Ива Руйчева: Кризата от COVID-19 не е като Черната смърт, не е като Голямата депресия, това е Голямата адаптация
Ива Руйчева е лицензиран психотерапевт. Образованието си получава в университета “Оксфорд” и в престижния Институт по психиатрия към “Кингс колидж” в Лондон, класиран втори в света в областта психиатрия, психология и невронаука след “Харвард” в САЩ.
Тя е акредитиран и пълноправен член на Великобританската камара на психотерапията, на Европейската и на Великобританската асоциация по системна психотерапия. Има повече от 10 години психотерапевтичен опит в някои от най-престижните болници в Лондон, включително най-голямата във Великобритания и една от най-големите в Европа - St George's Hospital, както и определената за най-добра болница на Великобритания St Thomas Hospital, наскоро нашумяла по света и с факта, че именно в нейното интензивно отделение се лекуваше от коронавирус и министър-председателят на Великобритания Борис Джонсън.
Ива Руйчева даде интервю за “24 часа” в актуалния контекст на работата й с приоритетно фокусиране върху справянето на индивидите и компаниите със ситуацията, породена от COVID-19.
- Всекидневно се разглежда ефектът на пандемията от коронавирус върху физическото ни здраве, икономиката, бизнеса, но какви са реалните щети върху психичното здраве?
- Пандемията ще съществува в различни фази. Във всяка една тя ще има различно влияние както върху икономиката, както върху физическата медицина, така и върху психичната. Когато започна пандемията, шокът беше от един характер, в момента е от различен, но не значи, че липсва. В началото той по-скоро приличаше на ступор - заради начина, по който дойде кризата. Често, ако идва житейска криза - за да визуализираме, нека кажем, че идва торнадо, обикновено ние сме имали малко предизвестие, имаме идея, че това бедствие се случва, че наближава. И можем да започнем да се адаптираме в съзнанията си. Кризата често е и нещо, което ние можем добре да видим обективно около нас, ако, да кажем, сме били сполетени от опустошително земетресение. В тези случаи външната реалност ни помага да синхронизираме вътрешното си усещане на стрес с онова, което наблюдаваме около нас. Прави всичко малко по-реално и разбираемо, защото е видимо. Кризата с пандемията от коронавирус обаче е различна. Първо - дойде много рязко. Усещането във всички е, че
изведнъж
реалността им
беше разбита,
и това се случи масово, а не, както обикновено – само на даден отделен човек, на когото конкретно злощастие се случва в живота му.
Случи се на цели общества. А отделно хората не можеха да видят какво точно им се случва. Това ги докара в състояние на дисонанс - аз знам, че нещо става, но не мога да си го представя, за да започна да го приемам.
Ако ми е съборена къщата, ако ми е сринат блокът, имам ясна представа за щета и мога да си представя горе-долу и какво се случва, и колко време ще отнеме възстановяването. Но имагинерността създава проблем. Не мога да си представя колко точно трябва да се плаша и колко ще продължи...
В ранните моменти шокът беше и от нуждата във всеки следващ момент да се адаптираме към някакъв вид нова реалност. Появява се нещо, което не виждаме - ще намаляваме разпространението му, ще го спрем, ще се опитаме да живеем с него, ще го преборим, няма да го преборим. Фокусът на вниманието беше обърнат към света навън, защото хората трябваше да се информират, да осмислят, а всичко се променяше изключително бързо.
Сега обаче сме на друго място. На място, където има усещане за по-голяма стабилност. Не стабилност, каквато разбирахме преди 6 месеца, но стабилност спрямо това, което знаехме преди два месеца. Този момент дава място за рефлексия – да спра и да помисля какво точно ми се случва. А от рефлексията започват да идват други страхове. Ако в първата фаза много от хората бяха уплашени за физическото си здраве, за това на близките си, уплашени от заразяването, как ще запазят работата си, ще оцелеят ли във финансов план, сега рефлексиите са съвсем други. Сега ситуацията е - аз осъзнавам нещо за мен и за живота, което досега не съм искал да виждам. Осъзнава се ранимостта на живота - че той много бързо може да се промени до неузнаваемост, че всичко може да бъде изгубено и променено за един ден. Това е значим екзистенциален страх. И то не само на даден човек, преживял лична трагедия, а общ. Не “моята съдба е несправедлива и ме нарани”, а “фортуна явно е много опасно нещо”. Това създава страхове в различни планове. На какво мога да вярвам?
