Невроофталмологът проф. Александър Оскар - един часовникар в медицината (Снимки)
Професорът има и друга страст: събрал е колекция от над 1000 уникални магнита - ще покрива с ламарина стена в дома си, за да ги изложи
В малък кабинет в Александровска болница с табелка “Проф. д-р Александър Оскар”, където сутрин рано въздухът е наситен с мирис на билков чай от огромна половинлитрова чаша и вниманието на специализантите на професора, времето тече по различен начин.
По стените има стотици снимки на деца, умилително несръчни рисунки – животни, цветя, хора, подарени от малки пациенти и от собствените деца на професора. “Портрет” на куче, нарисуван от момче с нарушено цветно зрение, напомня, че тук чудесата се случват ежедневно.
Между модерната офталмологична апаратура и спомените върху хартия минава денят на човека, който лекува очите и нервите, но вижда през “лещата” на историята, морала и прецизността. Професорът е ръководител на Катедрата по офталмология към Медицинския университет на София, главен координатор на Експертния съвет по очни болести към Министерството на здравеопазването и началник на Клиниката по очни болести. Освен това е емоционално и граждански ангажиран с обществени отговорности - председател е на Организацията на приятелите на Израел в България и дългогодишен председател на Организацията на евреите в България “Шалом”. Не крие, че ежедневието му е разчетено до минута. Прегледите са десетки, списъците – безкрайни, а ангажиментите се простират от болничните зали до обществената трибуна. Динамиката на живота го изисква, казва с усмивка, докато отпива от чашата си. През целия ден пие чай, но не е претенциозен – “какъвто ми направят”. Ако посегне към кафе – ще е “бяло”, навик, останал му от времето на специализация в Щатите, където открива вкуса на огромните латета, в които “има повече мляко, отколкото кафе”.
Въпреки натоварения график в очите му няма умора, а по-скоро увереност на човек, който е намерил своя фокус.
Ние гледаме с очите, но виждаме с мозъка, казва лекарят с две специалности – неврология и офталмология, белязали нетипичния му път в медицината. Първоначално е изкушен от неврологията, взема специалност, но покрай менторите си осъзнава в пълната цялост израза, че окото е всъщност “изнесен извън черепа мозък”. Така стига до увлечението си по офталмологията и желанието да добави към квалификацията си специалност по очни болести. Двойната медицинска експертиза му позволява да вижда отвъд физическия орган и да открива сложни връзки, които често спасяват не само зрението, но и живота на пациентите му.
За проф. Оскар времето е най-високата ценност – по-скъпа дори от здравето, защото “медицината може да се пребори с болестите, но човек не може да си купи нито една изгубена секунда”. Тази негова философия намира изражение в едно неочаквано хоби: часовникарството. “Шегувам се, че ние, офталмолозите, сме часовникарите в медицината”, прави професорът паралел между фината структура на човешкото око и сложните швейцарски механизми.
Когато не работи с медицински инструменти, професорът понякога държи часовникарска лупа. Неговото приключение отпреди дни в Женева – курс за майстори - часовникари – не е просто бягство от стреса, а стремеж към абсолютното разбиране на детайла. Там, рамо до рамо с американски милиардери и професионални занаятчии, той сглобява свой собствен часовник – частица по частица, докато механизмът тръгне да отмерва времето.
Докато отпива от първия си чай за деня рано преди времето за първия пациент, лекарят разказва с увлечение за хугенотите – бижутерите, които заради калвинистките забрани за лукс, превърнали таланта си в изработка на фини механизми. “Удължихме естествената продължителност на живота, но времето няма как да го променим. Нещо, което се е случило, няма как да го върнем. Така че времето е нещо много, много ценно и това е причината още от най-дълбока древност хората да са се опитвали да изобретят начини, с които да отмерват времето. В Древен Египет - базирани на слънцето измервателни уреди, пясъчни часовници... И така до средата на второто хилядолетие, когато започва революция в инструментите за измерване на на времето. Коренът е в началото на реформацията в католическата църква и френските протестанти – хугенотите. Понеже били преследвани и гонени от Франция, голяма част от тях се заселват в района на Женева. Там е и средището на Жан Калвин, който всъщност е родоначалникът на калвинизма. Голямата част от заселниците са били бижутери и са работили с много фини прецизни инструменти, но калвинизмът забранява носенето на каквито и да е бижута и трябвало да се преориентират, да се насочат към нещо различно, за да си изкарват хляба. Така започнали да правят части за часовници. Всяко семейство в дома си имало малка работилница, в която е изработвало отделни части. Първата компания, която съществува и днес, е швейцарската Blancpain, основана през 1735 г. Оттогава досега швейцарските часовници са символ на прецизност и точно отмерване на времето.”
Александър Оскар е личност, която сякаш оперира в няколко различни измерения на времето едновременно – това на хирурга, на общественика, на бащата и на човека, който сглобява фини механизми, за да разбере как работи светът.
В Женева - сърцето на часовникарството, под зоркия поглед на швейцарски майстор, професорът собственоръчно е разглобил и сглобил часовников механизъм. В това приключение професорът е рамо до рамо с американски колега по хоби, който управлява 3,2 млрд. долара в инвестиционен фонд. Като прилежни ученици изработват своите собствени часовници – елемент по елемент. Обучението е по програма, която е създадена през 2015 година и дава възможност на ентусиасти да почувстват енергията на часовникарството в Швейцария.
