Валери Йорданов: Вдъхновяват ме дъщерите ми
Малката пее страхотно, а голямата участва в 4 филма
В екшъна винаги се хвърлях сто процента, за да стане истинско
Може да се каже, че Валери Йорданов с ролята си на Бръчков от “Хъшове” на Александър Морфов се прехвърли от многолюдните екипи на постановките на Народния театър в дружината от звезди на тази сцена. Макар че - по незнайни причини - българските актьори не искат да ги наричат “звезди”. Неговото автентично искрено и дълбоко почувствано изпълнение в “Хъшове” бе отличено през 2005 г. с “Аскеер”. Актьорът постави статуетката до спечеления “Икар” за участието си в “Ничия земя”, също в Народния театър.
Валери е в академичната трупа от 2004 г., след като завършва НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов през 1996 г. и професионално начало в Младежкия театър. Понастоящем името му нашумя със сценичния живот на моноспектакъла му “Караконджул” по текст на Николай Хайтов. Представлението тръгна на малката сцена на 4-ия етаж, но поради големия интерес се премести в голямата зала. За “Караконджул” няма билети.
- Валери, какво точно хареса в разказа на Хайтов, че се захвана с него за първия си моноспектакъл?
- Ами... срещата ми с писателя. Живата среща. С неговите разкази се познавам от дете, но с г-н Хайтов се запознах точно след дипломирането си в НАТФИЗ. Бях малък, изглеждах несериозно и с дълга коса, а той дойде след представлението и ми каза (гласът му беше твърд и спокойно-неучтив): “Мойто момче... Като те видях на сцената - помислих, че ще ме разочароваш. Радвам се, че ме опроверга.”
Подаде ми ръка и стисна силно. Отговорих му със същото. После се срещахме, даде ми свои пиеси (непоставяни), говорехме за “разликите в поколенията”, за “паметта”, за “има ли ни, ако не знаем кои сме?” и т.н.
Николай Хайтов
почина две седмици
преди премиерата ни
по негови разкази
Спокоен съм, защото знам, че щеше да му хареса.
- Познаваш ли този род чешити, като родопчанина, твоя герой в “Караконджул”?
- Ако си забелязал, в тази нощ на “караконджула” се преминава през още няколко истории от живота му. Това са части от разкази, които съм писал за мои приятели. Всичките ми най-близки хора са по този начин устроени, сигурно затова сме се срещнали. Независимо къде и как живеят - това са хора, които обичат и познават планината, не страдат от самота, когато се шегуват, го правят, визирайки единствено себе си, а когато са наранени или нещо ги мъчи - никой не разбира, защото шегата и желанието им да помогнат на друг са по-важни.
Усмихнати са и в
болката си, и в
чуждото щастие
За мен това е и сила, и мъдрост, и смисъл, като се има предвид какво ни заобикаля.
- Смяташ ли, че ако пишеш пиеса, трябва да се идентифицираш с някого от героите?
- Това е задължително - историята да ми е близка! Да е лична, иначе защо да я разказвам? Сега довършвам втория си филм. Нарича се “Шекспир като улично куче”, много различен е от първия (“Кецове”) и не крия - да, доволен съм от резултата. И актьорите, и историята, и заснемането им са силни, изненадващо парадоксални и зрителите ще се забавляват и ще се замислят след това. Ще се провокират от парадоксите и екшъна, убеден съм, защото и животът ни е такъв. Като приключа с монтажа, ако имам шанс,
ще се опитам
да издам книга
с разкази,
които довърших през пандемията. Бих искал да включа в книгата и пиесата “Караконджул”, ако получа разрешение от децата на Хайтов, защото текстът е изключителен и заслужава да бъде игран и видян и в други български театри.
Да остане и като драматургичен вариант. За по-натам - не кроя планове, да сме здрави и да “мине чумата”...
- Какво очакваш да репетираш в Народния? Всъщност какво ти се играе?
- Не очаквам. Предпочитам като тръгна нанякъде, в работа или в пътуване, да нямам очаквания - така е много по-интересно. И не мечтая за бъдещи роли; каквото трябва да се случи - ще се случи.
- Какво те прави щастлив?
- Любопитството ми. И когато срещна неочаквано нечий талант. Особено ако е на млад човек.
- Имаш ли среда от приятели? Кои хора са ти интересни?
- Всички. Обичам да наблюдавам хората.
Всеки човек е като
филм или книга,
носи си своите драматични и комедийни моменти, независимо от битието и интелекта. И както и да живее човекът, животът му е “най-хитрият и неочакван сценарист”.
- Какъв човек никога не може да стане твой приятел?
- Няма такъв. Може би само ако настоява да ми бъде приятел.
- Гледах твое гостуване в Би Ти Ви и няма как да не засегна твоите травми, за които спомена - как стават, не ти ли пречат в представлението? Не трябва ли да си по-внимателен?
- Да, доста са. Богат ми е медицинският картон - и е разнообразен. Но както казва Странджата (в “Хъшове” го играе Руси Чанев), “Моите белези са моите ордени, на когото не се харесват - да не ги гледа.” Шегувам се.
Най-честата ми грешка през годините беше, че винаги се хвърлях сто процента, за да стане истинско. Екшън сцена, кадър, каскада - на кон, с кола, падане или ръкопашна схватка... Не харесвах да се усеща фалшив момент. Затова и
травмите се
случваха винаги
по време на работа
В личния си живот (а аз живея доста активно, с много движение), не се контузвам. През последните години много внимавам и в работата. Репетирам и обработвам каскадите, за да не се шегуват с мен моите приятели, лекарите.
- Намираш ли време за двете си момиченца?
- Ще започна с клишето от неправилния превод на една реплика в края на “Последният самурай” - “Прекрасни са!”. А реалният превод е: Те всички са перфектни! Моите перфектни са на 8 и 13 години. Буйни и спортуващи. Учат се добре. Саможиви са и обичат да ги водя на диви места за по-дълго време. С палатки, въдици и всичко, което човек може да измисли и измайстори в дивата природа.
Тренират карате
от петгодишни,
обичат книгите и киното и не се притесняват да изказват мнение или несъгласие, ако нещо ги вдъхновява или потиска.
Малката Яна пее страхотно. А голямата Йована участва в 4 филма, преди да започне да “отказва ангажименти”. Не им се бъркам. Животът си е техен. Мога само да ги подкрепям или съветвам в тяхната перфектност. Сега ще отговоря на предишния ти въпрос за вдъхновението. Те ме вдъхновяват!