Може да градя
дълго и
да загубя бързо
Много хора са завладени от мисли “каква е почвата под краката ми?”, защото досега са били в ситуация на свободно падане.
- Доколко опасна е изолацията?
- Изолираността е много опасна в световен план по две причини. Искам първо да подчертая, че тук говорим в глобален план, за всички хора, а не конкретно за нашата нация, защото е много важно да не започнем да се делим на "ние българите", "ние гражданите" и така нататък. Не. Има само едно "ние" - "ние хората". Когато останем изолирани и самотни, с нас се случват две неща.
Най-голямото притеснение за всички колеги от медицинските професии е заради факта, че основен начин за дестресиране е присъствието на друг човек. Хората често неглижираме този факт и го определяме като слабост. Но на биохимичен път именно това ни помага най-много. Неслучайно се казва “да имам рамо” или “да подам ръка”. Това, което се случва, когато докосна някой друг в моментите, в които изпитвам високи нива на стрес , е, че моята парасимпатикова система всъщност започва да чува “успокой се, нещата не са толкова опасни, защото ти не си сам, аз съм с теб”. Започваме да се чувстваме по-спокойни и уверени, че ще се справим и ще оцелеем, защото не борим проблема сами, вече има “ние”.
В самата фабрика на нашата биохимия ние сме зависими от това да споделяме с друг, от чувството да сме “ние”. Когато един проблем е за “ние”, това ни кара да се чувстваме, сякаш той престава да бъде толкова голям.
Това, което стресът създава у нас, е буквално като вътрешна отрова. Тя е естествена, но е вредна в големи дози. Много от кардиоваскуларните проблеми - инсулти, инфаркти, запушване на артерии, са доказано силно свързани със стреса, един вид предизвикани от тази „химична вътрешна отрова“, а много често силно ефективна вътрешна противоотрова е просто някой да ни прегърне. Когато ни прегърнат за повече от 3 секунди, ние започваме да отделяме друг хормон - окситоцин. Той също е хормон на стреса, само че казва “успокой се”. Окситоцинът казва: “може да спрете производството на всички стресови хормони и да се върнете към нормалната фаза”. Именно това е големият проблем, създаден от коронавируса и невъзможността да бъдем с близките си и да ги прегърнем: “Аз съм уплашен и имам нужда от близките си, но тях точно сега ги няма и не мога да ги прегърна”.
Втората причина за притеснение при изолация е, че това, което ни помага да стоим психично здрави, е да си даваме отговори за себе си в репери с другите. Всеки се самоопределя: “Аз съм голям шеф”, “Аз съм красива жена”, “Аз съм желан мъж” и т.н. Какво се случва обаче, когато всички тези репери изведнъж изчезват. И да си най-силният и най-страхотният, не можеш да се пребориш с вируса, няма кой да те види и външността не може да блести, защото няма къде да я демонстрираш. И да си най-желаната, няма места, на които да получаваш потвърждения, които затвърждават усещанията ти за стойност.
- До какво доведе конкретно сегашната изолация заради коронавируса?
- Изолираността е факторът, който играеше голяма роля и преди, и сега. Несигурността играеше по-голяма роля в началото - ще закрият ли фирмата ми, какво ще направи работодателят ми, ще загубя ли бизнеса си, ще се адаптирам ли, тези аспекти ни държаха много по-свързани с външното и по-малко обръщахме внимание на това как се чувстваме.
