Априлското въстание и националният характер
Между "Свобода или смърт!" и "И аз за тия хора съм тръгнал да умирам..."
БТА и БАН със специални издания - представят ги на 20 април в Копривщица
На 20 април 2026 година в Копривщица ще бъдат представени специалните броеве на списание ЛИК на БТА и на списание на БАН, посветени на 150 години от Априлското въстание. Текстът на проф. Атанас Семов е част изданието на БТА.
В деня на първата пушка - 20 април, представянето ще се състои от 14 часа на бул. "Хаджи Ненчо Палавеев" № 76 в Първото класно училище "Св.св. Кирил и Методий". Събитието ще се проведе съвместно чрез видеовръзка с националните пресклубове на БТА в 33 български града и извън България в осем държави, както и на Научноизследователския кораб "Св.св. Кирил и Методий".
Не може да има съмнение: Априлското въстание е най-голямото общо дело на българския народ.
Най-голямото по мащаб: няма друго начинание, в което да участват толкова много българи – в подготовката и в боевете.
Гюргевският революционен комитет издава заръка на бой да бъде вдигнато цялото боеспособно население. Смятало се е за възможно!
Но и най-голямото по значение. Нашият народ в историята си има военни и дипломатически победи, някои от тях – заедно! – правят неговата държава почти най-голяма в Европа при цар Иван-Асен II. Това са огромни победи. Но надигането на народа срещу чуждата власт след 5-вековна тирания е подвиг.
И той е още по-изумителен с качеството на организацията,
със саможертвата на хиляди герои и с висотата на ценностното, демократското и държавническото мислене на водачите му.
Априлското въстание е организирано – продължително, последователно, с високо военно майсторство и със стратегическа визия.
Години наред българите купуват оръжия, коват саби и ножове, сами правят дори оръдия. В сраженията проявяват почти военна организация, тактики и дори стратегия.
Априлското въстание дава огромен брой вцепеняващи примери за саможертва – и не на бедняци и несретници, които нямат какво да губят, а на успели хора, хора с имaне и с богатства дори,
хора с най-предни позиции: богати търговци, кметове,
свещеници, учители и читалищни дейци. И крилатият призив от севлиевския 22-годишен читалищен председател Стефан Пешев “Продай нивата – купи пушка” изразява именно жертването на благата за националния идеал. Особено впечатляващ и вдъхновяващ образ е габровският съдия Цанко Дюстабанов – човек, който е постигнал изключително много, но жертва всичко за делото народно! Трябва да се повтаря: не само девизът “Свобода или смърт”, но и готовността за пълна саможертва са всеобщи. Да си дадеш живота, за да живеят други след теб свободно! Моята смърт за твоята свобода – какъв чутовен идеализъм…
Априлското въстание е организирано предимно от високоначетени хора. Особено признание заслужава ролята на две уникални за България огнища на човешката свяст и народното надигане: църквите и читалищата. Начело на въстанието стоят личности с почти необяснимо висока ценностна система. Изградени държавници! На първо място – но съвсем не само – Апостолът Васил Левски, който проповядва най-демократичните за времето си идеи: чиста и свята република, в която всички ще живеят като братя, ако припознаят закона наравно, както е дадено от Бога, да живеят и всекиму своето.
И според мен винаги трябва да се подчертава: Априлското въстание е
просветена революция едновременно за национална свобода и за демокрация
Затова надигането е решено на общонародно събрание – над Оборище на юг от Балкана и на връх Бабан в Кръвеник на север. Затова Априлското въстание обявява в Ново село република.
Затова само месеци след освобождението довчерашната “рая” създава може би най-демократичната в света за времето си конституция – Търновската.
Всичко това по несъмнен начин разкрива множество и с огромна значимост достойнства на българския национален характер: мъжество, доблест, чест, гордост, най-висока нравственост, храброст и саможертва, чувство на национална цялост, много разнородни таланти и несъмнено – интелект.
И още нещо да добавя: изумителната роля на жените
в Априлското въстание. Баба Тонка, Райна Княгиня, Стояна Драгановска – Нишанджийката, монахините и майката на Марин Сяров – всичките от Ново село, Мица и Калица Хажикръстеви и Йота Ангелакова от Врачанско, Елена Грънчарова от Горна Оряховица, Куна Чорбаджиева от Велико Търново. И колко още!
. . .
Разбира се, трябва “да си кажем и кривиците”.
