно, като решихме да покоряваме връх Вихрен друг път, защото времето тогава бе много лошо. А на няколкото чужденци, които ни срещнаха по пътя и ни говореха нещо, което не разбирахме, но все пак стана ясно, че са учудени какво правим там сами, ние пък със самочувствие им казвахме, че сме от Банско, всичко знаем и ни е ясно.
- Има ли акция, която винаги ще помните?
Р. Б.: Никога няма да забравя случай отпреди 7-8 г., когато имаше инцидент на Кончето. Младеж беше паднал и имахме информация, че е още жив. Бях в първата група, която пристигна на мястото, гледката беше потресаваща - майка седи и в скута си държи починалия си син. Трябваше да се опитаме да я успокоим, самите ние да запазим самообладание. Взехме го от ръцете ѝ и го поставихме на носилката. Тогава нямаше как да се върнем нагоре и
повече от
12 часа прeз
нощта продължи
извеждането
надолу към района на Кресна, а майката вървеше с нас. Това няма да забравя никога и дано никога да не се повтаря. Оказа се, че някой беше срязал въжето на Кончето и момчето не е могло да се задържи. Възстановихме въжето, както и синджира на Вихрен. Като ръководител на Национален парк “Пирин” правя всичко възможно за осигуряване на безопасността на туристите в планината, за да не се случват инциденти. Правим малки неща, с които да помогнем на туристите. Пътеките трябва да са почистени и проходими, а тази година ще подновим вертикалната маркировка, която е изхабена.
С. Б.: Всеки случай, в който помагаме, е сам по себе си различен и драматичен. Понякога виждаме най-трагичната страна на инцидента. Тогава ми е най-тежко - когато видиш загинал. Владеем емоциите си, но и си правим изводи и преценки за ситуацията. Когато бяхме по-млади, възрастните колеги ни показваха как да се държим в такива случаи, те са били наша опора. След акция физическата умора бързо отшумява, но емоционалното преживяване натоварва много повече.
- Вероятно познавате всяко кътче от Пирин?
С. Б.: Планината е обширна и познавам всичко около Банско и Добринище. Не съм успял обаче да мина маршрута от връх Пирин до хижа “Яворов” например. Има и други красиви места, на които още не съм бил.
Р. Б.: Ще направя една аналогия - ако не си познаваш къщата, няма как да намериш бързо някоя вещ в нея. Пирин е необятна планина и има места, на които не съм бил. Все не ми остава време да отида и опозная района на хижа “Беговица”, където са гористи склонове. Планината се променя. Ако си бил на едно място и след 5-6 г. отидеш пак, ще установиш, че то не е същото. Трябва периодично да се минава по всеки маршрут през всички сезони, за да го познаваш. Планината е агресивна среда и всеки може да попадне в кризисна ситуация. Трябва обаче да се подхожда отговорно и с респект, да си подготвен и да уважаваш природата.
CV
l Методи Баненски е роден на 7 март 1949 г. Завършил е техникума по горско стопанство в Банско. Като войник служи в школата за високо спортно майсторство “Чавдар”. От 1970 г. досега е спасител към Планинската спасителна служба - отряд Банско
l Синът му Росен Баненски е директор на Национален парк “Пирин” от 2014 г. Роден е на 22 ноември 1972 г. И той е завършил техникума по горско стопанство в Банско. Веднага след Лесотехническия университет започва работа в Национален парк “Пирин” и минава през всички стъпала. Доброволец е в ПСС. Семеен, има син и дъщеря
l Другият му син - Стойчо Баненски, е зам.-кмет на община Банско. Роден е на 8 март 1975 г. През 1998 г. завършва НСА, специалност “Туризъм и алпинизъм”. Занимавал се е с частен бизнес. Доброволец е в ПСС. Семеен, има син и дъщеря