България на масата за мир - аргументът, който никой не смее да изкаже
Толко много плюсове има присъединяването ни към Борда на Тръмп - а вместо държавническа политика, ние въртим партийна и лична аритметика
Дебатът около Борда за мир на президента Тръмп протече у нас по познатия ни шаблон: вместо да се питаме „Какво печели България?", треперим „Какво ще си помислят чужденците?". Вместо стратегия, излъчваме обърканост и слабост. Вместо държавнически поглед, въртим партийна и лична аритметика.
Парламентарното решение от петък, което се опитва да форсира правителството по конституционно съмнителен начин, е грешен подход. Нека поясня: смятам, че правителството може и трябва да внесе ратификация в Народното събрание по свое усмотрение, независимо от гласуваното парламентарно решение.
Участието на България в Борда за мир заслужава смела и открита защита.
Ето я.
ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРЕЦЕДЕНТИ: БЪЛГАРИЯ ПЪРВА
Малките държави имат една способност, която великите сили нямат - бързо действие без бюрократична инерция. Когато я използват умело, събират „исторически дивиденти" от смелите си решения. България го е правила няколко пъти в новата си история.
Признаването на Китайската народна република
На 3 октомври 1949 г., само два дни след провъзгласяването на КНР, Министерският съвет я признава с декрет и същия ден изпраща телеграмата до Пекин - втората страна в света след СССР. Пекин и до днес помни добре това. Седемдесет и пет години по-късно тази дипломатическа дързост още дава плодове в двустранните отношения.
Признаването на Република Македония
На 15 януари 1992 г. България е първата страна в света, признала независимостта на Република Македония. Ние сме преди ЕС, преди ООН, въпреки силния натиск от Гърция и скептицизма на западните партньори. Решението беше смело и спорно в момента. Историята доказа, че е правилно.
Подкрепата за президента Елцин
На 19 август 1991 г. президентът Желев и британският премиер Мейджър са първите двама държавни глави, позвънили на Елцин в обсадения Бял дом в Москва. В речта си пред руския парламент Елцин изрично споменава Желев сред малцината, подкрепили го в критичния момент. Желев е и първият държавен глава, посетил Москва след провала на преврата. Когато Елцин връща визитата в София през 1992 г., Желев го убеждава да признае Република Македония в разрез с дългогодишната руска политика. Руският президент подписва указа минути след излитането си от летище София.
Три пъти сме се оказвали на правилната страна на историята преди другите да са решили на коя е тя. Ще го направим ли отново?
ГЕОПОЛИТИЧЕСКАТА РАМКА: НОВАТА СТУДЕНА ВОЙНА
За да разберем Борда за мир, трябва да потърсим връзката между конфликтите, които бушуват в момента. Украйна, Иран, Венецуела - тези кризи изглеждат на пръв поглед несвързани. Но погледнати през призмата на задаващата се нова студена война, този път между САЩ и Китай, те вече се подреждат като части от един и същ пъзел.
Общата нишка е енергийна. Венецуела притежава най-големите доказани петролни резерви в света. Иран е вторият по доказани газови резерви. Русия контролира ключови транзитни маршрути. Пекин е жизнено заинтересован всички тези ресурси да останат извън твърдата доларова орбита и предпочита един „многополярен" свят, в който да определя правилата и да се договаря директно с Техеран, Каракас и Москва.
Американският отговор, Бордът за мир, е предложение за пренареждане на геополитическата дъска. Не чрез военна конфронтация, а чрез нова дипломатическа арена, предлагаща алтернативни икономически пътища и на държавите в китайско-руската орбита. Предложението идва от най-стратегическия партньор на Европа и България, САЩ, без който не можем да удържаме руската агресия в Украйна, още по-малко в други точки на света.
Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен постави диагнозата точно: „Епохата на геополитическата невинност приключи." Добавям: включително и за България. Трябва да покажем как малка европейска държава може да взима самостоятелни решения редом със съюзниците си.
ПОЛИТИЧЕСКАТА РАМКА: АВРАМОВИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ И НОВИЯТ БЛИЗЪК ИЗТОК
Бордът за мир не е изолирана инициатива. Той може да прерасне в продължение на Авраамовите споразумения - процеса на нормализиране на отношенията между Израел и арабските държави, който преформатира Близкия изток по-дълбоко и по-бързо от всичко, видяно досега.
Иранската ядрена заплаха и износ на тероризъм са последната пречка пред трайния мир в региона. Ако и когато бъдат отстранени, Саудитска Арабия ще направи следващата стъпка. Рияд е в активни разговори за нормализация с Израел от години - единственото, което ги спира, е иранският ядрен фактор.
