“После ще видим” не пали революция
Дали площадните герои ще продължат борбата срещу корупцията, когато са във властта?
С едно особено неприятно усещане премина денят след печалното “Велико народно въстание”. Онзи начин, по който се чувстваш, след като си висял безславно няколко часа на опашка пред МВР, за да си подновиш личните документи и накрая са те отпратили за утре. От умора нямаш сили повече да се гневиш, гледаш с други неща да се залисваш, за да прогониш потискащото чувство за пълен провал.
Та 3 септември беше такъв. Дълбоко потресено от нощните улични сражения, българското общество бавно и мъчително осъзнаваше, че такова млатене, мятане, влачене и дране не сме преживявали от оная историческа обсада на парламента на 10 януари 1997-а. И тогава имаше провокатори, естествено, студентските лидери бяха непрестанно нащрек.
Както си стоиш и викаш “Червени боклуци!”, изведнъж усещаш, че тълпата се раздрусва, все едно земетресение я люшва. Повдигаш се на пръсти и виждаш над морето от глави как полицейски палки светкавично се издигат и изчезват като перки. Чак на Филип Димитров бяха счупили темето, наред биеха.
Вече се бе стъмнило, когато екнаха викове: “Кола! Пазете се!”. Бяла лада премина директно през протеста, по чудо нямаше убити, само няколко смазани пръсти. Извеждаха от парламента Николай Добрев, номинирания тогава за премиер на червеното правителство. По-късно научихме, че се е срещал тайно с Иван Костов в ресторанта на “Копитото”. Колко странно нещо е животът – днес синът му, Кирил Добрев, е кандидат за лидер на БСП и участва в протести срещу кабинета на десницата!
Но както и да е, в онази нощ се стигна до ужасен, паметен погром – протестиращите пробиха кордона и нахлуха в Народното събрание. Активисти на КТ “Подкрепа” бяха в първите редици и ги обгазиха, но те се биха като за Сталинград – чупиха, къртиха, ритаха… Симка, секретарката на председателя Благовест Сендов, седеше в кабинета си с каска на главата.
Н
о преди 23 години нещата бяха много по-ясни и прости, нямаше какво да губим, държавата бе на дъното, парите се обезценяваха, средната заплата стана десетина долара. Протестираше се още от декември, барикади преграждаха пътищата към големите градове, истински Гаврошовци живееха на студа, палеха гуми, готови да се бият до последна капка кръв. Целта бе да изгоним комунистите от властта, за да дойде демокрацията.
Колкото и измамени да се оказаха надеждите ни за светло бъдеще, в онези смутни времена не се лутахме в догадки на чия страна сме, защото имаше само два фронта като в “Матрицата” – син и червен. Денят след погрома на 10-и не донесе и капчица смущение, напротив – бе зареден с удовлетворение. Макар да бяхме бити, за първи път ни се струваше, че нещо зависи от нас. Днес обаче е ужасно объркващо, в лабиринт сме.
В деня след боя с полицията в т.нар. триъгълник на властта едни казваха, че провокаторите с бомбите са пратени от самия Борисов, за да опорочат протеста, други, че са платени от “отровното трио” с парите на Васил Божков, а активисти на “Да, България” разправяха на ухо, че са ги предупредили след 19 часа да се махнат от площада.
Ама то през цялото време на тия протести срещу Борисов и Гешев си цари едно огромно масово неведение: едни ръкопляскат на Радев, други подтичват зад Копейкин, момчета с черни тениски съпровождат Паргов, на някакви “триото” раздава команди и им държи речи, Ренета Инджова зове за свобода, Христо Иванов се разхожда като собственик на Орлов мост, Мая Манолова и тя се мотае напред-назад, бивши труженици на СИК и ВИС викат “Оставка” редом с Румен Петков… Качамак! И всички изпълзели от червената мъгла мишоци се мъчат някак да изпъкнат пред камерите в потока от усмихнати нормални хора, дошли да покажат, че повече не могат да търпят на Бойко глупостите. Не протест, а сюрреализъм, като филм на Костурица.
Всъщност недоволството можеше и да постигне целта си, ако не беше го яхнало въпросното некадърно трио. Просто няма на света народ, който да наводни улиците и да демонстрира своята непоколебимост с призива: “Оставка, пък после ще видим!” Това “после” го илюстрира красноречиво политическата биография на един отдавна забравен герой – бившия депутат от СДС Панчо Панайотов. Истински ведра личност, заредена с искрен оптимизъм, напълно отдадена на каузата.
Селски доктор, когото през 1991 г. избират за кмет на Дупница. Ще го запомнят за вечни времена с това, че демонтира паметника на Станке Димитров, вдига фонтан на негово място, освен това връща имената на улиците и площадите от времето преди 9 септември.
Невъздържаният му нрав обаче разваля дисциплината в СДС и сините не го подкрепят на вота през 1995-а. Той най-нехайно спечелва втори мандат като независим, и при това с 60 процента. Някой да има да каже нещо за Панчо!
Естествено, СДС го припознава отново. По време на протестите срещу Виденов в края на 1996-а и началото на 1997-а той все още е кмет и си изнася бюрото на барикадите на входа на града. Друг такъв градоначалник не сме имали!
Когато най-сетне синята революция побеждава, Панчо Панайотов става депутат от мнозинството, но не издържа дълго на тиранията на Командира. Започва да прави критични изявления по адрес на преяждащата власт, окото му не мига да критикува самия премиер. Изгонват го най-безцеремонно от парламента, но той не губи високия си дух, напротив. Отива в здравната каса, взема списък със селата, в които няма доктори, и тръгва да ги обикаля – работи последователно в Ловешко, Баташко, Пазарджишко и Ломско село, после в “Бърза помощ” в град Рила.
Много ясно, че героите от протестите ще поискат властта след победния край, те за това са там и чакат, Христо и Мая дори не го крият. Проблемът е не дали площадните герои ще се изкачат до върха, а дали ще продължат борбата срещу корупцията, докато са във властта. Понеже, както казваше Костов, всички сме братовчеди и идеално се познаваме, “После ще видим” не е достатъчно.