С времето обаче много хора започнаха да стават силно изолирани. Защото реалността го налага – нямаш право да излезеш, няма къде да излезеш, не можеш да се срещаш с близки.
С идването на коронавируса всички замръзнахме на едно място в ситуация, в която я нямаше милостта или пък минуса от разсейването. Тази изолация, това спиране или забавяне на ежедневието ни извади дилеми и постави пред нас въпроси, които са съществувалаи в живота ни и преди, но сега придобиха ново звучене:
“Самотен ли съм?”,
“Така ли искам да живея?”,
“Давал ли съм си сметка, че съм сам?”.
Много хора се оказаха абсолютно сами. Други се оказаха изолирани в тежки обстоятелства или затворени във взаимоотношения, които не са били добри и подкрепящи. Но сега нямаше как да се разсейваме и да минимизираме важността им. Защото се озовахме в позиция: “Аз истински трябва да разчитам на теб, трябва да деля с теб, трябва да си партнираме”.
Тоест едни хора осъзнаха болезнено самотността си, докато други осъзнаха, че са в силно неудовлетворяваща реалност, в която не са искали да си признаят, че са. Че не са на място, което ги прави щастливи, където се чувстват разбрани и където изпитват заедност.
Периодът на изолацията донесе много трудности на хора с деца, с нефункциониращи семейства, разкъсани между множество идентичности. Как да бъде и добър родител, и учител, и професионалист, и да се научи на новия начин на живот, да се справя и със собствените страхове. И всичко това в пространство от две стаи. Но това не е слабост, това се случва на всички, страдащи от живота. Или пък обратното мислене - “всички страдат, аз защо да се оплаквам”. Ние всички имаме умове, които имат нужда да бъдат разбрани. Имат нужда от пространство, където да бъдат чути, да обмислим себе си и да открием по какъв начин да градим пътя си напред.
Конкретно за изминалите тежки месеци заради пандемията от коронавирус -
цената я платихме.
Въпросът е искате ли
да сте платили и взели нещо,
или просто да сте платили.
Оставайки на едно място и сами със себе си, ние всички в известна степен чухме вътрешния си глас да ни казва: „Ти трябва да огледаш своя микрокосмос, ти трябва да огледаш живота си – така ли искаш да живееш?“
В момента сме на кръстопът и не е ясно каква посока ще поемем. Въпроси от типа на “щастлив ли съм” и “на мястото си ли съм” са земетръсни. Предстои да видим какво ще направим като индивиди след общото “земетресение”. И не искам да се остава с впечатлението, че кризите могат да имат само негативни последствия. За някои хора това може да доведе до позитивни. Все пак ние имаме избор.
Както казва Толкин: “Ние не избираме времената, в които да живеем. Ние можем само да решим как да живеем във времената, които са избрали нас.”
Изолацията може и да е проблем, но може и да е възможност. Защото хората имаха възможност да видят, ако отпаднат всички външни неща и остане само вътрешната основа, как се чувстват те с нея. Много хора използваха периода за осъзнаване и получаване на отговори от себе си. Харесва ли ми, че работех толкова активно? Харесва ли ми, че целях да изкарвам повече пари, които да спестявам, или всъщност исках повече да излизам и да живея? Харесва ли ми, че винаги си казвах “догодина ще отида дам”? Би било много хубаво, ако успеем
да задържим,
но без вече да е
болезнено,
умението да
оставаме с
мислите си -
къде съм, какво искам да променя, какво не искам да забравя от наученото, какво не искам да се върне от автоматизма и навика, а всъщност си повтарях, че никога няма да позволя. Запишете си отговорите като цели, запишете си изводи и мисли от изминалите тежки месеци и опитвайте да ги следвате. Със сигурност ще бъдете по-доволни от себе си и ще излезете от кризата и с позитиви.
