Проф. Греди Асса: Лекарите днес дирижират времето и това е голямата промяна, дошла с COVID-19
Всичко е политизирано и като художник е важно да вмъкна зрителя в нов свят, в който той да се чувства щастлив, свободен и независим от внушения на телевизия, социални мрежи, радио, преса
Лекарите са новите възрожденци. Виждам у всеки един от тях безусловна всеотдайност
Най-големият дял от натрупаните с усилията на всички постъпления трябва да отива при лекарите и здравния сектор, после за образованието и учителите, учените, университетските преподаватели, след това на архитектите и артистите
Младите трябва да знаят, че зад всяка творба има история, която е добре да познават, дори и да не я уважават
Подемът има нужда от визионери – управленци със стратегически поглед върху развитието ни като държава
- Обиколили сте целия свят с вашите картини, защо обаче избрахте Франция за тема на изложбата си, която откривате на 21 октомври в галерията на ул. “Оборище” 5, проф. Асса?
- С Франция е свързано цялото ми семейство - и аз, и съпругата ми Жана, и дъщеря ми Ина, която близо 12 години живя в Париж. Тя следва в две реномирани висши училища тъкмо там. Във Франция висшите училища имат по-висок статут от университетите, защото са селективни още на входа. За мен най-респектиращото учебно заведение, в което тя учи, е “Пенинген” - там е учил самият Матис. В предстоящата ми изложба има един омаж (от френски Hommage - почит, б.р.) към него.
Лично съм свързан с Франция още от 90-те години на миналия век. Дали при приятели, или при дъщеря ми, по различни поводи Франция всяка година отваряше врати за мен
не само като
екскурзиант
и минувач, но
и като творец
За Франция трябва да имаш ключ, добро поведение. Още по-важно е да говориш много добър френски - тогава започва друга омая. Ако обаче не говориш езика, се чувстваш малко отстранен. Самото изкуство ми позволява да влизам в този свят с очите си и да се чувствам безкрайно щастлив, защото дори и да греша, преводът е само мой.
- Имате над 100 изложби у нас и зад граница. Колко са френските?
- Пътьом ги броих. Първата е колективна изложба в красивата сграда на Парижкото кметство. След това идва изложбата в т.нар. Сите дез Ар, където през 90-те години бях спечелил тримесечна стипендия. По същото време бях поканен да покажа работите, които направих в ателието на Сите дез Ар, в един обширен парижки апартамент с истинска изложбена площ. Имаше многобройна публика и коктейл като на всяка галерийна изложба. Имал съм самостоятелна изложба в галерия в Бордо. Участвах със своя експозиция в корпоративна изложба на най-старата френска застрахователна фирма – “Превоар”. В българския културен център в Париж съм участвал в колективна изложба, която показа автопортрети на български художници. Френският културен институт преди преместването му в новата сграда имаше галерия, в която направих изложбата “Версай, Версай”. Може би пропускам нещо.
- Видях колко бяхте развълнуван на церемонията “Достойните българи” онзиден при връчването на голямата награда на българските лекари на първа линия в пандемията. Имате ли личен мотив да изпитвате пиетет към тях?
- Да. В малшанса да се сблъскам със сериозна болест, за която не обичам да говоря, имах късмета лечението ми да бъде поето от изключителни лекари. Нямам достатъчно думи, с които да изразя благодарността си и преклонението към проф. Евгений Хаджиев, който ме преведе през годините с професионална вещина и човешка топлота. Заради небаналната диагноза съм имал
досег с лекари
от Виена
и Париж
Проф. Русанка Ковачева, с която от много години ни свързва топло приятелство, освен че откри за мен проф. Хаджиев, не само ми помогна да преодолея диабета, но откликваше с проницателността, която опитът и призванието дават, на всеки мой здравословен проблем.
Днес за мен лекарите са новите възрожденци, особено сега, когато изживяваме тежката криза с COVID-19. Изпитвам преклонение към цялото съсловие, защото виждам у всеки един от тях безусловна всеотдайност.
Просто отиват на предната линия и се хвърлят в битката за човешкия живот. Изключителни! За мен това са съвременните герои, които промениха листата от минали години. Връщат те отнякъде и отново си жив, здрав, работиш, гледаш си семейството и внуците, чувстваш се щастлив. Като мен. Вярвам, че това е голямата промяна, която пандемията донесе. Лекарите днес дирижират времето, те са неговите властници.
- Мнозина днес търсят формулата на силната държава, в каквато мечтаят България да се превърне. Вашата представа каква е?
- Какво означава “силна държава”? От тоталитарния опит научихме, че силната държава може да премазва гражданите си. Имам своя пацифистка утопия. Най-големият дял от натрупаните с усилията на всички постъпления отиват при лекарите и целия здравен сектор, после за образованието и учителите, включително и за вечно пренебрегваните учени и университетски преподаватели, след това на архитектите и артистите… Най-накрая идва редът на военните и силовите структури. Не разбирам как игрите “на война” или на “стражари и апаши” движат напредъка на човечеството.
Според мен протестите, които три месеца шестват по жълтите павета, имат основание. Повечето българи се надяваха, че с времето, а от промяната изминаха 31 години, ще стигнем до твърдата отсечка на морала, на дисциплината, на позитивността. Подемът е затормозен, когато чувството за справедливост е накърнено.
- Няма подем обаче в целия свят, не мислите ли?