В момента, в който Саудитска Арабия се присъедини към Авраамовите споразумения, Бордът за мир има всички основания да прерасне в управляващ орган на тази нова регионална архитектура - нещо като „Близкоизточно ОИСР", гарантиращо инвестиции, търговия и взаимна сигурност. Това е стратегическият залог. България иска да е сред основателите на тази архитектура — не сред страните, присъединили се след като другите са договорили правилата.
ИКОНОМИЧЕСКАТА РАМКА: ПЪРВИ НА ФИНАЛНАТА ЛИНИЯ
Европа се колебае. Франция гледа към Вашингтон с историческата си подозрителност. Германия е парализирана от вътрешната политика. Полша е ангажирана с украинската граница. Унгария участва, но с репутация, която обезценява дипломатическото й тегло.
Прозорецът за нас е отворен.
България може да бъде първата страна от ЕС, изградила работещ институционален мост към Борда. Не защото сме най-силни. Напротив - ние сме достатъчно малки, за да не плашим никого, но достатъчно стратегически позиционирани, за да имаме какво да предложим.
И тук трябва да бъдем честни към миналото ни: ние не тръгваме от нулата. България има спящ капитал, за който много млади хора не знаят. Български държавни компании от миналото изградиха язовири, болници, промишлени предприятия и пътища от Иран до Либия. Десетилетия наред българските инженери бяха разпознаваеми в арабския свят. Имаме голяма общност в Израел. Имаме бизнес история с целия регион. Тези връзки не са изчезнали напълно и могат да бъдат събудени от правилния политически сигнал.
Реконструкцията на Украйна е оценена на стотици милиарди евро. Стабилизирането на Близкия изток ще отвори нов инвестиционен цикъл в регион с над 500 милиона души. Въпросът не е дали ще има реконструкция. Въпросът е кой ще бъде поканен. Поканват онези, които са показали готовност да помогнат.
Бордът за мир може и да не успее. Много дипломатически формати не оправдават очакванията. Това не бива да ни плаши. Участието в мирен процес не означава гаранция за неговия успех, нито сляпо одобряване на всяко решение. То означава присъствие на масата, където се изграждат отношения, за да спечелиш правото да участваш следващия път. А чакащите отвън си остават отвън.
ПРАВНАТА РАМКА: ЗАЩО С „НЕДЕМОКРАТИЧНИ ПАРТНЬОРИ"
Когато всички останали аргументи са изчерпани, критиците прибягват до правно-ценностното възражение: Бордът включвал страни, които не са образцови демокрации, и бил „фокусиран около Тръмп."
Аргументът не издържа исторически преглед.
ООН включва Северна Корея, Русия и Китай. ОИСР води диалог с авторитарни режими. Интерпол включва страни с незадоволителни стандарти на върховенство на закона. Самият ЕС поддържа структурен диалог с Египет, Грузия и Азербайджан. Дипломацията по дефиниция е разговор с онези, с които не сме съгласни. Мирните преговори по дефиниция включват страните в конфликта. Или както ни напомнят думите на израелския премиер Ицхак Рабин на мирните преговори в Осло: „Мир не се прави с приятели. Мир се прави с много неприятни врагове."
„Фокусиран около Тръмп" означава просто, че е инициатива на действащия президент на Съединените щати. Всяка мирна инициатива е фокусирана около своя инициатор.
Правният въпрос не е „кои са другите участници?", а „нарушава ли участието ни договорните ни задължения?". Отговорът е не. НАТО не ни забранява участие в международни мирни формати. Общата външна политика на ЕС изрично насърчава държавите членки да допринасят за международния мир. Участието е не само позволено - то е обвързаност с декларираните ни европейски ценности.
РЕАЛНАТА ПОЛИТИКА: КАКВО ИСКАМЕ ЗА БЪЛГАРИЯ?
И тук стигаме до въпроса, който всеки политик трябва да си зададе, но малцина смеят да изговорят на глас.
Какво искаме за България?
Защото участието в Борда за мир не е благотворителност. То е дипломатически актив. И всеки актив има цена.
Отговорът е ограничен само от въображението и смелостта ни.
Искаме ли отпадане на визовия режим за САЩ - нещо, което десетилетия наред остава неизпълнено обещание към българските граждани? Искаме ли повече сигурност в Черно море, където руската заплаха е не абстрактна, а измерима в морски мили? Искаме ли повече американска ангажираност в АЕЦ Козлодуй - вместо да чакаме ред в опашката? Искаме ли водеща роля в балканска енергийна хъб стратегия, свързана с американски LNG доставки? Искаме ли преференциален достъп до фондове за реконструкция на Украйна за български компании? Искаме ли Вашингтон да подкрепи окончателното разрешаване на открити двустранни въпроси?