Ако се концентрираме върху нас като нация и националния ни спорт - мрънкането, много по-лесно е да се пренасяме към негативните примери - кой ме засече на пътя, кой ми крещя, как шефът не ме разбира, как партньорът ми не ме разбира. Фрустрацията ни е много по-лесна като достъп, но ние имаме достатъчно стрес. Нямате нужда да си повтаряте постоянно само за неща, които ви стресират, товарят и ви поставят в риск от физически заболявания и човешко нещастие. Опитайте се да бъдете малко по-щадящи себе си. Може да звучи наивно, но опитайте в края на деня да си запишете поне едно нещо, за което днес сте били благодарни. Направете го няколко седмици поред всеки ден. И вижте как се настройва мозъкът ви и как влияе това, когато се опитвате да мислите за позитивните неща. Защо, че някой ни е засекъл на пътя да е по-важно от факта, че някой ни е дал път, че някой ми додаде 20 стотинки, без да ме познава, че някой просто ми се усмихна? Виждаме ли ги тези неща? Пишете и помнете хубавите неща, които ви се случват, защото сме в период, в който бързо можем да забравим какво е да загубиш онова, което си приемал за даденост.
- Има ли обяснение от гледна точка на психологията за разделението на хората по време на пандемията – на безкрайно уплашени и спазващи всички мерки и на „безстрашни“ и опълчващи се на забраните?
- Още по време на изолацията виждахме как информацията имаше различно звучене, навлизайки в различните съзнания на хората. Това ще продължи и в следващата фаза. Но нека дам пример как изглеждаше това досега. В основата си реакциите срещу стреса са най-общо казано два вида - ако срещу мен идва враг, изходите са или борба, или бягство. Лесно виждахме точно тези два вида реакции и в обществото. Имаше хора, които казваха: "Да, имаме много сериозен враг, бягам в пещерата и се затварям" - реакцията съвпада с техния начин на реагиране на стрес. Това са хора, на които ще е необходимо по-дълго време "да излязат от пещерата", защото те още са във възстановителен период, по-предпазливи са. Първият етап от борбата не представляваше голям проблем за тях, защото те така по принцип реагират на стреса. Дори фактът, че им беше позволено да се затворят и да останат сами със себе си, за част от тях не беше толкова травматично - можеха да използват това пространство градивно и за други неща. И то не е било задължително носещо усещане за изолиране. Как боравим с думите, играе огромно значение, защото именно това ни дава възможност да усетим многообразието на преживяванията си, че всъщност можем да обитаваме различни реалности. За някои хора това време може да е натрапена „пълна изолация“, докато други могат да го преживеят и описват съответно като "най-сетне успях да имам време за себе си и близките си". Втората група хора обаче – тези, които реагират на стреса с борба, прекараха много време, а с това и ресурс, и енергия в отрицание. Като в случая държа да отбележа, че аз не съм арбитър кой глас е верният, аз съм просто анализатор на съзнания - как отделните индивиди интерпретират реалността. Но отрицанията бяха много и с многообразни форми: "заплахата не съществува", "това е конспирация", "те нищо не знаят", "те нищо не разбират", "това не е вярно"... "Защо не е вярно - защото непрекъснато си сменят мнението и никой не може да ми каже колко ще продължи, защото сменят мерките и това е гарант, че не знаят какво правят"... Отрицание е и "заплахата е само за определени хора, но мен не ме засяга". От психичен план това са различни реакции на стреса от типа "аз искам да боря с него".
В психологичен план подобни реакции не ни учудват и поради една допълнителна причина. Много от хората са чували за петте фази на стреса. Дори след голяма лична драма - например катастрофа и смърт. Първата е фазата на отричане - "не е възможно, няма как да се е случило, не на мен, не на него, не на нас." После фазата на гняв - "как може, точно на мен ли?" После е фазата на преговарянето - "Господи, всичко ще направя, само ми дай втори шанс, само го спаси". След това е фазата на безнадежност, тъга и депресия. И бавно, бавно стигаме до фазата на приемане.