Първо, овчедушието. Редом с величавите примери за героизъм в годините на въстанието виждаме и много примери за “преклонена главица”. Когато Христо Ботев наближава с четата си Врачанско, мъжете, дето до вчера го уверявали, че го чакат да ги поведе в бой с поробителя, се скрили в мандрата между овцете, с бели гугли, че да се слеят добре със стадото, лазели на колене и блеели – да ги не открие и поведе на смърт Войводата. Дни преди куршум да удари красното му чело, Ботев изстенал: “И аз за тия хора съм тръгнал да умирам…”
Навярно там, в мандраджийската тор на страхливото смирение, трябва да търсим и обяснение защо Каравелов ни нарича “българино-дълготърпче”, защо Апостола написа “Народе ????”, защо Славейков изстена: “Не сме народ, а мърша!”…
И до днес търпението, озъртането и чакането друг да ни оправи е най-големият ни национален кусур.
Пак затова и предателства има немалко в Априлската епопея на България. Някои от тях – особено позорни. Като онзи мизерник от Пирдоп, който уж скрил в зимника сина си Димитър Ночев, Ботев четник, пък го заключил и извикал заптиетата да го заловят, да не му “изгори” къщата…
Ала за мен е несъмнено – както написа преди 40 г. и моят баща Марко Семов в своята “Народопсихология”:
предателствата в българската история са противовес на героизма,
малко, макар и много черно петно на лицето на българската чутовна, героична и свята саможертва. И са малко, несравнимо малко спрямо примерите за чутовен героизъм!
Да, те не бива да се забравят, подлеци като Петко, наречен презрително “син турски”, трябва да се знаят и да ни срамят. Но те са именно доказателство за драмата на времето и съдбата народна и за величието на героите на същия този народ. Те са неделима част от вярната пълна картина – картина на огромно изпитание за нравствеността и волята на всекиго, но и на почти невиждана в Европа по своите мащаби, трагично величие и възхитително героично и себеотрицателно всенародно надигане за светите ценности на свободата и народовластието.
В тази картина предателствата са слаб цвят – откроява се и боде очите и душите цветът на пролятата кръв, на разветия байрак, на белите ризи и белите кости, на сините очи, гледащи в доброто утре на България.
И общият извод може да бъде само един: българският народ
не е народ на предатели, а народ на герои!
Доказателство за това е и фактът, че духовната мощ на Априлското въстание не е моментен проблясък. Тя запали онзи буен огън, в който горят отсетне героите на Българското опълчение – а то вече наистина пряко и решително допринася и за военните победи, и под крайния калем за Освобождението на Отечеството. Че и много от оцелелите въстаници стават опълченци. Същият огън, а нерядко и същите смели българи се вихрят малко по-късно и в Сръбско-българската, и в Балканската, и в Междусъюзническата война. И слагат и там кости в олтара на българския героизъм.
И тук трябва да отбележа още една проявена във въстанието и годините след него възхитителна черта от българския национален характер:
неотмъстителност и благородство!
Нито един турчин българинът не посича така, както турците посичат Новоселския Балканджи Йово Кольо Матев – Ковача, на когото жив отрязват носа, ушите и ръцете. Нито една туркиня не е изнасилена или бременна разпорена, както се случва в Ново село и на други места из България при потушаването на въстанието. Никое турско мирно население не е затворено от българи в джамия или другаде, клано и опожарено, както българите – в Баташката църква и в Новоселския девически манастир.
Вековно страдалият българин не се втурва да мъсти, да наказва, дори да граби. И след Освобождението, и в този вече век и половина оттогава българинът не само в разбирателство съжителства, а тачи и дори пази своите турци и помаци и всяка друга общност. Доблестен и достоен народ!
Така разбирам смисъла на историческата памет: и злото, и доброто да се помнят и пренасят през времето – едното, за да се знае какво е било и какво не бива да бъде, второто, за да се знае какви е деца раждала българска майка юнашка. За да ражда и днес!
Историческата памет отглежда не мъст, а чест и разум. Такива, с примери за каквито българската история изобилства почти като ничия друга!
Затова паметта за Априлското въстание и доброто му познаване и разбиране е основа на нашите дълг и мяра за достойнство.
Защото ние, българите, сме народ с изключителни качества!
И дължим на своите герои от националната епопея през 1876-а да развиваме качествата си и да озаптяваме кусурите си.