“Занаятът е част от тяхната култура. Още от детска възраст швейцарците са възпитавани на уважение към часовникарството, имат специални програми още в гимназиалните класове, а след като завършат училище, държавата субсидира по-нататъшното образование в продължение на четири години.”
Да бъдат майстори часовникари и да съхранят тази уникална традиция на часовникарството, е на практика със статут на университетско образование, обяснява лекарят. За своето обучение и проф. Оскар е получил специален сертификат, подпечатан с червен восък.
“Всичко в този занаят се случва с помощта на увеличителни приспособления и инструменти, които поразително напомнят тези в офталмохирургията – микроскопичните винтчета, фините пинсети и отвертки, които се използват в ателието, са почти идентични с инструментите в офталмологичната хирургия. Часовникарството е страст, която изисква смирение пред прецизността. И не само в тази област”, разказва Оскар. За него истинският часовник не е лъскавото бижу с диаманти или фукливите версии на електронни часовници, а механиката и историята, която носи в себе си – прецизност, постигната с години труд и смирение.
Професорът разказва с респект за ателието на Реджеб Реджепи, където се произвеждат само 70 бройки годишно и където “парите не ти купуват предимство – там трябва да те интервюират, за да се уверят, че си достоен да носиш това произведение на изкуството”.
Професорът е от онези лекари, които не просто “поправят” зрението, а учат пациентите си как да гледат на света с повече доброта и взискателност. Защото, както казва самият той, механизмът на обществото, подобно на този на часовника, работи само тогава, когато всяка малка част е на своето място и изпълнява дълга си.
Александър Оскар е дълбоко свързан със своите корени. Като деец на еврейската общност в България, той носи завета на 10 март – Деня на спасяването на българските евреи. За него това не е просто историческа дата, а морален компас. Гражданските позиции, които активно заявява в социалните мрежи, са неговият начин да се бори с “езика на омразата и социалната слепота”.
Говори с болка и за покварата на корупцията и за това как често търсим вината в другите, вместо да погледнем себе си. За него примерът е Швейцария – не само заради часовниците, а заради чувството за дълг и лична отговорност, които са част от швейцарската идентичност. “България няма как да бъде просперираща, ако винаги търсим причината в другите”, категоричен е той.
Работата му с деца е фино изкуство на дипломацията. В кабинета на невроофталмолога детето не се отъждествява с умален възрастен, а представлява малък, но чувствителен свят, който трябва да бъде предразположен.
На колекционерски малък свят е посветено друго хоби на лекаря. Той е може би най-големият ценител в България на уникални магнити – близо 1000 броя, за които в новия му дом е предвидена специална метална стена. Сред стотиците магнити от цял свят и колекцията с чашите от “Старбъкс”, която е друго негово увлечение, най-ценните предмети остават рисунките, подарени му от деца. Зад всяка има история – като на онова куче, нарисувано за очния лекар от дете с нарушено цветно зрение, или двойния портрет, на който той е заедно със сина си. Това са котвите, които държат невроофталмолога здраво стъпил на земята. Макар че всеки ден работата му дава шанс за чудо. Случаят с пациентка, обикаляла от лекар на лекар и в крайна сметка получила диагноза и лечение при проф. Оскар, е ключът към разбирането на това как работи умът на професора. Специалистът е диагностик детектив, който открива сложни “повреди” в най-финия механизъм – човешкия мозък. Жената била лекувана месеци наред със съмнения за заболяване на централната нервна система, без ясен отговор как това засяга очите ѝ. С интуицията на опитен невроофталмолог проф. Оскар вижда нещо, което другите пропускат: каротидо-кавернозна фистула – опасно нарушение в комуникацията между артериалното и венозното кръвообращение в мозъка. “Не само че спасихме зрението ѝ, спасихме живота ѝ.” За професора опитът е именно това – натрупана през годините интуиция, която му позволява да чуе в такъв сложен механизъм “шум”, приеман от други за нормален. Всъщност, казва невроофталмологът, всеки ден за някой от хората, които сме излекували, сме направили малко чудо.
Вечер, когато се прибере у дома, се посвещава изцяло на семейството си. Времето е най-големият подарък, който пази за децата си. С нетърпение го чака и пуделът – кафява къдравелка с предан поглед. Признава, че за разходките на домашния любимец отговарят 8-годишната му дъщеря и 11-годишният му син. За професора обикалянето на прака е непостижим времеви лукс, но пък той храни Скай. Животинката се отблагодарява така, както само “най-преданият приятел на човека” може – с безрезервна любов.
В края на един дълъг ден, преминал между детските сълзи и усмивки в кабинета, между сложните казуси на невроофталмологията и обществените битки за по-справедлив свят, проф. Оскар изглежда като човек, който е постигнал най-трудното часовникарско майсторство: не просто отчита часовете, а ги изпълва със смисъл.
Защото, както сам казва, времето не може да се купи, нито да се върне назад. Но може да се сглоби внимателно, част по част, като безценен механизъм, в който всяко зъбче е на мястото си: прецизността на хирурга, паметта на предците, грижата на бащата и будната съвест на гражданина. И когато всички тези части сработят в синхрон, се получава нещо много по-голямо от добър часовник. Получава се достоен живот.