"Борещите се"
и "бягащите"
ще продължат
да реагират
по различен начин
и в следващата фаза от настоящата реалност. Различията ще продължат да съществуват, но ми се искаше някой да има пространство да каже: "Хей, нека видим какво се случва с нас като близки, какво се случва с нас като общество". Да осъзнаем, че ние ще продължим да имаме различни реакции, но те не бива да ни накарат да се делим на отбори. А това, което чувах през цялото време около мен - и в България, и в Англия, беше именно това делене. Хората, реагиращи на стреса с "бягство", моментално вземаха другите за безотговорни, неразбиращи, незрели, лоши. Хората, реагиращи с тип "борба", гледаха на реагиращите с тип "бягство" като страхливци, изваждащи проблеми извън пропорции, отново неразбиращи, защото не четат правилните данни. Тази група хора вадеха всякакъв вид рационални според тях причини защо проблемът не е толкова страшен, защо не ги засяга тях...
В състоянието ни на стрес изпуснахме възможността да си кажем и да разберем, че отдолу, под тези две напълно различни реакции, съдържанието е, че и ти, и аз сме в стрес. И ти, и аз загубихме живота си, такъв, какъвто го познавахме. И ти, и аз сме несигурни. Просто реагираме различно на стрес. Пропуснахме шанс да се обединим и да си дадем шанс да разбираме другия.
А иначе крайните реакции при срещата, да не кажем сблъсъка, на тези два отделни типа поведения е съвсем логична и разбираема. Ако мен ме е страх и видя теб без маска, правещ неща, които аз намирам за плашещи, като да нарушаваш забрани и игнорираш препоръки, това само ми напомня, че и в реалността навън и у самия мен съществуват страхове, от които ти не ме пазиш, които ти просто игнорираш. И това засилва моята тревожност. И обратно - ако ти искаш да чувстваш, че всичко е зад гърба ти, че е приключило и си го победил, защото отказваш да продължиш да бъдеш мисловно или емоционално в тази неприятна ситуация, в момента, в който видиш мен с маска, за теб това е грубо и неприятно подсещане, че всъщност неприятното далеч не е свършило. В отговор, по съвсем естествен и разбираем път, ти пренасяш своята фрустрация и раздразнение върху мен.
Но както казах, за съжаление пропуснахме възможността или по-скоро не си дадохме шанса да разберем едни други и това кои са конкретните трудност, пред които трябваше да се изправяме. Например в ранните фази имаше много хора, за които да останеш сам, беше истински трудно, беше кошмарен период, с пълното уважение към това, което те изпитаха. Защото те трябваше да борят не толкова страха си от коронавирус, колкото промяната на начините, по които в нормалното си ежедневие са се справяли със страховете, които реално борят - страх от самота, от остаряване, от липса на реализация, от панически атаки и т.н. Тези лични страхове, каквито и да са те, за някои хора са много по-плашещи от страха от коронавируса. Защо? Защото ги познават. Този тип хора нарушаваха много от забраните. Категорично мерките трябва да се спазват, по никакъв начин не искам да кажа, че забраните са плод на някаква интерпретация, защото те не бива да са, но трябва да има разбиране и емпатия, че на много хора не им беше лесно. И сега, веднъж видели светлинка в тунела, в съзнанието си те имат нужда да стигнат до там, че случилото се никога не е било или поне никога няма да се върне. Рискът е, че този тип хора са в ранима позиция. След земетресение от шеста степен знаем, че често има послетръси. В момента знаем, че ще има послетръси от друг вид. В много от страните вече имат своето измерение - в САЩ те са социални, другаде ще са икономически на трето място - обществени и властови, дори не знаем какви реално ще бъдат, но ще ги има.
- Кога ще можем да се прегръщаме отново?