Нищо не е невъзможно. Но нищо от това няма да се случи, ако ние самите откажем да седнем на масата и не си поискаме.
Малките държави, знаещи какво и кога да поискат, получават несъразмерно повече от „обективната си тежест." Великите сили ценят предвидимите, смели и конкретни партньори.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Дебатът не е „за или против Тръмп." Дебатът е за мястото на България при следващото преустройство на световния ред. Искаме ли да сме сред първите?
Историята го потвърждава. Геополитиката го изисква. Икономиката го възнаграждава. Правото го позволява. Липсва политическата воля да кажем на глас: искаме да сме там - и ето от какво ние имаме нужда.
Всяко поколение политици има своите мигове. Пропуснатите не се повтарят.
ПП. ЗА МАГНИТСКИ И ХОРАТА
В парламентарните дебати около Борда за мир се появи аргумент, който заслужава специален отговор. Не защото е силен, а защото удобно заклеймява. Твърдението е следното: идеята се внася от определена партия с цел премахване на санкции по закона „Магнитски" срещу конкретно лице. Следователно идеята е лоша.
Това е класически пример за argumentum ad hominem в геополитиката и историята е пълна с поучителни примери как точно този аргумент е осмивал решения, станали впоследствие крайъгълни камъни на световния ред.
Никсън и Китай, 1972 г.
Когато Ричард Никсън обявява историческото си посещение в Пекин, опонентите в Конгреса незабавно търсят личния мотив: президент, затъващ в скандали, използва „китайската карта" за вътрешнополитическо отвличане на вниманието. Washington Post публикува анализи за това как Никсън има нужда от „победа" преди изборите. Мотивът може би е бил такъв. Но резултатът - стратегическото преориентиране на Китай и разцеплението на комунистическия блок - промени световния ред за следващите петдесет години. Мотивът не анулира последствието.
Ануар Садат в Йерусалим, 1977 г.
Когато египетският президент обявява, че ще посети Израел и ще се обърне към Кнесета, арабският свят реагира яростно. Лидерите на ООП, Сирия и Либия го обвиняват в лична слабост - бил притиснат икономически и спасявал режима си от вътрешен колапс. Възможно е. Но споразуменията от Кемп Дейвид, родени след посещението, донасят първият траен мир между Израел и арабска държава. Садат плаща с живота си - убит от свои именно заради смелостта си. Дали е бил воден от величие или от нужда - историята не пита. Мотивът не анулира последствието.
Менахем Бегин в Кемп Дейвид, 1978 г.
Има примери, при които не само мотивът, но и самата личност изглежда „невъзможна" за ролята на миротворец. Менахем Бегин е бил лидер на въоръжена организация, извършвала атентати срещу колониалната британска администрация. Бен-Гурион, основателят на Израел, отказвал да произнесе името му, а западните столици го разглеждат като дестабилизиращ екстремист. През 1977 г. Бегин става министър-председател. Година по-късно подписва споразуменията със Садат в Кемп Дейвид и получава Нобелова награда за мир. Днес историята го съди по мира, оставил след себе си.
Кеконен и Финландия, 1956-1981 г.
Да погледнем и една малка страна в сянката на ядрен съсед. От 1956 до 1981 г. Урхо Кеконен управлява Финландия под постоянни подозрения на Запада, че е московска марионетка, използваща Кремъл, за да подтиска опонентите си, и е продавал суверенитета на страната си на едро. „Финландизация" влиза в политическия речник като синоним на срамна капитулация в лицето на Кеконен. Опонентите му имали доказателства, морал, принципи. Той имал само едно нещо насреща: резултати. Финландия е единствената малка страна по цялата западна граница на СССР, оцеляла като независима демокрация с пазарна икономика. Кеконен не е бил светец. Но Финландия остава свободна. Историята го съди по страната, оставил след себе си.
Така си мисля, че моделът става ясен: когато не могат да оборят идеята, атакуват човека. Това е евтино, краткосрочно ефективно и исторически безплодно. Дори да приемем за вярна най-мрачната версия на мотивите, българската външна политика не може да се разглежда като производна на личните съдби на действащи политици. Страни с историческа памет и държавнически рефлекс гледат напред - към националния интерес.
И ние трябва постоянно да търсим отговора:
„Каква България оставяме след нас?"
Това е мерилото. Останалото е шум.