Жените героини в Априлското въстание
- Елена Грънчарова спасява Горна Оряховица от черкези и башибозуци
- Наравно с мъжете се бият дъщерите на Бачо Киро, други шпионират врага, трети шият знамена
- Сестрите на Ангел Кънчев пренасят писмата на Ботев в буйните си коси
Всички знаят за четворката Георги Бенковски, Захари Стоянов, Панайот Волов и Георги Икономов - апостолите на Априлското въстание, от което на 20 април ще се навършат 150 г. Известна е и Райна Попгеоргиева, ушила главното въстаническо знаме.
Но в забрава тънат имената на много други жени, шили знамена, участвали в подготовката, а някои и в самите бойни действия на епопеята. Те са приютявали и прикривали издирвани революционери, пренасяли са оръжие и тайни писма, измисляйки невероятни начини да ги крият, събирали са информация. Били са се наравно с мъжете, убивали са турски войници, самоубивали са се с децата си, за да не попаднат в ръцете на потерята.
Една от тях е Елена Грънчарова, която измисля хитър план как
да пренесе оръжието за въстанието под носа на заптиетата
малко преди часът да удари, а след неуспеха му – да спаси града от нападения на башибозушки банди. Цялото семейство на тази жена участва в подготовката. Девер ѝ е доставил пушките и барута от Румъния. За да го премести в къщата, в която се крият заговорниците, Елена използва момента, когато умира свекърва ѝ, и скрива оръжието под дрехите на жените, които уж носят табли, чинии, вилици и лъжици за погребението.
Въстание в града така и не се вдига заради предателство. Заловени са малцината, дръзнали да излязат с пушки, какъвто е бил планът. Заптиетата блокират града. Обкръжават и скривалището на бунтовниците. Собственичката – баба Панталеица, въоръжена със сабя, отбива ударите, докато в това време революционерите се измъкват през комшулука. Когато я залавят, тя вече е сама. Ядосани, че ги е изиграла една възрастна жена, турците ѝ хвърлят тежък побой. После е осъдена заедно с едната си дъщеря на 5 г. затвор, но по-късно е помилвана. Докато я арестуват, башибозуци разграбват къщата ѝ.
По време на акцията по залавяне на революционерите в ръцете на заптиетата попада и мъжът на Елена Грънчарова – Моско. Тогава тя предприема рискова стъпка - удря камбаната и събира всички жени да ходят при пашата във Велико Търново.
Огромното множество отдалече плаши османските власти, които събират цялата си налична войска и заптиета. Едно от заптиетата удря с приклада на пушката си Елена Грънчарова и тя пада на земята. Но вместо да избяга, става и му удря шамар. Още преди той да се е опомнил, смелата жена отива при Реуф паша и изтегля сабята му от ножницата. Казала му да накаже всички, но да не позволява да ги колят и грабят.
Турчинът се впечатлява силно и се съгласява, като в знак на благосклонност
сваля златния си пръстен и го подарява на Елена
Грънчарова. Нарежда на две роти войници да я придружат заедно с останалите жени, за да въведат ред в Горна Оряховица.
По време на подготовката на въстанието Елена заедно със сестрите си Вангели и Зафири Писареви и братовчедка си Зойка Обрешкова-Шонтова ушива три знамена за въстанието.
Едното е основното за Първи революционен окръг.
Двама от въстаниците - Георги Измирлиев - Македончето и Иван Панов Семерджиев, които са занесли в четата везания флаг, са заловени и осъдени на смърт. Знамето е хвърлено в мазето на конака. Местните жители го връчват на ген. Гурко, когато пристига в Търново година по-късно, а той го предава на командира на 4-а опълченска дружина майон Редкин. После то се вее при боевете при Шипка, Стара Загора и Шейново.
Второто ушито от Елена Грънчарова знаме влиза в битките при Дряновския манастир и е изгорено от въстаниците, за да не бъде пленено. Третото е предназначено за Лясковец, като след освобождението е изпратено в музей в Петербург.
6 години преди въстанието в района пристига Васил Левски, за да основе революционни комитети, в които влизат двамата девери на Елена Грънчарова – Сидер и Вичо. Година по-късно
Апостола влиза и в къщата на Храно Овчаря
от самоковското с. Клисура, чиято дъщеря Христина Хранова също помага на революционното дело – първо разнася тайни писма между комитетите по указания на Левски, предрешена в мъжки дрехи, а после взема участие в подготовката на Априлското въстание. Легендата разказва, че дори е присъствала на обесването на Васил Кунчев в София, скрита под овчарски ямурлук.
Избухването на епопеята през 1876 г. заварва Христина в Батак, където се бие заедно с мъжете. Оцелява от клането и се сражава и в Руско-турската война от 1877 – 1878 г., а после и в Сръбско-българската война (1885). За заслугите си получава пожизнена пенсия в размер на 60 лв. чак през 1918 г.
Храбрата българка се впуска и в Междусъюзническата война.
Без да влиза в бой, Мария Ганева, дъщеря на сподвижника на Левски
Ганьо Маджареца от Карлово, също има заслуги за Априлското въстание. Признати лично от Апостола, който ѝ целува ръка, когато чува, че е доброволка да ушие знамето на Карловския комитет. Идеята как да изглежда е лично негова и на Ангел Кънчев.