- Не бива да не си даваме сметка, че хората като вид сме минали много по-лоши епидемии. По време на Бубонната чума ние наистина сме виждали един друг за врагове, не сме знаели кой какво носи. На места ефектът от чумата наистина е бил опустошителен. Флоренция е загубила над 60% от населението си заради Черната смърт. Нивото на недоверие, на уплах да бъдеш с другия, наистина са били огромни. Историята познава това. Хората са бягали по села и са се криели, избягвали са се. Защото не са знаели какво е това, което ги убива. Но въпреки всичко след това ние отново сме се върнали един към друг, защото не можем да живеем сами, не можем без други хора. И затова
състоянието на
недоверие и
отбягване може
да бъде само
временно
Това е в нашата ДНК и историята ни го потвърждава непрекъснато. Ясно е, че ще започнем да се прегръщаме отново, но моята надежда е, че ще се прегръщаме много по-отдадено и осъзнато. Това обаче, което със сигурност е неизбежен факт, е, че в тази пандемия ще продължим да минаваме през периоди, в които прегръдките ни ще трябва да бъдат ограничени, колкото и болезнено да е това за всички нас.
- Кое е най-страшното в следващите месеци и къде реално сме сега?
- Най-страшното е, че не можем да си кажем кое ще е най-страшното. А това много ни плаши. Продължава да е страшно за нас чувството, че не можем да планираме. Това е страшното и в икономическия план. Просто защото ние нямаме прецеденти в частта от историята, която възприемаме като съвремие. Това ще е валидно и за обществата, и за индивидите. Нямаме идея как точно ще изглежда справянето.
Страшни ще бъдат крайните реакции. Един от най-изкушаващите, но и най-лоши опити за справяне с емоционалната нестабилност е
фалшивата
сигурност
Много бързо мога да стигна до мястото “айде, това свърши” или “никога повече няма да се върне”. Това ме подрежда, кара ме да се чувствам, че имам контрол, че знам къде стоя темпорално - това е зад нас, това е пред нас. Но това е подвеждащо, защото желанието за нашата сигурност не е потвърдено от фактите, които имаме.
От епидемиологична гледна точка, знаейки как е било преди, епидемиите не минават с една вълна. Данните показват, че това е начинът на минаване през тези процеси. В този смисъл не мога да кажа, че ние вече сме извън страха и някои от тези цикли няма да ни се наложи да ни се повтарят - в друга форма и с друг интензитет. Но да си кажем, че всичко е приключило, е излишен оптимизъм.
Сега, бидейки във фазата на осмисляне, след милитаристичната фаза “това е невидим враг”, започнахме да имаме други сравнения - сравненията с Голямата депресия. Аз бих казала, че частта от осмислянето включва човек да си казва “какво се случва с мен” и “накъде вървя”. Наименованието също е от огромно значение. Моето мнение е, че след време този епизод ще се нарича Голямата адаптация.
Независимо дали това ни харесва и колко различни гласове чуваме, ние сме точно в това състояние.
Кризата е дълго пътуване и ние не сме излезли, а сме в следваща фаза от нея. Тя е малко замъглена и осреднена. Започваме да имаме неща от реалността, но в същото време трябва да започнем да адаптираме какво ще наричаме нормалност. Реално се намираме в място на “не знам”, но значително по-стабилно и безопасно място. Мисля, че това е златно място. Представете си, че сте в друго време, вие сте фермер, който е сполетян от огромна буря. По време на бурята не си задаваш въпроси, а спасяваш каквото можеш. Чак след като си спасил каквото можеш, потушил каквото можеш и си се отдалечил на достатъчно разстояние, можеш да спреш, да погледнеш назад и да си кажеш: “Какво ни се случи?”. Затова сега да се стремим просто да се отдалечим възможно най-много от бурята, без да осмислим какво ни се е случило, би било пропуск. Случиха ни се много трудни и тежки неща, но е хубаво да опитаме да извадим каквото може позитивно от тях. След скоростния живот, който водехме преди, какво научихме от живота, когато ни се наложи да е на доста по-бавни обороти? Ако целта е само “давай да минава и изобщо да не го помня”, ще си загубил всички усилия, положени да преодолееш кризата. Ще си загубил важни уроци и за живота, и за себе си.