- Да, но има сфери, в които има голям напредък. Да се сетим за цифровите технологии или за напредъка в медицината. Подемът има нужда от визионери – управленци със стратегически поглед върху развитието ни като държава. Причинно-следствените връзки се разпадат, когато искаме неща тук и сега, а не мислим те какво ще възпроизведат след време.
- Преподавате в Художествената академия. Сигурен ли сте, че критериите, по които приемате студенти, са в крак с новите технологии и че избирате най-изявените и талантливи кандидати?
- Фокусът наистина вече не е в живописта и скулптурата. Той се измести към електроника, медии, социални мрежи. Студентите ми имат достъп до огромни масиви от информация с няколко клика на съответното устройство. Образованието трябва да им помогне да я анализират, отсяват и усвояват. А в живописта, в рисуването, в скулптурата, както и в произведенията на концептуалното изкуство все пак трябва да има разбиране. Без него се случва една най-обикновена среща с произведение на изкуството, погледнато в екрана на телефона или компютъра. Няма памет, способност да събереш две произведения на изкуството и да направиш свой прочит.
- В този смисъл успявате ли вие, художниците, чрез изкуството си да влияете на обществото?
- С колегите ми се надяваме на повече задълбоченост в разчитането на посланията, които правим с работите си. Няма ли го този инстинкт у човека да види и оцени творбата, тя не оставя следа.
Изкуството,
особено
живописта,
отстъпва
територия на
фотографията,
която извоюва нови полета и налага свой темп и начин на мислене. Сюзън Зонтаг пише, че е много лесно да натиснеш спусъка на фотоапарата, но преди да настъпи този момент, са работили толкова много художници. В крайна сметка мигът, секундата - това е новото. Съвременното изкуство се нуждае от пространство, от смисъл и от малко добро настроение, каквито все по-малко откриваме. Днес всичко е политизирано, но за мен като художник е по-важно да измъкна зрителя от реалната ситуация, да го вмъкна в един нов свят и той да се чувства щастлив, свободен и независим от внушенията на телевизия, радио, преса. Картината е като книга - може да не знаеш да четеш, но дори и да сричаш, пак ще си щастлив, когато я държиш в ръце.
- Прочетох за вас, че носите мисъл на Пикасо в джоба си: “Винаги правя това, което не мога, за да мога да се науча да го правя”. Помня ви още от студентските си години в Прага - тогава не спирахте да рисувате където и да е и върху каквато хартия ви попадне в ръцете, дори касови бележки от кафене...
- Не само тогава, но и сега си правя малки рисунки, едни драскулки, които ме научиха да не повтарям. Защото
случката е само
сега, после става
друго, не можеш
да повториш една
и съща линия
Спомням си много добре как в едно от кафенетата ме запознахте с чешка художничка, която тогава ми каза: “Толкова хубаво рисувате, защо обаче толкова натискате? По-леко!” Толкова бях омаян от възхищението ѝ, а тя: “Може и по леко.” Защо? А аз по балкански настоятелно, с дебела линия, да подчертая.
- Къде ви разбират творбите по-добре - тук, в България, или в чужбина?
- Продължавам да вярвам, че ще ме разберат рано или късно, тук или другаде. Макар че най-близките ми знаят, че
мога да направя
“вертикално
излитане”
По-малко останахме художниците, които сериозно се занимаваме с живопис. Наскоро изпратихме Андрей Даниел. Той беше един от групата “Градът”. Бяхме първата авангардна група, първата галерия за съвременно изкуство, първите, които започнахме да правим инсталации. Тогава, през 1986 г., даже не сме усещали вятъра на промяната. Работихме в едно друго измерение, което се оказа изпреварващо.
Винаги съм мислил, че нашето изкуство трябва да излезе сериозно на европейската сцена. Тогава не се получи заради лични местоимения кой да иде, кой да бъде, защо той, а не аз. Така българското изкуство направи силни пробиви, но индивидуални. Най-силното ни участие като представяне на различните поколения български художници беше на Венецианското биенале - Павел Койчев, Хубен Черкелов и аз. Павилионът беше в
красиво палацо,
не в коридори,
таванчета,
дворове с
неплатени наеми България е ощетена, когато не е показана със светлината, която заслужава.
- Бяхте казали в свое интервю, че не рисувате картини, за да бъдат окачвани на пирон в кухнята. Дали тази амбиция, нужна на всеки истински творец да върви напред, стига до масовия човек?
- Надявам се. Не можеш да си окачиш в кухнята един Иван Вукадинов - картината просто ще разбие стените. Или пък Емил Стойчев, или Теофан Сокеров - изключителни живописци!
Защото кухнята ти дава мириса на терпентин, но не ти дава мириса на тишината, а тогава смисълът се губи. Защо тръгнах към по-големите формати? Защото те не се побират даже и в хола.
- Какво трябва да знаят младите?
- Че нищо не е започнато отсега, а зад всяка творба има история, която е добре да познават, дори и да не я уважават.
Роден е на 29 януари 1954 г. в Плевен
През 1981 г. завършва стенопис във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий" в класа на проф. Никола Гелов
Професор, преподава живопис в Художествената академия
Негови картини са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Бундестага в Берлин, музей "Петер Лудвиг" в Кьолн, колекция "Франк Пажес" в Баден-Баден, Музей на холокоста във Вашингтон и др.
Има над 100 изложби у нас и по света. Следващата ще е на 21 октомври с над 70 платна за Франция, която посвещава на съсловието на “белите престилки”