При подготовката на бунта 3 години по-късно Панайот Волов толкова го харесва, че поръчва на Мария да скрои още един такъв байрак, който войводата заедно с Георги Бенковски развява в Панагюрище в първия ден на епопеята, защото панагюрският не е готов. Него Райна Попгеоргиева изработва, като ползва като модел карловското. Последното преминава в Хвърковатата чета на Бенковски, запазва се дълги години след това, след като в града не избухва въстание, но след 1945 г. изчезва.
Днес никой не знае къде е този флаг – дали е в нечии архиви, или е изгнил.
Когато Мария чува, че Волов пътува от Копривщица към Карлово, тя развява байрака, но никой не вдига бунт. Младата жена е арестувана заедно с родителите си. Баща ѝ скача от сградата с цел да загине, но оживява. За Мария се застъпват дипломати от Великите сили и тя е освободена. По-късно се включва и в Руско-турската война в боевете при Шипка - с оръжие и като медицинска сестра.
Също на бойното поле се отличават други две участнички в Априлското въстание – дъщерите на Бачо Киро. При това на крехка възраст. Легендарният просветител и съратник на Левски от Бяла черква ги изпраща в четата на Цанко Дюстабанов.
Според публикация във в. "Български глас" от 1876 г. бащата казал на войводата:
"Приеми (...) и моите две любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото аз не ще имам време да стоя дома и да ги вардя от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиатец."
Едва 15-годишна, по-малката дъщеря посича със сабя водача на турската потеря Юсуф ага по време на бунта. Тя доживява до дълбока старост. След Освобождението Димитра Петрова се омъжва за даскал Петър Даскалов. Един от техните синове
се сродява с рода на Александър Дюма,
като се жени за внучката му Валери. Сестра ѝ Ирина Кирова Петрова (по съпруг Тотева) също оцелява в боевете и след Освобождението се омъжва (1886) за сина на Филип Тотю Тодор Тотев.
В боевете наравно с мъжете край Дебневския проход се бие и Стояна Драгановска Нишанджийката от Априлци. Точният ѝ мерник покосява доста османци, но в един момент ѝ свършва барутът. Тогава я залавят, но тя е успяла да скрие пушката си. Никой от останалите, попаднали в плен, не я издава и доживява Освобождението.
В сраженията на Априлското въстание участва и Мария (наричана Йонка) Сутич от Хвърковатата чета на Георги Бенковски. Нейната сестра Теофана е прабаба на Антонина Стоянова, съпруга на президента Петър Стоянов (1997 – 2001). Йонка заедно със съпруга си - хърватина Иван Сутич, който работи в компанията на барон Хирш за изграждане на железницата, се включва в четата. Преследвана от турска потеря след разгрома на епопеята, останала без никакви сили, тя моли мъжа си да я убие, но той отказва. Някои от останалите
четници се наговарят да го сторят, но Захари Стоянов ги разубеждава.
Накрая са заловени и хвърлени в затвора. Сутич и Мария са освободени след намеса на чуждестранните консули.
Не всички откроили се по време на Априлското въстание жени имат същата съдба. Ана Козинарева от Клисура например, която шие униформи и пренася боеприпаси, а мъжът ѝ защитава града от османците, в крайна сметка извършва немислимото за една майка. Когато не вижда никакво спасение, хвърля трите си момчета в кладенеца на двора, след което скача с четвъртото – още бебе, когато чува, че башибозуците тропат по външната врата и ще я разбият. Вече е чула писъците на посечените жени и деца в съседните къщи и решава да сложи край на живота си и този на момчетата си пред изумените погледи на турците.
Всички тези примери на женско участие в делото са част от общата мрежа на съпротивата, като всяка от тях намира своя уникален начин да бъде полезна. Към образите на знаменосците и мъчениците се присъединява и този на Бяла Бона (Бона Станчева) от Търново, която се включва в революционното разузнаване.
Стратегическото разположение на хана ѝ в центъра на града, където по-рано се е криел и Левски, става причина да добива важна за комитета информация от отбиващите се турски чиновници, търговци и дипломатически служители. Гости в него са били Любен Каравелов, етнографът Феликс Каниц и други. Така Бяла Бона предупреждава бунтовниците, че ги търсят, и по този начин предотвратява разкриването им от властта. У дома си крие и барута за въстанието.
Друга местна хубавица – Малтица, съдържателка на кръчма, също приютява заговорниците. Заведението е прочуто в града и сред клиентите му също като в хана на Бона Станчева са османски чиновници и чужденци. Поднасяйки кафе или обяд, тя надава ухо за разговорите им, ако се отнасят до нелегалната организация за въстанието, и я предава на търновските членове на революционния комитет.
Най-изобретателни в начина, по който да помагат, пренасяйки тайна кореспонденция, са сестрите на Ангел Кънчев Иванка и Кина, които я скриват в буйните си коси.
Те се качват на парахода "Радецки" заедно с мъжа на Иванка (Димитър Горов) и четата на Христо Ботев.
Слизайки на Козлодуйския бряг, той им предава известното си прощално писмо до съпругата си Венета, а останалите момци – до своите близки. Йордан Кършовски от Елена пък им поверява златния си пръстен и часовник за семейството си. Благодарение на хитрата си тактика Иванка и Кина успяват да ги предадат на хората, за които са предназначени, без да бъдат заловени. Благодарение на тях знаем и за "Мила ми Венето, Димитре, Иванке...".
Така техният героизъм заедно със смелостта на останалите жени, участнички в Априлското въстание, показва, че делото не е било само "мъжка" работа, а наистина на целия народ и че приносът им не бива да бъде пренебрегван.